Следната връзка с Хенк трябваше да бъде на другия ден около обед. Тъкмо се бяхме приготвили след закуската да продължим записа, в юртата влезе Толя.

— Вика те Хенк! — каза той.

Никога досега не ме беше викал на извънреден разговор. Това доста ме разтревожи.

— Да не е станало нещо?

— Не знам — отвърна Толя. — Видя ми се някак особен… Но във всеки случай не разтревожен или уплашен… Не вярвам да е нещастие…

Наистина изглеждаше някак особен.

— Слушайте внимателно! Рано тая сутрин получихме радиосигнали от Регина… С доста голяма мощност… Три съвсем еднакви сигнала през дванайсет и половина минути… Очевидно са призивни… Ние веднага им отговорихме по същия начин… И точно локализирахме мястото, от което са изпратени…

Слушахме поразени.

— Значи песента излезе вярна! — зарадвах се аз. — Но защо толкова късно се обаждат?… Тука има нещо много съмнително…

— Няма нищо съмнително! — възрази Хенк. — На тяхно място и аз добре бих си помислил…

И все пак имаше нещо подозрително в цялата тая история.

— А къде живеят?… В ледени пещери ли?

— Предполагам, че още днес ще узнаем… Веднага изпращам „Заря“ с Кастело и Сеймур… Но се налага да тръгнете и вие с шейната… И то веднага…

— Защо веднага?

— Защото ти най-добре знаеш езика на местните хора… А предполагам, че и те го познават…

— А песента? — попитах аз със свито сърце.

Той ме погледна едва ли не с досада:

— Каква песен!… Та ти отиваш при изворите на песента…

— Старецът… — започнах аз.

— Остави стареца!… Той няма да ти избяга… Ще се върнеш отново при него, ще я запишеш…

Хенк уточни по общата карта мястото, от което бяха изпратили радиосигналите. Беше на около осемстотин километра на юг от нас, доста навътре в континента, близо до планините на Мара, както ги бяхме кръстили в чест на покойния Жан Пол.

— През цялото време ще поддържаме радиовръзка със „Заря“ — каза Хенк. — И ще се ръководите от неговите указания…

Той ни даде още няколко допълнителни обяснения, после изключи.

Седяхме двамата с Толя поразени в шейната и даже не си проговаряхме. Беше се случило най-неочакваното и може би най-желаното. Много добре усещах радостното възбуждение на Толя. Но самият аз, кой знае защо, се чувствувах раздвоен и потиснат. Навярно ми беше мъчно да напусна току-тъй изведнъж Великия Сао. Знаех, че ще го огорча… Той така горещо желаеше да чуя и да запиша цялата поема. Така се плашеше, че това може и да не стане… Ако вярвах в предчувствия, то моето предчувствие не беше от най-добрите… Може би песента наистина щеше да загине… Не, само това не биваше да се допуска…

— Намери ми веднага Токо! — обърнах се аз към Толя. — А през това време аз ще подготвя някак стареца…

Върнах се отново в юртата. Великият Сао ме чакаше нетърпеливо, приседнал на миндера си.

— Прощавай, Велики Сао, но трябва да тръгна веднага! — казах аз.

— Тъй си и знаех! — кимна печално старецът. — Ще умре песента…

— Песента няма да умре, Велики Сао… Аз скоро ще се завърна…

— Може би… Но няма да ме намериш…

— Ще те намеря, разбира се… Но за всеки случай ще ти оставя една говореща кутия… И ще те науча как да работиш с нея… Много проста и лесно…

Наистина беше просто и лесно. Докато му обяснявах манипулацията, пристигнаха Толя и Токо.

— А сега да видим какво сме научили — предложих аз.

Старецът рецитира една песен, като преди това сам пусна в действие магнетофона. Песента свърши, той върна ролката и натисна бутона. Из стаята се понесе неговият ясен старчески глас.

— Ето виждаш ли?… Можеш още днес да запишеш цялата песен… Тъй като аз ще взема моята част…

Старецът облекчено въздъхна:

— А ще кажеш ли, сине, къде отивате?… Да не ви е повикала пътуващата звезда?…

— Не, Велики Сао, ще останем дълго време при вас… Но моите братя са намерили тука друг народ… Съвсем различен от вашия… Те имат кутии и шешуа…

Старецът размишляваше, главата му падаше все по-ниско и по-ниско…

— Това са сигурно „тъжните“ — каза той най-сетне.

Трепнах. Едва сега си спомних, че бе споменал за „тъжни“ още при първата среща.

— А кои са тъжните?…

— Аз съм чувал от баща си за тях… Тогава се говореше, че те произвеждат желязото… Но не съм видял никого от тях… Нито пък съм видял човек, който да ги е срещал…

Всъщност това беше единственото, което знаеше — никакви легенди, никакви предания за произхода им. След разговора с Хенк това още повече ме озадачи. Какъв беше тоя тайнствен народ?… Защо така старателно се криеше дори от миролюбивите племена?

Простихме се най-напред с Токо, след това със стареца. На Токо подарих моя великолепен бинокъл. Той вече го знаеше и ужасно му се зарадва. Поклонихме им се дълбоко и тръгнахме. Толя беше приготвил шейната, оставаше само да потеглим. Бях така тъжен и разстроен, че му предадох кормилото. Обърнах се за последен път — Великият Сао и Токо бяха излезли пред юртата и все още гледаха към нас. Изглеждаха много тъжни. Аз им махнах с ръка, те мълчаливо се поклониха. И шейната бързо полетя напред.

— Както подаряваш наляво и надясно, скоро ще останем и без шейна! — пошегува се Толя.

Но на мен не ми беше до шеги. След няколко минути се свързахме със „Заря“. Обади ни се Кастело.

— Как сте, момчета? — запита той.

Както винаги, гласът му беше бодър и шеговит.

— Добре… А ти?

— Отлично… Ако не се смята, че целият воня на риба…

— Къде се намираш?

— Над океана… Вижда ми се просто отвратителен от тая височина. Като някакъв гроб…

— Научи ли езика им?

— Бърборя го като матерен… И убих още два от ония зверове. Сега всички ме боготворят и ме смятат за свой закрилник…

— Носиш ли си тигана?

— А как мислиш?… Накъде без тиган?…

След един час той ни съобщи:

— Приближавам брега… Тука е много стръмен… И се издига на неколкостотин метра над океана… Много е красиво, Сим, казвам ти… Заслужава да се погледне…

При нас местността беше съвсем равнинна и гладка, но ние не се увличахме в излишна скорост. Една внезапна пукнатина в леда и всичко щеше да свърши. Все още се чувствувах неспокоен и потиснат. И без да искам, в паметта ми се раждаха стихове на поемата: „Пиели люта вода, що изгаря езика и гърлото“… Или пък — „Лаели като кучета“… Дали отивахме при същия народ?… Или това бяха някакви съвсем други хора?…

— Не е хубаво — измърморих аз.

— Кое не е хубаво?

— Думите на песента не са хубави.

— И аз за това си мислех — призна Толя. — Но ако пък наистина са тъжни?… Тъжните никога не са зли.

След малко Кастело отново се обади.

— Ужасна пустиня! Хаос от ледове… Как могат да живеят тук хора?… Струва ми се абсурдно…

— А локаторът?

— Да, разбира се… Но не ви завиждам, момчета… Като наближите, отваряйте си добре очите… Има грамадни пропасти и пукнатини…

— А ти къде си?…

— Съвсем близко… Но не виждам никакви признаци на живот… Само…

Внезапно той млъкна. Имах чувството, че е изчезнал в някаква бездна.

— Кастело! — обадих се аз неспокойно. — Кастело…

Мълчание. След това слаб, развълнуван глас:

— Чакай!…

Чакахме изтръпнали.

— Три червени ракети! — обади се той отново.

Но сега гласът му беше оживен и радостен.

— Обикновени сигнални ракети — добави той.

Мълча няколко минути, после каза:

— Виждам три човешки фигури… Слизам…

Мина около половин час. Никога половин час не ми се е виждал толкова дълъг. И най-сетне отново прозвуча гласът на Кастело — спокоен и ясен:

— Срещнах се с хората… Както се досещаш, това съвсем не са нашите ескимоси.

— Да ти кажа ли как изглеждат? — обадих се аз.