КУНЕЙ. Извинявайте, колега, но ледовете или белите мечки на Тис не представляват кой знае какво богатство… И въпреки това те са тук. И продължават да упорствуват.

ЛИНИ. А представете си, че техните природни богатства са напълно изчерпани. И те търсят да намерят някакви нови находища. Ние не бива да им показваме, че Тис крие в недрата си огромни богатства. Според мен те не са пътували векове, за да се върнат, където са били, с празни ръце.

СЕКАЙ. Не съм съгласен с колегата Хаас, че те са пътували векове. Сега наистина ние знаем много, но е възможно да не познаваме всички енергии. С термоядрена енергия те не биха могли да издигнат от своята планета тоя гигант, та камо ли да му дадат огромни ускорения. Аз съм сигурен, че те имат енергия от нов тип. И навярно са в състояние да постигнат субсветлинни скорости. Тогава напълно възможно е техният път от най-близките звезди да е пет-шест години…

КУНЕЙ. Вие не отговорихте на основния въпрос, Се-кай… Разумно ли е да установим пряка връзка с тях?

СЕКАЙ. Страхувам се да отговоря на тоя въпрос. Ако тяхната цивилизация е от типа на нашата загинала цивилизация — това е крайно опасно. Надали бихме очаквали от тях нещо добро. От друга страна, те притежават нови суперенергии, които са спасителни за нас. Лично аз бих рискувал. Защо да не се опитаме да потъргуваме с тях? Предполагам, че диамантите на Герси ще представляват и за тях някаква ценност.

ФИНИ. Това, което предлага Секай, е наивно. Там е работата, че силният никога не търгува със слабия. Той просто го ограбва. Сигурен съм, че те в никакъв случай не биха споделили с нас своите знания. Кой е луд да дава такова мощно оръжие в ръцете на съвсем непознат свят? Това противоречи на здравия разум. На тяхно място аз не бих го направил. Какъв е смисълът да имам могъщи съседи?… Те могат винаги с нещо да ни навредят.

ЛУКАЙ. Аз премислих всички съображения — за и против. Рискът е наистина много голям. И все пак предлагам да рискуваме. Защото според мен не по-малък е рискът и да не успеем в нашето дело. А това означава сигурна смърт. Нашите пътешественици не са унищожавали племената в новооткритите земи. В най-лошия случай те са ги подчинявали. Може да ви се види грубо, но по-добре е да живеем като васали, вместо да загинем.

КУНЕЙ. Виждам, че съветът не е на едно мнение. Това ме поставя в тежкото и отговорно положение сам да реша въпроса. И аз решавам да влезем във връзка с непознатите хора.

Искам да ви кажа освен това, че аз напълно съзнавам опасностите и риска. Но съзнавам и нещо друго, което никой тук не спомена. А защо да не допуснем, че непознатите хора са като нас? Че те отдавна са поставили своето общество на основите на справедливостта и разума?

ХААС. Уважаеми Куней, аз не оспорвам твоето право на последно решение. Но искам да те предпазя от прекален оптимизъм. Великият Сири е казал, че насилието винаги ражда насилие. Насилието не може да роди справедливост. Сири е казал, че нашият загинал свят е бил обречен на вечно безправие. Сега нашият свят е друг само благодарение на катастрофата, която унищожи насилието и насилниците.

КУНЕЙ. Това е вярно, Хаас. Но Сири е казал и нещо друго. Сири е казал, че разумът ражда справедливост, а знанието — свобода. Защо да не допуснем, че във вселената съществува и по-голям разум от нашия, както очевидно съществува и по-голямо знание. Може би някъде във вселената разумът е изпреварил насилието. И е дал възможност на знанието да роди истинска човешка свобода. И нашата свобода се роди не така случайно. Насилието бе победено не само от катастрофата, насилието бе победено от разума. Нима Сири пожали насилниците, които притежаваха всички богатства на Тис? Той съзнателно ги обрече на гибел. Той съзнателно събра тук един малък свят на разума и знанието, от който се роди нашата свобода. В себе си, аз съм убеден, че във вселената съществуват и други свободни светове.

И все пак, за да се успокоят най-неспокойните, аз предлагам да скрием нашия втори свят. Ще го изолираме напълно. Дори ако ние загинем, вторият свят ще продължи да съществува. И някой ден въпреки всичко ще постигне своите цели. Давам ви, Лини, десет дни срок, за да скрием това, което не искаме чужденците да знаят.

Закривам заседанието.

След като прочетох протокола, аз веднага го изпратих на Хенк. Много добре разбирах, че постъпвам коректно. Навярно това е било и желанието на Куней. Навярно е смятал тая своя постъпка като последно доказателство за своята искреност и лоялност. Нещо повече — той търсеше в наше лице съюзници против предразсъдъците на своите най-близки помощници.

След два дни те ни разведоха из техния скрит свят. Наистина той бе много по-просторен и по-мащабен от всичко, което бяхме видели досега. И много по-суров, разбира се. Техните пещи и леярни, тяхната техника, изобщо цялото им производство в нашите очи беше едва ли не в допотопно състояние. Но всичко беше и трогателно в същото време. Те се бяха преборили с невероятни мъчнотии. Дори най-простите земни проблеми като водата, да речем, представляваше за тях кошмарна трудност. Те се бяха борили методично и трудолюбиво като мравки и като при мравките тяхното на пръв поглед примитивно дело се отличаваше с хармония и съвършенство. И тука най-силно впечатление ми направиха хората. Сториха ми се по-различни от тия, които познавах досега — от Фини например или дори от Куней. Преди всичко ми се сториха по-приветливи и по-общителни независимо от това, че ни виждаха за пръв път. Не бяха така съсредоточени, но затова пък много по-ведри. Тяхната физическа активност бе породила и по-голяма психическа активност. В тяхното поведение се чувствуваше и по-голяма вътрешна свобода.

И все пак в основата на своя характер и разум те си оставаха истински хуари. Бяха изключително дисциплинирани и всеотдайни в своята работа. Практическите им знания малко отстъпваха от знанията на най-добрите им учени. Те знаеха какво правят и го правеха с пълно съзнание независимо от това, че по силата на обстоятелствата бяха поставени в по-неблагоприятни битови условия.

Никога няма да забравя нашия разговор с един от техниците при атомния реактор. Наричаше се Сани. Отидохме при него, защото ни се стори по-различен — по-едър, по-мускулест, по-скулест от обикновените хуари. Разговора всъщност проведе Сеймур.

— Доколкото виждам, засега имате само един атомен реактор — започна той.

— Да, наистина само един! — отвърна с достойнство Сани. — Но ще дойде време и ще построим хиляди… И то на повърхността на Тис.

— Вярвам ви — рече сериозно Сеймур. — По силите на човека е… Но ще стане най-рано след десет хиляди години!…

— По-рано! — възрази уверено Сани.

— Да речем, малко по-рано… И все пак безкрайно далече…

— Само глупавият мери дължината на пътя… Умният просто върви по него…

— Но не е все едно какъв ще бъде пътят… Дали равен, или покрит с ями…

— Никога човешкият ум не знае кой път е по-добър и кой по-лош… Дори когато го види зад гърба си…

— Не е така! — каза Сеймур. — Не може да бъде така… Иначе за какво ще строите Тия реактори?

— За да вървим по пътя! — отвърна просто Сани.

— Но пътищата могат да бъдат най-различни… И да водят в разни посоки…

— Ние сме се съгласили да вървим по един общ път… Това ни стига…

— А ако не сте избрали най-добрата посока?

— Кой може да знае коя е най-вярната от всички посоки… Само един разум, който стои над всичко и вижда всичко… Но няма на света такъв разум… За нас най-вярна е общата посока…

— Вие разсъждавате логично! — заключи Сеймур. — Но и малко стадно в същото време.

„Клара“ не успя да преведе думата „стадно“, та стана нужда да я обясним по-подробно. Сани ни погледна замислено.

— Нима при вас не е така? — запита той.

— Не е съвсем така — отвърна Сеймур. — Посоката наистина е обща… Но не е предопределена… И не е сляпа… И при нейното определяне голяма роля играят силните творчески личности…

— Ние не можем да си позволим това! — малко рязко и недоволно възрази Сани. — Ние сме се заклели да вървим по пътя, който ни е посочил Сири…