— А ако си представим, че я постигнете?… Нима изведнъж ще останете без цели?

— Това е друг въпрос! Тогава ние ще си поставим нова цел, може би по-трудна… Например да възстановим живота на планетата такъв, какъвто е бил… Да създадем ново общество — справедливо и истинско…

— Това са наистина хубави цели — съгласи се Сеймур.

Но Куней изглеждаше все така потиснат и мрачен.

— Вашите специалисти се лъжат! — отсъди той решително. — Но дори и да са прави, вие трябва да мълчите за вашите изводи… Оставете ни да работим, както сме работили досега… Аз вярвам, че все пак някой ден ще успеем… А ако другите научат вашите преценки, всичко ще рухне…

Слушах недоволен тоя разговор. Може би Сеймур трябваше да спести на Куней тия тежки изживявания?… Не, не — Сеймур винаги знаеше какво прави.

— Аз не искам да ви отчайвам! — каза той. — Все пак ние намерихме някакъв изход…

— Изход? — трепна Куней. — Какъв изход?

— Според нас, не е нужно да се затопля вашата планета. Тя трябва да се премести на своята стара орбита… И тогава ще добие отново своя истински климат…

— Да се премести?… Планетата? Но това е абсолютно невъзможно…

— Напълно е възможно!

И му разказа подробно за нашия проект. Куней го слушаше поразен, имах чувството, че просто не вярва на ушите си. И неговите продълговати жълти очи като че ли станаха по-кръгли от смайването.

— Но това е фантастично! — удиви се той. — Нима са толкова могъщи вашите реактори!…

— Много повече, отколкото можете да си представите! — усмихна се Сеймур. — Всичко е изчислено математически…

Той разказа за двата проекта. И за тежките последици, които тая операция ще има за нашия „Аякс“. Да, „Аякс“ наистина беше обречен на гибел.

— Но защо го правите? Това ще бъде много тежко за вас…

Сега оставаше най-трудното. Сеймур много простичко му обясни етиката на нашия свят, смисъла на нашето съществуване. Куней не можеше да не разбере поне принципите. И все пак като че ли не успя да вникне в същината им. В това се убедихме още от следващата му реплика.

— Но това, което правите за нас, е ужасно много… Не разбирам как можем да ви се отплатим…

— Тоя път ще минете безплатно! — усмихна се Сеймур.

— Може би искате да разделим Тис? — попита Куней с надежда. — И да я владеем заедно?

Разбирах много добре, че за него това е най-разумното. Неразумно и дори безнравствено за него беше да приеме услугата даром…

Все пак Сеймур успя да намери някакъв изход и от това положение.

— Да, ние имаме някои условия! — каза той сериозно. — След като подпишем договора, всички жители на Тис ще имат еднакви права.

— Нима сега не е така? — запита Куней учудено.

— Не бързайте! — предупреди го Сеймур. — Става дума не само за вас и за нас… Става дума и за племената… Става дума за децата, които ще се родят, докато живеем заедно… Все едно дали са наши, ваши, или на племената… Или пък са от смесени бракове! — той едва доловимо се усмихна…

— Но какво общо имат с нашите работи племената? — изпадна Куней в недоумение.

— Разбира се, че имат… Те са стотици хиляди… Без тяхната помощ и без тяхната работна ръка ние не можем да направим нищо…

Разбира се, това не беше точно така. Но Сеймур беше прав, въпросът за племената трябваше да се реши веднъж завинаги.

— Добре, съгласен съм! — отвърна Куней с облекчение. — Разбира се, че съм съгласен…

Изглеждаше истински щастлив в тоя миг, лицето му просто сияеше. В края на краищата ние бяхме поискали нещо от него, сделката заприличваше на истинска сделка. Ако ние сме се съгласили да разменим товари злато срещу шепа мъниста — в края на краищата това си е наша работа. Всеки търгува така, както разбира своите интереси.

— Кога ще сключим договора? — заинтересува се той.

— След три дни… От ваша страна ще подпишете вие, от наша — Хенк…

— Хенк?… Това е наистина голяма чест за нас.

— След това ще обядваме заедно… И ще пием по чаша шампанско.

— Какво е това шампанско?

— Като го опитате, ще разберете! — каза Сеймур шеговито.

— А мога ли отсега да предупредя нашите хора?

— Разбира се!

Аз знаех, че Ли първа ще научи новината. Много ми се искаше да видя лицето й в тоя миг. Но го видях едва на другия ден. Предстоеше редовната експедиция за снабдяване с храни, щяхме да отидем заедно. И не ми се видя чак толкова много щастлива или развълнувана. Беше си обикновената Ли, само очите й някак особено светеха. Докато Фини товареше, разбрах, че договорът ни, макар и неподписан, вече е влязъл в сила. Старият търговец и скъперник бе взел поне три пъти повече вещи за размяната. Между тях имаше дори цяла дузина обикновени бензинови запалки. Отсега си представих великото изумление на племето. И Фини тоя път ми се видя някак особено благоразположен и дружелюбен. Имах чувство, че е готов всеки миг да ми се усмихне.

Както винаги ние пътувахме с моята шейна пред кервана. Времето беше много спокойно и тихо. Някакво необикновено дълбоко и пълно спокойствие усещах и в себе си. Бях готов да пътуваме мълчаливо докрай, но Ли най-неочаквано се разбъбра:

— Кажи ми, Сим, нали ще станеш мой мъж?

— Да, мила…

— И ще имаме много деца?

Честна дума, това ми се стори прекалено.

— Ами естествено.

— Сим, ти не се радваш…

— Защо мислиш така? — запитах аз шеговито.

— Ами ти не се смееш… Вие ужасно силно се смеете, когато сте радостни…

Тогава аз наистина се засмях.

— Виж какво, мое момиченце… У нас тия неща не стават точно така. Редно е девойката най-напред да попита: „Сим, ти обичаш ли ме?“ „Да, ще отговори Сим, аз просто съм луд по тебе“… И тогава е редно Сим да каже: „Ли, искаш ли да станеш моя жена?“ А сега стана точно обратното.

Ох, наистина нямаше чувство за хумор!

— Ами това е все едно! — отвърна тя сериозно. — Съвсем все едно.

— Разбира се — съгласих се аз. — Стига човек да го има в сърцето си.

— Аз имам всичко, Сим!… Всичко!

Това си беше чиста истина, доколкото можех да се доверявам на очите си. Но в замяна на това работата с децата не ми беше много ясна. Но сега не исках да мисля за тия неща. Просто пътувахме и пътувахме, плъзгахме се безшумно и леко по неизмеримата чистота на снега. Небето беше все така синьо, в далечината светеха върховете на Сири. Скоро видях със силните си очи стана на племето. Видях кучешките впрягове, неподвижните като статуи, изпълнени с мълчаливо достойнство фигури на мъжете.

— Да спрем за малко! — предложих аз.

Спряхме на върха на един хребет. Пред нас се простираше широка ледена долина, която се губеше, синкава и нетленна, към океана. Струваше ми се, че виждам и самия океан, могъщ и спокоен, неподвижен и вечен като смъртта. Не, не като смъртта — приближаваше краят на неговата спокойна вечност. Виждах разяреното слънце, което пламти над неговата мрачна повърхност. Виждах как се раждат облаците, как се носят огромни и бели към невидимото небе. Виждах как се струпват и сгъстяват до черно. След шествековно затишие над планетата отново щяха да се понесат снежните бури. И тежките вълни на океана щяха да къртят яките ледове. Ще минат още много години и ще рукнат първите дъждове. Все повече ще се топят ледовете, за пръв път ще се появи земя — малки кални петна на екватора. Да, отново ще се появи земята и колкото и да е тя кална и грозна, това ще бъде за нас велик празник.

Виждах как все по-високо се вдигат водите на океана, как заливат все нови и нови области. Племената като зашеметени бягат все по на север, все по-навътре към сушата. С тях бягат и гладните разярени мечки, нахвърлят се като побеснели срещу хората. Водите заливат новородената суша, с грохот се нахвърлят върху скалите. Дори огромните морски чудовища са смутени и уплашени, крият се в спокойните дълбини.

Все по-силно и по-жарко грее слънцето. Раждат се нови континенти — все още разкъсани и разединени. Няма езера и няма реки — всичко е реки и езера. Само калните грозни планини стърчат над водите. Сега вече и небето е невидимо, скрито всред огромните бушуващи маси на изпаренията. Все по-бурни и проливни се леят дъждовете. Изглежда, че всичко ще загине — тоя път под водата.