В година илядо и шестстотин,

в жарко лято Боже,

долетя писмо от Ахметя

в наше Запороже.

«Аз, Султан, син на Мохамеда,

внук на Бога Всемогъщи,

брат на сестра–Луна бледа,

и на Слънце брат същи,

рицар славен и преславен,

крале аз управлявам,

воевода над Всемира,

и царете направлявам,

славен цар съм Цариградски,

и цар Македонски,

цар гръцки, сръбски, молдовски,

и цар Вавилонски,

цар Подолски и Галички,

цар преславен Кримски,

цар египетски, арабски,

и цар Ерусалимски,

непреклонен страж Ерусалимски,

и на Бога ваш пазител…

На християните всички –

защитник и утешител…

И ви думам аз, казаци,

на мен поклон сторете:

ако ли не – тогава милост

от мене не търсете!»

Ний тогава запорожци

писмото четяхме,

в отговор на бай Ахметя

това написахме:

«Ти, султане, песи сине,

Луциферов брате,

внук на кобра си погански,

дяволе космати!

Лойна топка Цариградска,

кръчмар Македонски,

бясня свиня Молдованска

изкормвач Вавилонски!

Изверг сръбски и подолски,

папагал си кримски,

чистач на свине египетски,

бухал ерусалимски!

Лой, сланина и пача погански,

зурла, не пазител,

идиот пред Бога наши

не и утешител.

Кръстените ти не ставаш

в срамно място да целуваш,

хеле наше Запороже

одалиска да ти бъде!

По земята и водата

тебе ще те бием –

ний от тебе, свиньо бясна

няма да се крием!

Отговора наш е този,

а годината незнайна –

лете-зиме по погански

не броим на Сеч сияйна!

В Сеч Луната е в небето,

дните ни като при вас.

С този отговор, свине погански,

разцелувайте ни вий отзад!