В мига, в който осъзна, че четеше собствения си есемес трафик, текстът изчезна от монитора и бе заменен от движещи се образи.

Добре позната фигура, която отмъква чадър от торба.

CUT

Кортеж конници по улиците на Стокхолм.

CUT

Облечена в черно фигура върху мотопед.

CUT

Цивилен полицейски автомобил, който се преобръща на slow motion.

CUT

Горяща къща в гората.

CUT

Мършоядни птици, кръжащи над пясъчни дюни.

И накрая:

Силуетът на възрастен мъж с шапка, който се открояваше на фона на покрита със сняг горичка, пълна с примигващи фенери.

Внезапно екранът почерня. Но HP все още не можете да отлепи поглед. Стоеше неподвижно пред монитора, затаил дъх и чакаше. Когато съобщението най-накрая се появи, той за малко да се напикае:

Тя трябваше, разбира се, да опита да се свърже с него, той все пак беше неин брат. Трябваше да каже на Стигсон да вземе проклетия си правилник и да си го завре в…

Но всъщност вече беше опитала. Дебна го почти цяла пролет, звъня му, писа му и няколко пъти тропа по вратата на апартамента му. Той беше там, знаеше го. Жилището миришеше на обитавано, а не на застояло, както през месеците, докато той беше заминал.

От улицата на два пъти бе забелязала примигваща светлина от телевизор горе в апартамента, но той въпреки това не беше отворил.

Освен това по някое време през зимата явно беше сменил бравите, защото резервните ѝ ключове вече не пасваха. Беше ѝ ядосан. И тя знаеше точно защо…

Не одобряваше контакта ѝ с Таге Самер. Той знаете много добре защо тя харесваше стария мъж, и именно поради същата причина Хенке беше принуден да го ненавижда, без дори да му даде шанс.

Чичо Таге напомняше за татко…

Но макар че Хенке беше твърдоглав идиот, тя беше задължена да му помогне.

Да направи каквото можеше, за да го спаси от него самия.

Тя изнамери номера в тефтерчето, поколеба се няколко мига и накрая го набра.

Беше идиотска идея. Но нямаше избор…

Той отговори след първия сигнал:

— Охранителен отдел, Рунеберг!

— Здрасти, Луде, Ребека е. Сори, че ти звъня толкова късно, но заложих на това, че работиш…

— Ама здравей, Нормѐн! М’да, светнали сме нощните лампи и работим по тъмно. Затрупани сме до шията, както знаеш. Да не би да звъниш, за да кажеш, че си размислила? Копнееш да се завърнеш в кораба-майка?

Гласът на Рунеберг звучеше точно както обикновено, което направи продължението малко по-лесно.

— Не, не съвсем. Все още обмислям предложението — излъга тя. — Исках да те помоля за една услуга, Луде… Малко деликатна.

— Ммм.

Стори ѝ се, че чу офис столът да изскърцва, докато той изпъва едрото си тяло.

— Става дума за брат ми…

— Обади ми се на мобилния след десет минути — интонацията му незабавно зазвуча съвсем различно.

— К-какво…

Но той вече беше затворил.

За трети път през последните пет минути той надзърна предпазливо през щорите и се взря надолу към сумрачната улица. Всичко изглеждаше спокойно, но въпреки това знаеше, че го наблюдават. Сто про, абсолютно сигурно, никакво съмнение…

Всяко едно движение, всяка страница, която беше посещавал, есемесите му. Бяха следили всичко въпреки железните предпазни мерки. Играеха си с него, опитваха се да се ебават с мозъка му.

И много добре им се удаваше…

Той пусна щорите и обиколи дивана, първо едно кръгче, после още едно. След това седна, избарабани по едното си коляно, преди да намери нокът, който все още не бе успял да изгризе напълно. Планът му дотолкова, доколкото бе имал такъв, не беше предвиждал такъв сценарий.

Not by a longshot!

А той дори се беше опитвал да се убеди сам, че са го забравили…

Epic fucking fail!

Трябваше да се разкара от апартамента, и то на мига, тук не можеше да си намери място от нерви. Часът беше едва малко след седем сутринта и обикновено биха оставали няколко часа, докато той стане от леглото. Но преживяването в библиотеката явно бе отпушило всички бентове в мозъка му. Главата му все още беше изпълнена с трептящи малки фрагменти от образи. Като че беше сънувал цял филм с начало, среда и край, но сега си спомняше само отделни случки. Мементо сцени, които не можеше да подреди, колкото и усилено главата му, която вече беше почнала да го боли, да се бореше с проблема.

Освен това препълненият пепелник на масата току-що беше погълнал последната му цигара, което представляваше съвсем легитимна причина да отскочи до „ШуЕлван“21 долу при „Марияториет“ и да подиша малко чист въздух.

Веднага, щом отвори външната врата и излезе на улицата, усети очите им във врата си. Завъртя глава, провери от всички възможни ъгли, но те, естествено, бяха твърде умели, за да се оставят да бъдат разкрити толкова лесно.

Въпреки че беше рано сутринта, в „ШуЕлван“ вече се бяха наблъскали четири-пет души. Мускулест татуиран мъж до един от рафтовете му хвърли бърз поглед с периферното си зрение и HP замръзна по средата на крачката си. Беше почти сигурен, че е виждал пича и преди. Мъжът разглеждаше десертите престорено невинно, което доубеди HP — желираните бонбони едва ли влизаха в LCHF диетата22. Нямаше друг избор, освен да се завърти кръгом и да излезе от магазина възможно най-бързо. Реално трябваше да се върне в апартамента, но без цигари определено щеше да пукне.

Вместо това продължи надолу по „Хорнсгатан“, нататък към „Слусен“, докато се бореше с изкушението да пресече между колите от сутрешния трафик, поставяйки преследвачите на изпитание. Разходката продължи по-малко от пет минути, но въпреки че не беше особено топло, тениската лепнеше за гърба му и той беше принуден да седне на една от пейките до входа към метрото, за да си поеме дъх.

Беше схванат не само в тялото и успя да порови доста из джобовете си в търсене на цигари, преди да си спомни, че тъкмо липсата на никотин беше причината да предприеме цялата тази малка екскурзия.

Имаше „Пресбюро“23 точно в началото на метростанцията и той отправи няколко бързи погледа около себе си, преди да се надигне и да се насочи натам.

Явно тъкмо беше пристигнала мотриса, защото на входа на метрото изведнъж го пресрещна цяла тълпа, запътила се навън.

Офис служители с вратовръзки и сака, ранобудни туристи и съвсем обикновени шведи на път за работа. Той снижи брада към гърдите си и се запровира с лакти през тълпата, откъдето се чу кисело роптаене, но на него не му дремеше.

Ненадейно го смушкаха отстрани и той за малко да загуби равновесие. Погледна ядосано нагоре, наоколо прехвърчаха лица от всички посоки, но нямаше как да определи кой го беше бутнал.

После потокът изведнъж секна и той се озова в билетното помещение. Но вместо да тръгне към малката будка, остана намясто, докато мозъкът му търсеше правилната синаптична връзка. Лицата на един от преминаващите също му беше познато. Възможно беше бодибилдърът в „ШуЕлван“ да е бил шега на мозъка му, но това тук беше друго. Погледът, челото, издадено над носа и очите, всичко му беше ужасно добре познато. Но нещо не се връзваше, нещо липсваше, за да се нареди пъзелът.

Трябваха му още няколко секунди, преди мозъкът му да направи необходимите връзки.

Брадата!

Той направи няколко колебливи стъпки обратно към вратите, после още няколко, този път по-бързи. Изскочи на площада, завъртя глава като шибаната Линда Блеър24 и дори скочи върху една от пейките, за да вижда по-добре.