— Значи вече ти се иска да се върнеш в Службата?

Тя се насили да се засмее.

— Нее, поне не точно в момента… Откри ли нещо? — добави тя бързо, преди Нина да успее да продължи.

— Всъщност не…

Ребека незабелязано си отдъхна.

— В системата няма нищо за револвера. Никога не е бил обявяван за откраднат или регистриран във връзка с някакво престъпление.

— Добре.

— Но моят човек горе в техническия поиска все пак да го вземе за пробна стрелба…

— Окей, но това защо?

— Защото е калибър 38, произведен преди 1986-а…

— Какво?

— Хайде, Ребека, теоретично погледнато револверът е потенциално УПО…

— Нещо не мога да ти проследя мисълта, Нина…

— Улоф Палме оръжие.

Настана тишина за няколко секунди, докато Ребека опитваше да смели информацията.

— Но убиецът на Палме е използвал 357 „Магнум“? Нали Холмѐр каза по телевизията?

През годините беше гледала записа сигурно стотици пъти. Пресконференцията с окръжния шеф на полицията, който самоуверено размахваше два мощни револвера.

— Не, Холмѐр, за жалост, успя да обърка почти всичко, включително и оръжието. Ето как е всъщност, Ребека: 38-мицата и 357-ммцата имат еднакъв размер на куршума, различават се само по дължината на патрона. Определени варианти на 38-цата могат спокойно да се използват за стрелба с амуниции за 357, затова и техниците са се запалили да правят пробни изстрели с всички стари оръжия, които отговарят на УПО профила. Приятелят ми в техническия може да го вземе следващата седмица…

— Окей, разбира се… Слушай, ще ти звънна по-късно, Нина, някой се опитва да се свърже с мен… Хиляди благодарности за помощта — добави тя.

— Ще ти се обадя следващата седмица да обядваме…

Тя затвори, остави мобилния телефон върху бюрото и се облегна бавно назад. След няколко секунди отвори едно от чекмеджетата и извади няколко листа хартия.

След посещението в трезора не бе могла да подреди парченцата от пъзела.

Не и преди да се появи копието от договора за сейфа.

Тя беше напълно сигурна, че сейфът е бил на Хенке. Но се оказа, че е грешала. Сейфът е бил открит през 1986-а, нейното име и това на Хенке стояха малко по-надолу на редовете, които посочваха други хора, имащи достъп до сейфа.

С други думи, Хенке вероятно знаеше също толкова малко за сейфа, колкото и тя самата.

Напомнянията за просрочените такси трябва да са били изпратени и на двамата, разликата беше, че неговата поща вероятно е била конфискувана, преди да успее да я прегледа. Значи тайните в сейфа не бяха на Хенке, а на човека, чието име стоеше на реда за държател. Човекът, който притежаваше връзката ключове, преди Хенке да я наследи.

Ерланд Вилхелм Петершон.

Баща им.

Когато му оставаха едва двайсет метра, мигачите на автобуса светнаха.

Той даде всичко от себе си.

Автобусът потегляше от спирката.

Още десет метра.

Осем.

Пет.

Разстоянието престана да се смалява.

После бавно започна отново да расте пропорционално с увеличаването на скоростта на автобуса надолу по склона към „Слусен“.

По дяволите!

Той усети, че коремът му се свива, забеляза първия спазъм на гадене и опита да го преглътне. Принуди краката си да продължат напред…

Четвъртитият силует на автобуса ставаше все по-малък.

Вторият пристъп на гадене измина почти целия път нагоре до устата.

Автобусът изчезна от полезрението му.

Но той не можеше да се откаже сега.

Не успя да задържи третия спазъм и беше принуден да направи няколко залитащи крачки, за да не повърне върху маратонките си.

Сигурно беше минала поне минута, откакто автобусът бе спрял при „Слусплан“, което означаваше, че той при всички положения щеше да пристигне твърде късно. Автобусът щеше вече да е минал по „Шепсбрун“ и нататък към city.

Трябваше чисто и просто да рискува.

Предния път беше видял Ермановият look-a-like при метростанцията, може би сега също отиваше натам?

С малко късмет можеше да настигне пича при вратите на залата за билети.

Всичко, което му трябваше, беше близка среща за няколко секунди…

Той зави надясно по „Йоттатсбакен“, след което принуди схванатите си крака да минат покрай десния ъгъл на Градския музей.

Стомахът му сигнализира, че е готов за нов изблик, но в същия миг пред него се откри „Рюсгорден“ и той спря на място. Прочисти гърло и изплю малко драйфано през ъгълчето на устата си. Дробовете му пареха, сърцето блъскаше толкова силно в гърдите му, че той несъзнателно беше присвил очи от болка, но не изпускаше площада от поглед. Някъде там сред всички хора беше и той.

Или поне трябваше да бъде.

Или…

Не…

Мамка му!

Пулсът му постепенно се забави, което облекчи спазмите в стомаха.

Той направи няколко крачки през площада. Все още нямаше и помен от пича. Предполагаемо вече беше успял да влезе в метрото, или пък беше продължил с автобуса към city.

Типичният му скапан лош късмет!

Приливът на адреналин започна да го отпуска и той на мига усети, че му прималява. Сложи ръце на коленете си и изхрачи още малко повръщано към калдъръма.

— Ама че гадост — отсече някой вдясно, но на него не му пукаше.

Паветата под краката му сякаш бавно се въртяха обратно на часовниковата стрелка, а потта се лееше по гърба му, като намокри ръба на панталона му и накара и последните светли места по тениската му да изчезнат.

Той наклони глава още по-надолу към колената, за да увеличи притока на кръв. Остана така някоя и друга минута, докато се съвземе.

Щом земята спря да се върти, поизпъна тяло, пое дълбоко въздух и се обърна.

В същия миг го видя. Вътре в стъклената клетка на асансьора, само на осем-десет метра. Бяла риза, панталони и светло сако, преметнато безгрижно през рамо.

Въпреки различното облекло, въпреки че този мъж беше гладко обръснат, значително по-слаб и освен това изглеждаше съвсем нормално, той адски много приличаше на Ерман.

Направо зловещо много…

Трябваше да се приближи още повече, да се увери напълно.

HP направи две олюляващи се крачки напред, после още няколко и в този момент асансьорът започна да се движи надолу. Той увеличи скоростта, принуди краката си да се подчинят.

Стъпалата на мъжа бяха погълнати от земята, после и краката, тялото и точно преди главата да изчезне под нивото на улицата, HP срещна погледа му.

Тванееистина…

Защо, за бога, татко имаше таен банков сейф с фалшиви паспорти, хиляди долари в брой и едрокалибрен револвер?

Ако ставаше дума за шпионски роман, отговорът щеше да е ясен, но това беше баща ѝ, по дяволите. Съвсем обикновен Свенсон, с обикновена работа, апартамент в „Багармосен“, жена и две деца.

Бяха общо пет паспорта и тя ги беше наредила върху бюрото пред себе си.

Освен южноафриканския имаше швейцарски, канадски, белгийски и югославски. Всичките имаха печати от международни пътувания, предимно от САЩ, но се срещаха и печати от други страни. На предпоследната страница на канадския паспорт тя откри освен това и стара, черно-бяла снимка, която почти беше залепнала между страниците. Изобразяваше трийсетина млади мъже в униформи, които позираха около бронетранспортьор. На купола на оръдието с големи бели букви пишеше ООН.

С барета синя30, Кипър 1964, беше написан някой от задната страна, а старомодният завъртян почерк толкова много напомняше на този на татко, че сърцето ѝ прескочи.

Качеството на снимката не беше най-доброто и много от лицата едва се различаваха. Но един от мъжете, клекнали на долния ред, имаше добре познати ѝ черти на носа и очите. Баща ѝ войник на ООН ли е бил? Защо тогава никога не го беше споменавал?

Знаеше, че той е бил офицер от запаса като млад, оттам се познаваха с чичо Таге, а срещите на войнишкия клуб бяха едно от малкото неща, които го развеселяваха. Но звучеше странно баща ѝ да е служил в чужбина, без никога да го спомене. Наистина той не беше точно от разговорливия тип, но трябваше във всеки случай да има някои от онези знаменца, дипломи или други сувенири, с които колегите ѝ, които бяха служили в ООН, пълнеха офисите си.