Внезапната острота в гласа му я изненада и тя се облегна една идея назад.
— Документи — отвърна тя, докато опипваше чашата кафе.
— Какъв вид документи, Ребека? — погледът му сякаш минаваше право през нея и тя отпи пресилено бавно от капучиното, за да има повод да погледне встрани. Таге Самер беше един от най-старите приятели на татко, някой, на когото тя разчиташе. И въпреки това изведнъж се поколеба.
— Разбирам, че въпросът може да е деликатен, все пак става дума за баща ти.
Тонът му стана по-мек, по-доверителен.
— Нека ти помогна малко, скъпа Ребека…
Той хвърли бърз поглед към съседната маса, после сниши глас още повече.
— Възможно ли е документите, които си намерила, да са паспорти — международни паспорти със снимката на баща ти?
Тя се поколеба още няколко мига, след което кимна бавно.
— Разбирам… — каза той и този път гласът му звучеше почти натъжен.
Те помълчаха няколко секунди, докато той размишляваше.
— Банковият сейф е един вид мехур, замисляла ли си се, Ребека? Животът отвън продължава, нещата се променят, но вътре времето спира. Същото е и с живота. Създаваме си собствена реалност, малки сфери, в които си мислим, че контролираме случващото се. В действителност чувството за контрол е само илюзия, а сферите не са нищо повече от вид мехури. Но всички мехури са обречени рано или късно да се спукат, не е ли така?
Той поклати глава.
— Трябва да си мълчиш за това, което ще ти разкажа сега, обещай ми, Ребека! — продължи той после.
Тя кимна.
— Не бива да го споделяш с някого, нито дори с брат си. Хенрик, както знаеш, не е способен да опази една тайна по същия начин както ти и аз, а ако това, което сега смятам да разкажа, излезе наяве, може да има последствия, сериозни последствия. Разбираш ли?
— Естествено, чичо Таге, можеш да разчиташ на мен.
— Да, знам това, Ребека. Ти и баща ти си приличате повече, отколкото подозираш…
Той ѝ отправи скосена усмивка, която накара сърцето ѝ да прескочи.
— Всичко започна през 1964 г. в малко кипърско село. Аз бях командир на рота, а баща ти беше един от четиримата ми взводни командири. Вече се познавахме от Офицерската академия и се разбирахме добре. Ерланд може би не беше роден водач, но компенсираше това, като щателно се подготвяше за всички мислими сценарии. Освен това беше надежден и лоялен, качества, които все по-трудно се намират в днешно време…
Той завъртя внимателно чашата си кафе.
— Веднъж бяхме разпределени да защитаваме турско кипърско село, което беше под постоянни бомбардировки от превъзхождащите и значително по-добре въоръжени войски на кипърските гърци. Присъствието ни, за съжаление, не сложи край на битките, а бяхме принудени да гледаме, докато турското кипърско село беше изравнено със земята. На баща ти и на някои от колегите му им беше много трудно да приемат факта, че не получихме мандат да се намесим, за да защитим по-слабата страна. Ерланд беше много принципен мъж…
Тя кимна.
— Така или иначе, в разочарованието си те взеха злощастното решение да натоварят две от бойните ни машини с тежки картечници и няколко кутии муниции, за да ги откарат после при кипърските турци. Идеята им е била да изравнят съотношението на силите поне малко. Далеч не беше заемане на политическа позиция, а и дори да бяха успели с транспортирането, се съмнявам, че щеше да е от особено значение…
Той поклати бавно глава.
— Във всеки случай бяха спрени на една гръцко-кипърска пътна блокада, след което всичко отиде по дяволите… Имаше голямо разследване, баща ти и колегите му веднага бяха отстранени от служба, а целият шведски контингент на ООН беше прегрупиран почти незабавно в южната част на острова. Ерланд прие всичко това много тежко. Считаше, че е действал просто за да защити по-слабата страна, точно както предвиждаше мисията. Не мога да кажа, че не го разбирах, но правилата бяха кристално ясни и той не просто ги наруши, ами накърни доверието в мисията на ООН като цяло.
— И какво стана?
Той сви рамене.
— Незабавно уволнение както от ООН, така и от Въоръжените сили. Като негов пряк началник бях принуден да се съглася и да подпиша документите. Тъжен ден, много тъжен…
Той спря за няколко секунди, продължавайки да опипва празната си чаша.
— Разбираш ли, Ребека, баща ти обичаше офицерската длъжност, това да бъде част от нещо по-голямо, обграден от себеподобни. Той виждаше пред себе си дълга и успешна кариера във Въоръжените сили. И когато ненадейно това му беше отказано, той стана…
— Озлобен…
Той погледна към нея.
— Променен може би е думата, която бих използвал, но ти, естествено, си напълно права. Ерланд никога вече не беше същият…
Празен!
Проклетият асансьор беше празен! Той все още не разбираше как беше станало това.
Нямаше го в асансьора, в коридора или на входа. Така че къде, по дяволите, се беше дянал пичът? Нямаше начин да го раздава Джо Лаберо32 и да изчезне яко дим?
Но той все пак разбираше какво се случва. Шибаняците се ебаваха с разсъдъка му! Не стигаше, че наблюдаваха всяка стъпка, която правеше, и го подслушваха през стените, ами си правеха и ментални номерца с него. Бяха се промъкнали в апартамента, докато той беше навън, и бяха оставили телефона и онова съобщение. А сега го накараха да преследва призрак през половин „Сьодермалм“.
Но нямаше да го пречупят толкова лесно! Нощем беше почнал да трупа мебели пред входната врата. Малкото пъти, когато излизаше, залепяше косми при отвора на вратата, за да може да види дали са влизали вътре. Но като цяло избягваше изобщо да излиза.
Целият под на всекидневната му беше покрит с кутии от пица и различни вестници. На практика беше изпразнил лавиците на „Пресбюро“ от всичко, което ставаше за четене, и знаците не можеха да бъдат сбъркани. Странностите го заливаха като из ведро: компютърни системи, които или необяснимо се сриваха, или спираха издаването на рецепти на аптеките, или сваляха бариерите в тунела на „Сьодра ленкен“, или изгасяха светлините за кацане на летището.
Хора, които излизаха да си купят цигари и така и не се връщаха. Предмети, които чисто и просто изчезваха — като знамето на цитаделата на Кастелхолмен33, което стоеше издигнато в мирно време. Вчера сутринта изведнъж просто се беше изпарило и всички пенсионери в Стокхолм бяха засипали с обаждания централата на Въоръжените сили. Вестниците го смятаха за мегаяко. Безобиден номер преди сватбата на принцесата…
Но както обикновено посредствената шведска общност не схващаше нищо.
Няма знаме — няма мир.
Значи война!
Но ако те искаха война, щяха да си я получат!
BIG TIME!
Той стана от пода и почесвайки брада, измарширува до хладилника. Време за инвентаризация на запасите: четири народни бири, шест пирожки „Торби“, половин кутийка хайвер.
Първият рафт на кухненския шкаф увеличи активите му с три питки кнекебрьод и консерва варена наденица. Вторият беше пълен с ролки армирано тиксо. Шестнайсет броя по-точно. Той преброи бързо на пръсти. Поне още три дни, може би четири, преди да се наложи да излезе.
Добре!
Имаше работа за вършене, things to do…
— И как се вписват паспортите в историята?
Той пое дълбоко дъх, след което бавно издиша.
— Това, което разказах дотук, всъщност не е тайно. Можеш да намериш всичко в интернет или в различни книги за историята на ООН. Но от този момент нататък, това, което ще разкажа, е строго конфиденциално, разбираш ли?
Тя кимна.
— След мисията в Кипър аз продължих военната си кариера. Намирахме се насред Студената война и Въоръжените сили бяха много по-важен фактор, отколкото днес. Ерланд и аз поддържахме контакт главно по моя инициатива, защото до известна степен се чувствах виновен за случилото се. Бях негов приятел и началник, но въпреки това не можах да му помогна. Постепенно обаче с развитието на кариерата ми във Въоръжените сили осъзнах, че винаги има нужда от лоялни решителни мъже като Ерланд. Започнах да го наемам за редица дребни… консултантски задачи биха могли да се нарекат. Между другото, искаш ли още нещо за пиене? Може би малко минерална вода?