Тя го разгледа старателно през лупата. Същият остър нос като нейния, същите изразени скули и тъмни очи. Но беше невъзможно да бъде напълно сигурна. Баретата, която носеше мъжът, беше свалена ниско над челото и правеше пропорциите на лицето му да изглеждат малко сбити. Освен това шапката скриваше косата му, което правеше идентифицирането още по-трудно.

Тя продължи инспектирането, като премина на другите мъже около бронирания автомобил.

Общо шейсет и девет души, всичките на по около двайсетина години, облечени в светли униформи цвят каки и барети. Един от мъжете на задния ред също изглеждаше донякъде познат.

Лицето му беше засенчено от хората пред него, така че беше още по-трудно да различи някакви подробности. Но това спокойно можеше да бъде чичо Таге…

Компютърът изпиука и тя остави лупата и въведе потребителското име и паролата си.

Няколко секунди по-късно отвори полето за търсене и написа няколко ключови думи.

Контрабанда с оръжие, ООН, Кипър.

Над 50 000 резултата…

Първият беше от шведски военноисторически архив и след малко ровене, тя намери каквото търсеше:

Тя се облегна назад в стола, вдиша дълбоко и сплете пръсти на тила си. Дотук историята на чичо Таге изглежда съвпадаше. Но как можеше да се добере до повече подробности?

Пробва още от резултатите в търсачката, никой от тях не ѝ беше от помощ.

Опита да промени ключовите думи, но не постигна по-голям успех.

От друга страна, намери редица книги за шведски ООН мисии и реши да си поръча някои от тях. Тъкмо когато приключи, на вратата ѝ се почука.

— Влез!

Шелгрен надникна вътре.

— Добро утро, шефе, всичко окей ли е?

— Ммм, за нещо конкретно ли става дума?

— Сана каза, че си искала да говориш с мен за плана за другата седмица…

— Да, разбира се, сядай…

Тя кимна към стола за посетители, като същевременно бутна снимката и лупата в най-горното чекмедже на бюрото.

Време беше да внесе ред в списъка с приоритети.

Той взе телефона в ръка. Усети хладната му повърхност в дланта си, подхвърли го леко два пъти, сякаш за да почувства тежестта му. После за хиляден път прокара пръсти по релефните цифри от задната страна.

1 — 2 — 8

Някога беше First runner up, the Ayatollah of Fuckenrolla и най-печеният тип в Играта. Мамка му, ама че селективна памет имаше!

Всичко останало: как го бяха подмамили, бяха го накарали да премине всички граници и после го бяха захвърлили на бунището, това беше почти забравено. Може би дори простено… Малко както когато дедаците си приказваха колко забавно е било в казармата и как оня, злият сержант в края на краищата всъщност е бил доста свестен…

Само че Играта не беше упражнение, не беше война наужким с халосни патрони и фиксирана обедна почивка с грахова супа и свинско. Беше ето процента for real!

Не можеше да отрече, че усещането да държи телефона беше страшно хубаво. Само за няколко секунди отново да се почувства като част от нещо по-голямо, нещо, до което средняшкият швед никога нямаше дори да се доближи.

Но независимо от това не можеше да изпълни мисията, не беше такъв човек.

Онова, което се случи долу в „Багармосен“, беше съвсем друга работа. Един вид самозащита, може да се каже…

Даг или Бека. Изборът не беше особено труден…

Но това, което Водача искаше от него, беше нещо съвсем различно. Съвършено ясно и безцеремонно. Но той не можеше да го направи.

Не беше убиец.

Не и по този начин…

Опитваха се да го манипулират, осъзнаваше го. Ченгетата, съобщението на компютъра, подслушването, статиите във вестниците. Телефонните разговори, сватбената музика.

Всичко това беше един голям mindfuck, целящ да му промие мозъка. Да го направи покорен. Да го накара да върши това, което искаше Водача.

Той трябваше да си възвърне инициативата, да си осигури the upper hand… Бавно остави телефона настрана и го покри с няколко вестника. След което взе малкия железен лост.

— Е, ако никой няма повече въпроси, спираме тук. Събираме се в понеделник, 06:00, за последен брифинг преди потеглянето. Както всички знаете, много погледи са насочени към нас покрай тази задача, което означава добър шанс за нас да покажем с какво можем да допринесем към останалата дейност на компанията.

Одобрителни кимания от целия екип, никой нямаше какво да добави.

— Добре — тя се изправи и засъбира показно документите си, което беше началният сигнал за останалите да се разотиват. Ръцете ѝ се представиха перфектно, нямаше и помен от треперене.

Трябва да е било нещо временно точно както каза докторът.

Тя извади телефона си и промени сигнала на звънене от безшумен на нормален. Екранът примигна два пъти, след което стана син. Тя измърмори нещо и натисна копчето за изключване. Случваше се за трети път тази седмица, реално трябваше да го даде да го оправят преди посещението на Блек, но ако оставеше телефона включен и не бърникаше настройките, не трябваше да има проблем. Освен това цялата вътрешна комуникация ставаше по радиото.

Когато се върна обратно в офиса, писмото лежеше на бюрото ѝ. Тя веднага се досети за какво ставаше дума и нетърпеливо разкъса плика.

Решение относно разрешително за оръжеен лиценз на Sentry Security.

После дълъг официален текст, под който в долния десен ъгъл стоеше голям печат.

Одобрено

Yes!

Това означаваше, че вече имаха право да носят оръжие по време на служба точно както в СЕПО и че пистолетите, с които се бяха упражнявали долу на новопостроеното стрелбище, най-накрая можеха да ги последват навън.

Една тревога по-малко, и то голяма, а напрежението в гърдите във всеки случай олекна донякъде.

Въоръжението беше важно, без оръжие човек беше охранител light — само една идея над фитнес горилите, които разбутваха феновете около виповете и поп звездите. С оръжие човек беше про, специалист, който можеше да защитава себе си и охраняваното лице докрай.

В обосновката за решението не се споменаваше нищо за това защо лицензиращият орган беше променил мнението си, но това нямаше значение. Тя и без това знаеше.

Телефонът се беше свестил и тя заскролва през телефонния указател, докато намери правилното име.

„Благодаря за помощта“ — написа тя и натисна „изпрати“.

Отговорът дойде само след няколко минути.

Тя тръгна да пише отговор, но се спря по средата. Естествено, беше най-добре да остави всичко на чичо Таге. Той беше способен да се погрижи за всичко, а револверът я притесняваше повече, отколкото ѝ се искаше да признае. Същевременно чувстваше, че не е редно да се разделя с нещата, преди да е научила малко повече за миналото на баща си.

Тя изтри отговора си и го замени с едно-единствено изречение.

„Трябва ми още време да помисля!“