Прокурорът беше отказал почти веднага. Едно блърнато клипче по всяка вероятност нямаше да е достатъчно за задържане, във всеки случай не и когато Юхан Санделс беше замесен.

Ченгетата очевидно не си бяха написали домашното, продължаваха да вярват, че той е дребна риба, на която ще изкарат ангелите с нощно нахлуване в апартамента, няколко часа търкане на дървената койка и доза от „горещия стол“8.

Преди две години това спокойно можеше и да проработи, най-вероятно така би станало. Но сега той беше изцяло друг човек, играеше в значително по-висша лига, далеч отвъд разбирането на куките.

Дори и да беше избрал да наруши правило номер едно и да разкаже какво се беше случило наистина, малките им ченгесарски мозъци никога нямаше да могат да приемат реалността.

Намерих мобилен телефон в един влак, лъскав и сребрист, със стъклен тъчскрийн и чрез него бях поканен да играя една игра. An alternate reality game, която ми алтерира реалността за цял живот. Но аз се измъкнах или поне се опитах…

Някой го беше издал, това беше ясно. Беше пратил филмчето и дал името му на СЕПО. Клипчето съвсем не беше новата Запрудер лента9, заснета от турист, който случайно беше уловил в кадър малко повече, отколкото бе възнамерявал. Операторът беше фокусирал върху него, беше знаел точно къде ще се намира. Което би трябвало да означава, че филмът беше дошъл от Играта. Но Играта едва ли печелеше нещо от залавянето му, напротив, нуждаеха се от него навън, на свобода, за да има поне малък шанс да изпълни мисията, която се опитваха да му пробутат.

Той самият беше обмислял нарочно да бъде арестуван. Да измисли някакво смешно престъпление, което да му осигури няколко месеца в пандиза и буквално да го извади от играта. Но точно както толкова много от другите му брилянтни идеи, той беше решил да я отложи до второ разглеждане. Затворът чисто и просто не беше his thing.

Been there, done that…

Ама че късмет, че Санделс типажът се появи.

Той беше позвънил на четири от най-големите фирми, беше питал за най-известните адвокати и на всички места беше ударил на камък с кисели подчинени, които само му дадоха половинчати обещания, че ще се обадят допълнително. Беше се настроил за младши адвокат от „Б“ отбора и поне още няколко нощи на койката.

Но изведнъж Санделс беше изскочил като Джак от кутията10.

Може би адвокатът се беше изморил от семейния живот в провинцията и си търсеше причина да отиде до града, за да се срещне с любовницата?

С други думи, чист късмет. Или пък не…

Без значение кое от двете, той самият беше здраво насинен, окичен със забрана за пътуване, а освен това ченгетата бяха взели паспорта му.

Но поне беше свободен.

Пое още няколко дълбоки глътки въздух и после се насочи към магазина за цигари на няколко пресечки оттам.

Бяха го пуснали прекалено лесно.

Времевият таван за арест беше седемдесет и два часа, а когато ставаше дума за терористични престъпления, Окръжният съд на практика винаги беше на страната на СЕПО и вземаше решение за задържане. Но въпреки това Хенке беше лишеи от свобода едва за трийсет часа. Едва ли се дължеше на факта, че си беше намерил адвокат знаменитост.

— Стигсон, той откога е във Фирмата? — попита тя Рунеберг, който стоеше срещу нея на масата в ресторанта на полицията.

— Защо се интересуваш?

— Мислех си, че познавам повечето лица в СЕПО, но неговото беше ново…

Рунеберг се размърда съвсем леко, но достатъчно, че тя да го забележи.

— Окей, не, той не е нов, всъщност едно време ми беше началник. Но работи в чужбина много години. ООН, ОССЕ11 или нещо такова, точно сега събираме всички възможни ресурси. Ти получи ли писмо, между другото?

— Писмо?

— Всички, които са в отпуск, ще бъдат помолени да се върнат на служба заради сватбата. Нуждаем се от всеки един обучен охранител, който е на разположение. Ситуацията в персонала и без това вече е напрегната заради всички от шведските демократи12, които трябва да пазим от избирателите. Навита ли си? Става дума само за две седмици…

Тя поклати глава.

— Не точно сега, Луде, опитваме се всячески да уредим нещата със Sentry. Голяма бъркотия е с целия нов персонал и придобиването. Трябва да жонглирам с толкова топки, че не ми се мисли…

Тя изведнъж забеляза, че той беше успял да смени темата.

— Окей, при вас положението изглежда е горе-долу като при нас — допълни той. — Нов генерален директор и така нататък. Но можеш да си помислиш по въпроса, обещай ми. Искаш ли още кафе, между другото, скоро затварят?

Тя поклати глава и се изправи.

— Трябва да се прибирам, Мике е приготвил вечеря, а аз вече закъснявам.

— Окей — той избута стола си назад. — Как върви на домашния фронт с ъъх… Искам да кажа след…

— Тобе Лунд? Ами преодоляхме го. Мике е от хората, които прощават.

— Това е добре — Рунеберг погледна встрани за няколко секунди. — Виж, трябва да те изпратя и да те изведа. Нови шефове, нови правила, знаеш.

HP излезе от магазина за цигари, разкъса найлона на кутията и измъкна една „Марлборо“.

Ръцете му все още трепереха малко, но това най-вероятно се дължеше на никотиновата абстиненция. Или поне това беше обяснението, което той предпочиташе…

Две дълбоки дръпки на тротоара, за да успокои по-острия глад, после се отправи към метрото. Време беше да се добере до вкъщи и да инспектира щетите. Ченгетата сигурно бяха обърнали всичко в апартамента надолу с главата. Късмет, че вътре нямаше нищо, за което да се безпокои.

Отвори вратите към метрото и без да удостои касата за билети дори с един поглед, прескочи преградата с отработено движение и продължи към ескалаторите.

По пътя надолу го подмина висока платинено руса жена приблизително на неговата възраст и почти автоматично той остави погледа си да проследи движенията на бедрата ѝ за няколко секунди, преди да се завърне към бъркотията в главата си.

Трябваше да опита да разбере какво, по дяволите, се беше случило и кой го беше натопил. И преди всичко защо…

Но първо трябваше да пробва да поспи няколко часа.

Стигна до дъното на ескалатора и се запъти бавно покрай перона към една свободна пейка.

Блондинката седеше наблизо. Музиката в грамадните ѝ слушалки явно беше адски завладяваща, защото тя беше вторачила стъклен поглед право напред и изглежда изобщо не го забелязваше.

Все тая, мацките бяха най-малкият му проблем точно сега, а освен това, ако се съдеше по черния лак за нокти, бретона и мрачния стил на обличане, нея изглежда малко я влечеше емото. Не точно неговата чаша чай13…

Лек повей в краката му го накара да обърне глава към изхода на тунела. Изправи се с мъка, като в същото време влакът се зададе с тътен към перона.

— Във всеки случай беше хубаво да те видя, Нормѐн — каза Рунеберг, когато наближиха приемната. — Въпреки че обстоятелствата, естествено, можеха да са по-приятни…

Той приближи картата си към малък черен четец до вратата. Изглеждаше нов, светлите очертания, оставени от стария четец, който беше значително по-голям все още се открояваха ясно отзад на стената.

Рунеберг натисна дръжката, но вратата си остана заключена. Той измрънка нещо и повтори процедурата със същия резултат.

— Скапана система за сигурност — измърмори. — Две години за държавната поръчка, сума ти милиони, а боклукът все още не работи, както трябва…

Той изпълни процедурата за трети път, вече значително по-бавно и внезапно ключалката изщрака. Встрани, при рецепцията, двама души бяха въвлечени в разгорещен спор с пазачите. Рунеберг бързо я изпроводи покрай тях и нататък към външната врата.