Първоначалният ѝ импулс беше да каже не. Компютърът ѝ беше пълен с работа — неща, които наистина не можеха да чакат. Но късен филм и няколко бири може би щяха да подсилят илюзията, че връзката им продължаваше да работи. Може би дори щяха да накарат мозъка ѝ да прескочи обичайния кошмар и да ѝ помогнат да заспи по-лесно?

Или поне тя на това се надяваше.

— Добре, супер! Така ще направим — тя се помъчи да звучи, сякаш беше искрена. — Ще запазиш ли билети?

— Йеп!

Той се изправи, за да вземе лаптопа си, и тя се възползва от възможността да прочете писмото още веднъж.

Метална кутия дълбоко в подземно хранилище…

По някаква причина не можа да се сдържи да не изтръпне.

— Здрасти, името ми е Ребека Нормѐн, явно имам банков сейф при вас?

Тя подаде писмото заедно с шофьорската си книжка на мъжа зад гишето.

Намираше се в малка рецепция зад анонимна врата, непосредствено близо до площад „Сергел“. Трябва да я бе подминавала сигурно хиляда пъти, без да я забележи. Звънец, домофон, гише и един-единствен костюмиран мъж. Зад него — малко стълбище, водещо надолу към тъмна стоманена врата. Всичко изглеждаше съвсем безобидно, ако не се брояха дискретните сфери на охранителните камери по тавана. Пет броя от абсолютно същия вид като тези горе в участъка, което сигурно беше с три повече от необходимото. Всяка педя в помещението се заснемаше от два ъгъла.

— Трябва да използваш картата си…

— Извинявай?

— Картата за достъп… за да влезеш в хранилището трябва да прокараш картата си за достъп през четеца — поясни мъжът и посочи с палец към стоманената врата зад себе си.

— С нея се отваря и съответното отделение там долу. После използваш ключа, за да отвориш самия сейф. Нали имаш ключ?

Тя поклати глава.

— Нямам нито карта за достъп, нито ключ. Честно казано, дори не знаех, че имам сейф, преди да получа писмото ви. Надявах се, че ще можеш да ми обясниш малко повече… — тя кимна към листа хартия пред него.

— Разбирам. Един момент…

Той започна да трака по клавиатурата пред себе си и тя изведнъж забеляза малкия монитор, дискретно вграден в гишето на рецепцията.

Освен това, щом мъжът извъртя леко тялото си, тя забеляза още един дребен детайл. Над едната му лопатка се виждаше малка, но добре позната гънка, контурът на по-дебел плат под ризата и добре стоящото сако. Беше виждала тази извивка хиляди пъти на работа както на себе си, така и при други. Мъжът носеше бронежилетка. Дали беше и въоръжен?

Тя пристъпи внимателно крачка напред, след което се наведе бавно над гишето. Проследи с поглед ръба на сакото надолу към бедрата на мъжа.

— Този сейф за ценности има двама титуляри — гласът му я стресна и тя несъзнателно се поизправи.

— Моля?

— Това си ти и човек на име Хенрик Петершон, познаваш ли го?

Тя кимна.

— Това е брат ми.

— Значи ключът и картата може би са в него?

Звучеше странно, че Хенке имаше сейф. Той едва ли притежаваше нещо, което да е достатъчно ценно, че да се нуждае от такъв тип защита. Но от друга страна, сметката за сейфа не беше платена, а това звучеше точно в негов стил. Като се има предвид как се беше държал през последните месеци, може би не беше толкова невероятно, че имаше тайни, които се нуждаеха от защита.

Тя сви рамене.

— Може така да е…

— Във всеки случай картата не е проблем — продължи той. — Тъй като си титуляр на сметката, мога да ти поръчам нова. Ще струва двеста крони. Освен това трябва да платиш пресрочената такса, ако не искаш да пробием сейфа?

— Разбира се, няма проблем, само ми пратете сметката.

Той кимна, след което натрака нещо на клавиатурата, което тя предположи, че беше поръчката.

— Готово, картата ще пристигне по пощата след два дни. Но за ключа, за съжаление, не мога да помогна.

— Какво искаш да кажеш?

— Този, който сключва договора, получава всички ключове. След това зависи от него или от нея да ги раздаде. Ключовете са защитени срещу копиране, така че нямаме възможност да изработим повече дори и да искахме. Именно затова се налага да пробиваме ключалката, ако клиентите не се свържат с нас.

— Н-но аз съм вписана като титуляр…

— Не е необичайно човекът, сключил договора, да посочи още няколко души в същата сметка като един вид застраховка. В случай че му се случи нещо…

PayTag — те стояха зад всичко. Макар че започваше да се затруднява все повече с подреждането на парчетата от пъзела, това заключение във всеки случай си оставаше желязно. PayTag бяха наели „Acme телеком услуги“ АД, които на свой ред бяха хоствали сървърната ферма горе в Шиста, която той беше взривил на парченца само преди две години.

Същите PayTag, които бяха решили да купят Argos-Eye и да превърнат всички съзаклятници горе в Хьотори сградата в мултимилионери до момента, в който той сам дръпна щепсела и потопи кораба заедно с екипажа и всичко.

Но PayTag просто бяха продължили напред. Поглъщаха дребни предприятия с бясно темпо, докато империята се разрастваше и ставаше все по-силна.

Той беше изнамерил всички възможни факти за PayTag, които се носеха из киберпространството. Повечето от тях беше запазил на една флашка, която ченгетата бяха пропуснали.

Но така или иначе нямаше опасност, той знаеше почти всичко наизуст.

Запали цигара, дръпна и изпрати почти перфектно кръгче дим към пожълтелия от никотин таван.

1992 — PayTag е основана от четирима американски студенти. Бизнес идеята е гъвкави парични преводи през интернет. В идеята няма нищо лошо, но чисто технически са избързали с десет години и софтуерът прави проблеми. Въпреки това в проекта се влива рисков капитал и се изграждат няколко сървърни ферми, които да се справят с всички кеш трансакции, които се очакват.

1997 — След пет години на червено бюджетът започва да пресъхва. Следват спорове и двама от основателите се отказват. Другите двама решават да сменят курса и в отчаян опит да намерят приложение на неизползваните си ферми започват да дават под наем място за съхранение на други компании, които се нуждаят от външен бекъп, в случай че собствените им сървъри се сринат. Момчетата са се натъкнали на златна мина и клиентите заприиждат почти незабавно.

1999 — Финансовите отчети за пръв път излизат на плюс, при това доста приличен, което прави PayTag почти уникални в IT бранша.

2001 — БАМ! Глобалният IT балон издиша, но тъй като нуждата от сигурен бекъп е по-голяма от всякога, PayTag продължават да отчитат малка печалба. Освен това въпреки срива на борсата компанията някак си се сдобива с нов капитал. Започва истинска шопинг треска измежду конкурентите, които са на прага на фалит, и PayTag започва да се разклонява из целия IT сектор. Инсталации, услуги, консултации — you name it!

2005 — Предприятието се листва в NASDAQ. Най-големият единичен акционер става фондация, която вероятно е свързана с двамата останали основатели, но различни финансови хитрости в стил ИКЕА на практика правят невъзможно да се разбере дали това наистина е така.

2009 — Още една повратна точка! IT гуруто и любимец на медиите Марк Блек е назначен за нов изпълнителен директор. Той незабавно се захваща с осъществяването на виждането си за бъдещето — Облака. Клиентите няма вече да качват само критичния си бекъп при PayTag, ами ВСИЧКАТА си информация. Сървърните помещения ще бъдат премахнати от офисите и ще заплават в мрежата — или по-точно казано, в една от добре охраняваните гигантски сървърни зали на PayTag, които сега никнат като гъби в селските райони из цял свят.

Но той беше почти сигурен, че Играта водеше началото си много преди ’92, а PayTag изглежда всъщност са били съвсем легитимни в продължение на много години. Следователно пътищата им трябваше да са се пресекли някъде.

Играта например можеше да бъде таен финансист, появил се насред срива на IT сектора.