Той тропаше нетърпеливо с крак, докато гризеше неравния си нокът. Все още му оставаше половин година… Шест месеца, сто и осемдесет денонощия, за да измайстори план, изход, стратегия за измъкване, която да го освободи от целия този дяволски капан, в който се беше оказал.

Грешка — в който те се бяха оказали… Защото, както и да го въртеше и сучеше, не можеше да избяга от заключението, че Бека се забъркваше все повече и повече всеки път, когато те се доближаха един до друг.

А след срещата в гората, когато тя го събра с Водача, едно ново-старо и меко казано неприятно чувство беше напомнило за себе си.

Чичо Таге го беше нарекла тя. Твърдеше, че той е бил един от старите приятели на баща им от запаса. Че те — тя, той и бащата — дори са ходили на гости в лятната вила на чичото, когато са били малки.

Естествено, той беше опитал да ѝ разкаже истината, но без никакъв успех.

Тя така и не беше повярвала напълно на историята с Играта въпреки всичките му предишни опити да ѝ обясни. От друга страна, очевидно бе готова да приеме без ни най-малки резерви образа на чичо Таге.

Мамка му, в гласа ѝ почти се появяваше някаква нежност, когато говореше за него, горе-долу както когато говореше за бащата. Времето определено беше накарало паметта ѝ да избледнее, що се отнасяше до стария. След само още няколко години сигурно въобще нямаше да си спомня всички пъти, когато онзи го беше пребивал.

Всички пъти, когато шибанякът беше лъгал лекари и социални и беше убеждавал нея и майка им да подкрепят измислените му истории.

Не, колкото и да се опитваше, просто не можеше да обуздае омразата, която кипваше в него веднага щом станеше дума за стария. И същото се отнасяше за „чичо Таге“.

Омразата и — let’s face it — ревността…

Само допреди няколко години той никога не би признал, че се чувстваше така, че изпитваше това и към бащата, и към Даг. Като че бяха откраднали неговата Бека и я бяха превърнали в съвсем друг човек.

Някой, когото той едва помнеше. Непознат.

Ревност и омраза, значи — доброто старо комбо, допълнено с неговото и без това вече ниско ниво на надеждност, ефективно разбиваше всички възможности да я убеди в истинската самоличност на Таге Самер.

Но той съвсем не можеше да я вини. Факт беше, че цялата му история звучеше толкова шибано невероятно, че на него самия понякога му беше трудно да повярва в нея. За щастие, му бяха останали малко memorabilia, които бе скрил на сигурно място.

На първо място, това беше телефонът, които беше завоювал преди две години горе на Е4 от Кенг „58-и“ Хаселквист. С изключение на цифрите на гърба телефонът беше абсолютно същият като този, който беше намерил във влака и който го беше въвлякъл в цялата тая болна история.

След това идваше картата за достъп, малкият бял заек, който бе изпаднал от една книга горе в НК и който му беше помогнал да спре часовника на нормалния си живот, давайки му достъп до негова собствена Страна на чудесата.

Третият предмет в колекцията му беше харддискът с всички файлове от ArgosEye, фирмата, която се беше погрижила Играта да остане скрита в дълбоководната гробница на интернет.

Троянецът, който Манге беше конструирал и който той сам, с известни усилия, бе успял да внедри в информационната мрежа на компанията, беше свършил работата си. Множество неща бяха изкарани на светло: фалшивите тролове, блоговете, които предоставяха готово пакетирани мнения по поръчка, списъкът в стил Щази на опонентите с различни възгледи и цял куп други съмнителни дейности, с които Филип Аргос и бандата му се бяха занимавали в най-горните офиси на Хьотори сградата.

Но въпреки че подозираше, грешка — въпреки че знаеше, че ArgosEye прикриваше Играта, помагаше ѝ да остане скрита, като същевременно регистрираше всички, които си пъхаха носа или нарушаваха Правило номер едно изтеклите файлове не бяха разкрили и едно-единствено мизерно доказателство, че теорията му всъщност беше вярна. Може би бяха подсигурили този тип информация зад двойни катинари или пък шпионската програма на Манге чисто и просто беше търсила на грешните места?

Играта не беше изплувала на повърхността, както се беше надявал. Все още се спотайваше в дълбините също толкова невидима, колкото и преди. С други думи: нещата, които беше записал, всъщност не доказваха нищо за никого, който не беше запознат с цялостната картина. Дори и последното попълнение в колекцията му нямаше реална доказателствена стойност: обикновен лист А4 с напечатан текст, който всеки би могъл да напише. Последната ти мисия, HP, беше казал Таге Самер, a.k.a. Водача, там, между надгробните плочи, докато пийваха кафе заедно.

След всичко, което сам беше направил, за да прецака Играта — плановете, които съсипа, и всички пари, които отмъкна — мръсникът все пак изглеждаше напълно спокоен. Като че положението беше no hard feelings…

Но от друга страна, мисията, която му домъкнаха, не беше каква да е.

Пред ама че шибан избор беше изправен.

Изпълнеше ли мисията, на практика беше изцяло прецакан. Fucked for life във всички нюанси на понятието. Ако пък не го направеше, не само неговият живот щеше да е заложен на карта…

ДЕБАА!

46 от 78 файла проверени, няма намерени чужди обекти, съобщаваше програмата.

Той погледна към часовника. Беше минала над минута, оставаха само девет, преди да трябва да се чупи.

Хайде, хайде, хайде… Скапаните бавни компютри на библиотеката!

Сканиране…

70 от 78 файла проверени, няма намерени чужди обекти.

Той се наведе над клавиатурата, премести курсора върху интернет иконката и се подготви да започне. Без търсачки, право на адреса, после изтриване на всички отметки и бисквитки от компютъра, преди да излезе. Абсолютно колкото се може по-малко следи…

Неочакван звук откъм вратата го стресна. Той вдигна глава и се огледа внимателно над ръба на монитора.

Нисък мъж, облечен с кожено яке, тъмни очила и бейзболна шапка, смъкната над челото, беше влязъл в компютърната зала.

Мъжът остана на вратата, докато обходи работните места с поглед, и нещо в цялостния му вид незабавно накара всички алармени системи на HP да зазвънят като полудели.

По дяволите!

* * *

Тя набра номера и натисна зелената иконка.

Свързване… твърдеше дисплеят, но след като се взира в него сигурно половин минута, осъзна, че той грешеше. Раздразнено спря повикването и повтори ритуала. Най-новият смартфон, а не можеше дори да се позвъни с него…

— Телефонната централа на полицията — каза изведнъж глас от слушалката, преди дори да са се чули и няколко сигнала.

Тя се поколеба две секунди:

— Лицензионният отдел, благодаря — каза след това.

— Един момент.

Добре дошли в лицензионния отдел, времето за изчакване се очаква да бъде… шест… минути…

Тя въздъхна и погледна към ръчния си часовник. За миг обмисли дали да не отложи разговора и вместо това да звънне на Рунеберг, за да пробва да получи повече информация за случващото се…

Стигсон и беше забранил да се свързва с Хенке. Но това всъщност не беше голям проблем. Тя дебнеше Хенке от няколко седмици, всъщност вече месеци, като се замислеше. Но въпреки че знаеше, че си беше вкъщи, той нито отваряше вратата, когато му звънеше, нито дори отговаряше на обажданията ѝ.

Няколко есемеса по задължение, това беше на практика всичко и тя не хранеше никакви илюзии, че сега би било по-лесно да се свърже с него.

Онзи сейф я притесняваше.

Очевидно Хенке имаше тайни, които бяха толкова ценни, че се беше видял принуден да ги скрие в трезор дълбоко под земята. Хората на Стигсон вече бяха изпразнили апартамента му, нужно беше само човекът, който преглеждаше конфискуваното, да намери копие от договора за сейфа или пък съобщение, подобно на това, което тя самата беше получила. Една заповед за обиск, след това щяха да извадят свредлото и тайните на Хенке да избягат навън.


Перейти на страницу:
Изменить размер шрифта: