Андерш де ла Моте
Тръпката
BUZZ [BAZ]
Напускам, измъквам се от настоящата ситуация.
Нещо, което създава вълнение, въодушевление или тръпка.
Прилив на или усещане за енергия, вълнение, възбуда или леко опиянение.
Глаголът, използван при публикуването на нещо (главно в Google buzz).
Подрязвам, режа, бръсна, клъцвам, премахвам, кося.
Метод за незабавно привличане на внимание.
Бивам прекомерно и ненужно агресивен.
Продължителен жужащ звук като от пчели; неясно бъбрене като от разговор на тих глас.
Шепот; слух или сведение, разпространено тайно или предпазливо.
Обаждам се на някого.
www.wiktionary.com
www.dicionary.com
www.urbandiclionary.com
Удивително е да се наблюдава скоростта на комуникацията. Също така е вярно, че тази скорост може да умножи разпространението на информация, за която знаем, че е невярна.
Нищо не се движи по-бързо от светлината евентуално с изключение на лошите новини, които следват свои собствени правила.
Беше будна само от няколко секунди, когато осъзна, че мъжът се намираше зад нея. Че той трябва да бе стоял дълго време под изгарящото слънце, чакайки я да се свести.
Беше сънувала Ал-Гураб — малък мършав пустинен гарван със сини блестящи пера, който стоеше точно до нея на пясъка. Птицата беше наклонила глава и я гледаше любопитно с очите си, подобни на зрънца пипер, сякаш се чудеше какво правеше тя тук съвсем сама.
Всъщност не знаеше дали беше фантазия, или истински гарван беше решил да огледа по-отблизо безжизненото ѝ тяло.
Но истинска или не, птицата вече я нямаше — може би се бе изплашила от присъствието на мъжа?
Неговото завръщане можеше да означава само едно.
Тя се разсъни на мига пулсът ѝ запрепуска към тъпанчетата.
Пое си дълбоко въздух, преди бавно да обърне глава по посока на мъжа.
Слънцето се отрази в предмета в ръката му, заслепи я и я накара инстинктивно да вдигне ръка над изгорялото си чело.
И в същия миг тя осъзна, че Играта беше приключила.
1. Neverlands
C два бързи скока се озова върху нея.
Тя не успя дори да реагира, преди той да я изтръгне от стола. Гърбът ѝ беше опрян в стената, а едната му ръка стискаше гърлото ѝ в задушаваща хватка — толкова силно, че пръстите на краката ѝ се бяха отделили от мекия килим.
Изплашени викове и дрънчене на порцелан откъм останалите гости — но на него не му пукаше. Салонът беше на шестия етаж и на охранителите в хотела щяха да са им необходими поне три минути, за да стигнат дотам. Три минути бяха повече от достатъчни, за да успее да направи това, което бе принуден.
Тя се давеше, опитваше се трескаво да разхлаби хватката, но той стисна още по-силно и усети как съпротивата изтича от нея. Цветът на добре гримираното ѝ лице спадна от яркочервено до тебеширено бяло само за няколко секунди и внезапно се оказа в тон със светло то ѝ леко облекло.
Blond businesswoman — my ass!
Като че толкова проста маскировка можеше да го заблуди.
Той отпусна достатъчно, за да позволи умерена доза въздух да стигне до мозъка ѝ, докато със свободната си ръка опипваше за предмета на масата. Изведнъж посредствен ритник, насочен към чатала му, го накара да подскочи, но обувката ѝ бе паднала и без „Джими Чу“ шутът не беше достатъчно твърд, че той да я изпусне. Отново стегна ръка и притисна лицето си плътно до нейното. Ужасът в очите ѝ беше странно задоволителен.
— Как, по дяволите, ме намерихте? — изсъска той и вдигна мобилния пред погледа ѝ. Изчистен сребрист модел със стъклен сензорен екран.
Внезапно телефонът се съживи. Той инстинктивно го отмести малко встрани и за свое учудване откри собственото си лице на дисплея. Вторачен поглед, изпъкнали очи и зачервен и потен фейс. Телефонът явно имаше камера отпред, защото, щом завъртя дланта си, нейното ужасено пребледняло лице също влезе в кадър. Beauty and the fucking beast в podcast!
Напълно откачено!
Какво, по дяволите, правеше той всъщност?!
Трябваше да представлява супергерой, спасител на светове — но това тук? Да се нахвърли на някаква мацка?! Толкова ниско ли беше паднал?
Срещна погледа ѝ, но този път страхът в очите ѝ го накара единствено да се почувства празен.
Той не беше себе си.
Не беше…
— Г-н Андерсен?
— Хмм?! — HP подскочи.
Дребният униформен мъж стоеше до масата му, мекият му глас беше точно толкова силен, че да надвиши приспивния фонов шум в салона.
— Съжалявам, че ви безпокоя, сър, но новата ви стая е готова.
Мъжът му подаде малка хартиена кутийка с карта за електронна брава.
— Стая номер 931, г-н Андерсен, преместихме ви в джуниър апартамент. Багажът ви вече е на път. Надявам се престоят ви при нас да е продължителен и приятен и наистина съжаляваме за затруднението със смяната на стаите.
Мъжът се поклони леко и постави внимателно кутийката на масата.
— Между другото, да ви долея ли кафе, сър?
— Не, благодаря — промърмори HP и хвърли кървясал поглед към масата до прозореца. Да, жената беше там, а до чашата ѝ все още лежеше малкият сребрист правоъгълник, който накара въображението му да пощурее.
Отново затвори очи, разтърка носа си и пое две дълбоки глътки въздух.
Освен факта, че телефонът му изглеждаше познато, какво всъщност говореше, че те са го настигнали?
Вече беше сменил нанайсе фалшиви паспорта, като нито един от тях нямаше и най-малка връзка с предния. Освен това беше качил няколко кила, беше се сдобил с дълбок загар и дълга светла хипи брада, която съответстваше на още по-дългата му коса. Не беше говорил шведски поне от година, не и откакто напусна Тайланд. Рискът някой да го идентифицира беше адски малък, ако не и микроскопичен. Освен него самия нямаше и един човек, който да знае къде се намира.
И заключението, Шерлок?
Телефонът трябваше да е съвпадение. Почти всички смартфони на пазара си приличаха, повечето сигурно и се произвеждаха в едни и съши китайски суетшопове. Пък и съвсем не за първи път му се случваше да си въобрази, че са го открили…
Беше изгубил бройката на всички случаи, когато панически се бе втурвал през задни врати или се бе хвърлял надолу по пожарни стълби, за да се изплъзне от въображаеми преследвачи.
Макар че бяха минали месеци от последния път, когато се вкара във филма, жадният му за одобрение мозък продължаваше редовно да си прави шеги с него. Изкарваше му акъла посред бял ден с много поздрави от сивите пичове горе в онзи дял, който отговаряше за абстиненцията.
Недоспиването едва ли помагаше особено.
Току-що бе успял, оплаквайки се, да се добере до по-удобна стая, далеч от асансьорите.
Но още отсега знаеше, че това няма да помогне…
Собственичката на телефона не показваше никакво намерение да го вземе в ръка.
Вместо това отпиваше спокойно от кафето си, гледаше към морето и изглежда дори не го беше забелязала. Беше доста апетитна, на четирийсет и нещо, с руса коса в стегната малка прическа паж. Яке, панталони и ниски обувки. Щом се загледа по-внимателно той видя, че бе оставила вероятно адски скъпата обувка да се изплъзне от петата ѝ и сега я клатеше, вероятно несъзнателно, както бе увиснала на пръстите ѝ.
По някаква причина разсеяното движение го успокои донякъде.
Той вдиша дълбоко през носа и после бавно изпусна въздуха между устните си.
Целият му мечтан живот почти незабелязано се бе преобразил.
Четиринайсет проклети месеца в изгнание, четири повече, отколкото бе прекарал в пандиза, но естествено, в много отношения бяха адски найс. И все пак чувството на безпокойство вече бе станало горе-долу същото.