— Тези цитати са предупреждение, Лу. Той е много начетен. Даже така ще го нарека — Начетения. — Болд усети да го побиват тръпки. — Забрави вика за помощ. Той има намерение да пали огън за втори път. Сложил е дати и на двете послания, не забравяй. Това само по себе си е необичайно; трябва да му се обърне необходимото внимание. Което пък означава, че пожарът е днес или може би по-късно тази вечер. Много бърза. Не оставя на Гарман време за мислене. Предупреждава и пали — което означава, че в момента на получаването на писмото той вече си е набелязал жертвата, даже може да е подготвил къщата за взривяване.

— Господи… — отрони се от Болд. — Само с една жертва трудно можем да твърдим, че е налице, както му казваме, определен модел.

— Налице е предумисъл и това, че всичко явно му доставя удоволствие. Набелязаната му жертва може да не е обитателят на сградата, обърни внимание — предупреди го тя. — Може и да не е човек. Може да си е набелязал сграда на определен архитект, може самата конструкция да е тази, която иска да убие. Много вероятно е да си е набелязал самия Гарман. Натискът, който ти усещаш, който аз усещам във връзка с този случай, може да има за прицел Гарман. Той е пожарен инспектор, Лу. Доказателствата, които той открива, пращат подпалвачите в затвора. Отмъщението е потенциален мотив.

— Фидлър проверява Гарман.

— Добре, това може да помогне — кимна тя, знаейки колко е добър Фидлър в изравянето на подробности.

— Бейън проучва нещата откъм техническата страна — химически състав на запалителните вещества. — Той усети напрегнатостта й. — Какво има?

— Пожарникари — отвърна тя. — Фидлър, Бейън, Гарман, всички те са пожарникари. Ченгетата са на една крачка разстояние от това да станат лоши момчета — обсъждали сме това и преди; доста от нас са в този бизнес заради чувството за власт. Присъстващите правят изключение, разбира се. Пожарникарите не са в по-добро положение: от потушаването до подпалването на пожар има само една крачка. Всъщност, както знаем и двамата, пожарникарите често палят сгради, за да обучават новите попълнения. Много им харесва да палят.

На лицето на Болд се появи скептично изражение.

— Преувеличавам, разбира се, но смятам наистина, че едва ли много пожарникари ще тръгнат да ме опровергават. Така че мнението ми е, ако трябва да търсим подпалвач, може и да не се наложи да го търсим толкова надалеч.

Болд реши да я подразни:

— Кой, ако не пожарен инспектор, пали сградите и си праща сам на себе си послания? Това ли се опитваш да ми кажеш?

— Може да бъде който и да било от тях, Лу. На всички може да им влезе тази муха в главата. Колко е натоварен текущият сезон на пожарникарите? На колко възлиза бюджетният натиск върху тяхното управление за намаляване на разходите? Тези въпроси трябва да получат отговор. Кой ще си отиде пръв, ако се налага намаляване на разходите? Той или тя би могъл да е нашият подпалвач.

— Тя? — възкликна Болд.

— Отровата и огъня — най-добрите приятели на жената.

— Вече осъждани за палеж и действащи пожарникари. Твърде голям списък. Някой друг? — Болд физически усещаше надвисналата опасност: второто писмо беше като запален фитил вътре в него. — Ами жертвите? Как ще предотвратим втора смърт?

— Как да предотвратим избухването на други пожари по същия модел? — попита тя, избягвайки отговора. При подпалвачите най-често се случваше впоследствие да се нароят редица техни последователи; това беше нещо, което на всички беше известно, но за което никой не искаше да говори, камо ли да обсъжда.

— Как да поискаме от пресата да се въздържа, за да предотвратим поява на имитатори? — попита тя реторично. — Няма как, Лу. Да се надяваме, че предположенията ни са погрешни. Че няма да има втори ножар. И че първото писмо не е било свързано с „Пожара Инрайт“. Кой знае? — И добави: — А ако има втори пожар, втора жертва, не трябва да се огъваме, не бива да позволяваме някой да ни отнеме разследването — от градската управа или по-висши чинове. Това е твой случай, Лу. Всеки би бил благодарен, че ти си начело на случая.

Оптимистичен тон и комплименти за повдигане на самочувствието — и то в обилно количество. Дафи изглежда усещаше кога той се нуждаеше от погалване по главичката. Приятелството им беше започнало по този начин. Това, че беше довело до една нощ на страстен секс преди шест години, си беше лично тяхна работа, засягаше единствено и само тях. За малко от устата му да се отронят думи, изпълнени със сарказъм, но се въздържа — тя беше пожелала просто да му помогне. Но само фактът, че си прави труда да му вдъхва оптимизъм, беше достатъчен да го изплаши още повече — това означаваше, че тя беше не по-малко изплашена от него заради перспективата за втори пожар и втора жертва.

Дафи продължи с поизтънял глас, което само потвърди разсъжденията му:

— Никой не би искал втора жертва. Не допускам такова нещо.

Болд беше работил с колега на Дафи, съдебен психиатър от Източен Сиатъл, изготвил психологически профил по друг случай. Този мъж веднъж му беше казал: „Колкото повече убиват, толкова повече научаваме за тях и се увеличава шансът да ги хванем“. Това беше една от онези жестоки истини, за която Болд изобщо не искаше да си спомня, но въпреки това сега беше изскочила от гънките на съзнанието му. Психиатърът беше малко особен, но посланието му беше просто: следователят не би трябвало да позволява увеличаването на бройката на жертвите да пречи на разследването заради чувството за вина и мъка; той трябва да отвърне на предизвикателството и да събере колкото се може повече доказателства и улики. Трябва да бъде упорит, да постоянства.

— Трябва да поставим пожарното управление в пълна бойна готовност — предложи Болд в опит да предприеме нещо, а не просто да седи и да чака кога някой друг ще бъде изпепелен. — Можем да се свържем с експертната група към градския съд, специализираното звено по палежите — и да ги помолим да разпитат най-подробно своите източници на информация. Този човек не е паднал от небето.

Тя предложи:

— Имаме няколко обаждания от гадатели, които ни предлагат информация срещу заплащане. Не съм проверила сведенията им, но бих искала да го направя.

Болд потръпна. В неговата работа нямаше място за гадатели.

— Не разчитам на такива като тях — припомни й той.

— Аз ще се заема с тях. Поне да преценя потенциалните възможности на информацията.

— Твоя работа.

— Не ги отхвърляй с лека ръка — възнегодува тя. — Може да излезе нещо от техните сведения. Разчитаме на информация от мошеници, Лу! Да не почнеш сега да ме убеждаваш, че на гадателите не може да се вярва, а на мошениците може?

— Ти се заеми с гадателите — подхвърли заядливо той. — Аз ще си гледам мошениците.

Тя запали цигара и яростно я засмука. Рядко губеше хладнокръвие. Седяха известно време в мълчание.

Тя насочи вниманието си към чашата с виното, пръстите й се плъзгаха надолу и нагоре по столчето. После попита, сменяйки темата:

— Чу ли как ни се надсмяха в новините? И че Шосвиц бил заплашил подпалвача?

— Чух. Пуснаха го и по служебния канал.

Шосвиц беше истинска катастрофа, когато правеше изявления пред медиите, но нищо не можеше да се направи.

— Може просто да му е залагал стръв, Лу. Нарече го луд, побъркан… Даже спомена и твоето име.

— На водещите случая често им съобщават имената — беше обяснението му, но изобщо не беше убеден, че е така.

— На текущи разследвания? Това е погрешно. Иска ми се да не беше правил това.

— Лейтенантът се съобразява само със себе си.

Пейджърът му се обади. Болд и Дафи се спогледаха. В нейните очи се четеше страх. И двамата много добре разбираха какво означаваше това обаждане още преди Болд да посегне към телефона.

Зад колата на Бърза помощ с непрекъснато мигащата й лампа стояха Болд и детективът, натоварен с разследването на пожара този път — Нийл Бейън. Изчакваха, докато мястото на пожара бъде охладено достатъчно, че да може да се върви по него. Болд прие предложената му каска и специалното яке, но на краката му бяха собствените му непромокаеми туристически ботуши.