Чудеше се дали опитът, придобит във връзка с палежа в Пенг, беше причината да го повикат и сега. Интересното за този случай беше, че той не беше на смяна по време на обаждането. По-точно казано, разследването тогава се водеше от друг следовател. И въпреки това, ето го сега, с леко прошарени слепоочия, обезпокоен от обаждането, надуващ отпуснатото му от полицейското управление разнебитено чеви към адреса, който беше надраскал на лист от тефтерчето, получено като подарък на последната Коледа. Верен на дълга си — ето какъв беше той: като ветеран на отдел „Убийства“ — доста меко определение, тъй като вече беше малко старичък за тази работа — Болд беше като абониран по заплетените случаи: повече, отколкото по принцип трябваше да му се падат. Така че в неговия случай вървенето към успеха си беше чисто наказание.

Много пъти беше му идвало наум, че лейтенант Фил Шосвиц му възлагаше най-тежките случаи, надявайки се така да го склони да кандидатства и той за лейтенантски чин. Но Болд не можеше лесно да бъде помръднат от позициите му. Той предпочиташе работата с хора, а не с преписки.

Видът на пожара и суетнята около него, макар и от далечна дистанция, насади у него страх. Не беше заради мигащите светлини на прожекторите. Не беше заради разгънатите маркучи, заради проблясващия мокър паваж или заради свръхестествения вид на пожарникарите в обемистата им екипировка, с каските и маските, а заради комбинацията от влажни изпарения и тежък мирис, опушените остатъци, които бяха неизменен пейзаж след всеки пожар, и поради самото развинтено въображение на Болд, което му представи предизвикваща клаустрофобия картина на обхваната от пламъци стая и той в ролята на пожарникар, стоящ насред нея, размахващ маркуч като някакъв отмъстител: горящия таван поддава, подът се пропуква под краката му, стените политат върху него. Да се умре в пожар трябва да беше най-ужасяващото нещо на света.

Шефът на пожарното управление Уит в пълно бойно снаряжение пресрещна Болд тъкмо когато сержантът наближи една от пожарните коли — екипът беше напълно зает да прибира съоръженията си. Уит беше с червендалесто лице и кървясали очи. Болд го оприличи мислено на ирландски пияница, един такъв беше видял в някаква кръчма в Бостън. Този път Уит не раздруса ръката му.

— Експертът от групата към съда също пое случая — осведоми той, махайки с ръка към останалото след пожара, а то беше съвсем малко.

Септемврийският въздух беше приятно топъл, даже като се изключи струящата все още откъм мястото на пожара горещина. Болд беше с винтяга в цвят каки, памучен пуловер и панталони също в цвят каки. Беше пъхнал ръце в джобовете, но не за да ги топли. Стойката му издаваше напрегнатост: жилите на врата му изпъкваха всеки път, щом челюстните му мускули потръпнеха.

— Той се е обадил на нашите специалисти по палежите — информира го Болд. — Трябва да е споменал и за мъртвец, защото извикаха и мен.

— Никого не сме намерили засега — обясни Уит. Макар че един съсед ни каза, че е видял жената вътре. Даже я видял минути преди лумването на пожара. — И допълни, за да му стане по-ясно на Болд: — Лумване — като факла, а не избухване. — Като че това беше от значение за сержанта.

На Болд му прилоша само от мисълта, че ще се наложи да научи още доста неща и набързо реши да приключи с ограмотяването си.

— Това е работа на твоето управление — каза откровено той. — Или на експерта към съда. Моята грижа е мъртвецът.

— Още не сме я открили.

— А дали? — попита Болд, опитвайки се да се пребори с шума на моторите на колите, лаенето по радиостанциите и крясъците на подвикващите си пожарникари, все още бродещи на мястото на пожара. — Ще я намерим ли? — довърши той.

Отговорът на Уит беше отклоняване на въпроса.

— Съдебният лекар пристига.

Доктор Роналд Диксън — един от най-близките приятели на Болд и негов партньор в хобито му да свири джаз парчета, беше главен съдебен лекар на окръг Кинг. Болд се извърна към него и го поздрави, след което попита:

— Какво става? Има ли мъртвец, или няма?

— Пожарчето буквално е погълнало всичко, сержант. Какво е било в началото и как е свършило, са две съвсем различни неща. Разбираш ли какво искам да ти кажа? Диаметрално противоположни. — Диксън, също както и Болд, крещеше, за да бъде чут. — Ако е била вътре, едва ли ще открием много от нея. Затуй ти казвам, че пожарчето буквално е погълнало всичко — прозвучаха злокобно повторените думи. — Подобно нещо досега не съм виждал. Разбираш ли? Много особена работа.

— Експертът обяви тревогата, така ли? — пожела да получи потвърждение Болд, че пожарът вече се води като от съмнителен произход.

Очите на Уит шареха наоколо. Изглеждаше така, сякаш криеше някаква информация само за себе си. Това разтревожи Болд.

— Така предполагам — отвърна шефът. — Иначе как така ще съм тук? Прав ли съм? — И допълни: — Виж, сержант, ние поливаме с вода огъня. Останалото е работа на експерта.

— Нещо притеснява ли те? — попита го направо Болд.

— Пожарът е лумнал: не е избухнал — ако можем да вярваме на свидетеля. Бил е по-страшен от всеки друг пожар, който съм виждал. Най-вече си прилича с пожарите в Блексток и Пенг. Обикновено пристигаме между четири и шест минути след позвъняването. Тука бяхме след шест, може би даже осем минути. Не е съвсем лошо. Но не е и най-доброто ни време. Обаче огънят беше сринал всичко доста преди да дойдем — като казвам сринал, имам предвид наистина това. Сцепил сградата по средата и я сринал във всички посоки — много странен огън. Поискай сведения от контролната станция по замърсяването на въздуха. Това трябва да направиш. Предполагам, че се е издигнал на два, може би даже три километра през първите трийсет секунди. Смятам, че горе-долу толкова ще да е. Силен пламък. И много бърз. А като се занимаваш с пожари толкова дълго, колкото аз се занимавам, те хваща страх — ето, това е. Хваща ме страх — приключи той.

И се отдалечи, оставяйки Болд да лепи влажни остатъци по подметките си и да пълни ноздри и уста с миризмата на влажна мърша.

Това беше миризмата, която потвърждаваше защо се беше наложило да го извикат. Миризма, която нямаше да го напусне поне още два-три дни — знаеше, още когато плъзна по езика и небцето му. Най-гнусната миризма, която човек може да подуши.

На мъртвец. Нямаше никакво съмнение в това.

— Махай се оттук. Иди горе да гледаш телевизия.

Бен не го беше виждал друг път с това момиче, но то не се различаваше много от другите. Сервитьорка може би, или пък просто една от посетителките в някой бар; големи гърди и впити дънки — наистина беше като всички други. Мъжът, който наричаше сам себе си негов баща, но не беше, го наближи.

— Ти чуваш ли ме, дете?

Определено я беше забърсал от някой бар. Усети дъха му: цигари и бира. Видя го как мига с поизцъклените си очи, сякаш за да докара зрението си на фокус. Сигурно и марихуана е пушил, помисли си Бен. Редовно пушеше от нея. А през уикендите почваше да пуши марихуана още с първата си чаша кафе — значи още от обяд.

Името му беше Джек Сантори и Бен носеше същата фамилия, но не по рождение. Той мразеше възрастния човек, макар омраза да беше твърде мека дума.

— Нали ми каза да почистя в кухнята — възпротиви се Бен, напомняйки на Джек за предишните му нареждания. Почувства объркване и яд. Усети се уморен до смърт. Прииска му се да е на осемнадесет вместо на дванадесет години; прииска му се да може да си излезе през вратата и никога да не се върне — по същия начин, както майка му го беше направила. Понякога майка му неистово му липсваше. — Изпрах чаршафите — додаде той, надявайки се да го умилостиви.

Беше му казал, преди да се захване с кухнята, да изпере чаршафите, и той точно това беше направил, така че може би кучият му син щеше да му опрости част от работата.

— Качвай се горе — нареди му пак Джек, в същото време с несигурна крачка наближи хладилника и започна да тършува из рафтовете. Попита момичето: — Бира има ли?