Ник го подмина, не се спря на стълбищната площадка и продължи нагоре.

Бен се промъкна незабелязано в микробуса на един от хотелите в града, изпратен на летището, за да посрещне гостите си, давайки си вид, че пътува с родителите си. За шофьора, който даже не преброи пътниците, се оказа по-важно да успее да събере багажа в багажника и да стигне до хотела, след което да се заеме със следващата си задача. При други обстоятелства Бен щеше да се поздрави за успеха. Но не и днес. Вместо това той прекара двадесетте минути пътуване към града, разсъждавайки над това, което беше видял: Ник беше излязъл с чувала; беше се върнал без него. Зловещият дребен безлик мъж беше изплувал от сянката, беше оставил плик с пари и след това беше заключил задната врата. Размяна. Пари. Наркосделка.

От центъра на града Бен се качи на градски автобус, водещ към квартала, в който живееше. Изтощен до краен предел, той се запъти направо към стаята си и заключи вратата след себе си. Имаше много време, докато се прибере пастрокът му, но не искаше да поема никакъв риск. След няколко минути слезе в кухнята и вдигна телефонната слушалка. Имаше чувството, че действа като автомат. Но трябваше да свърши това, което беше намислил — и това беше най-важното. Знаеше го със сърцето си, докато съзнанието му беше ангажирано отново с диалог между два вътрешни гласа. Набра деветстотин и единадесет. Отзова се женски глас.

— Искам да съобщя за наркосделка. Видях сделката…

Той съзря отражението си в стъклото на едно от шкафчетата, закрепени на стената. Представи си как обяснява случилото се на втория си баща. Задникът още го болеше. Затръшна слушалката и спринтира обратно по стълбите към стаята си.

В една затъмнена зала в сградата на обществена безопасност в информационния център на Сиатъл се намираха комуникационните системи, обслужващи линията на телефон деветстотин и единадесет, които с усъвършенствания софтуер можеха да идентифицират и отбележат не само телефонния номер на Бен, но и адреса, на който се намираше този телефон, още преди телефонният оператор да се отзове на обаждането. Всяка секунда от разговора се записваше, всеки нюанс на малко истеричния глас на момчето. Обаждането щеше да бъде заведено в съответен регистър, и от компютър, и на ръка, гласът на Бен щеше да бъде сведен до компютърни данни, компресиран и съхранен временно на твърдия диск, информацията от който на всеки дванадесет часа се снемаше върху магнитни ленти, лентите се съхраняваха в склад, помещаващ се в бивша консервна фабрика, преминала във владение на градската управа заради просрочени данъци и такси. Операторът по погрешка класифицира обаждането на Бен като детска лудория, което означаваше, че ако още две обаждания от подобен род — което се смяташе като оскърбление към институцията — се регистрираха от същия телефон, къщата на Бен щеше да бъде посетена от служител на съда за малолетни. Освен това така наречените анонимни обаждания — обаждания, които не бяха поемани от диспечерите — бяха под наблюдение на доброволци без заплащане, изпращани по линия на Доброволческата организация за защита на жертви на престъпления, чиято главна цел беше установяването и издирването на евентуални жертви на сексуално и физическо насилие, особено в случаи, когато жертвите не се осмеляваха да се оплачат.

Докато Бен потъна в така необходимия му сън, в информационния център обработваха обаждането му наред с още десетки други, получени по време на смяната от шест вечерта до полунощ. Името, на което беше регистриран телефонът — на пастрока му — адресът на къщата и самият телефонен номер, ставаха част от системата за проследяване. Колелцата на бавно, но неумолимо действащата бюрократична машина бяха задвижени.

Бен затръшна слушалката и спринтира обратно към стаята си, сърцето му още биеше като лудо, сякаш изобщо не беше спирал да тича. Усещаше леко да му се вие свят и да му се повдига. В такива моменти усещаше най-остро отсъствието на майка си — тя щеше да му помогне, вярваше го с цялото си сърце. Не беше сигурен какво точно, ако изобщо решеше да го направи, да разкаже на Емили; тя беше единственият близък човек, когото имаше. Затвори очи и се отпусна тежко върху леглото. В началото не повярва на това, което усети, сядайки върху задника си. Обзе го страх, много по-голям от чувството, което беше изпитал преди малко до телефона, все едно го прониза ток. Струваше му се направо невъзможно това, което усещаше, че се беше случило със задния му джоб — беше празен. Машинално протегна ръка и бръкна в него, изстивайки от мисълта какво само означаваше тази празнота.

Беше си загубил портмонето.

Дафи Матюс си играеше с дявола. Все същия дявол, нищо ново нямаше. И макар досегашната й практика, опитът й в сферата на психологията да й подсказваше, че ако разкажеше за това на друг човек, то можеше да й помогне да го прогони, да прочисти от него мозъчните си гънки, досега не беше предприемала подобно нещо. Ако проговореше за това, щеше един вид да го материализира, а да се усеща само обладана от него, беше нещо съвсем различно — можеше да се контролира по един много особен, неподлежащ на контролиране начин. Подсъзнание срещу съзнание. Сън срещу действителност. Нямаше да му позволи да оживее, с всички сили щеше да се бори срещу това. Нямаше да го допусне. Затова той така и щеше да остане неназован, неизречен на глас. Затова в моменти като този това усещане започваше да я яде отвътре, да я човърка като насекомо, сякаш попаднало в ухото й и сбъркало пътя — вместо да излезе на светлина, то дълбаеше в тъмнината. Тя живееше с усещането за тази тъмнина. Даже беше започнала да вярва, че го е опитомила, което изобщо не беше истина, със сигурност беше най-опасната лъжа, която тя си беше внушавала. Това нейно убеждение й помагаше да съжителства в мир с дявола, с тази сила, а не в конфронтация с нея. Заемането на двулична позиция не означаваше загуба за нея, лично поражение; тя не беше стигнала още толкова далеч. Но в моменти като този усещаше, че е много близо до такъв изход.

Щом дяволът я обсебеше, всичко друго изчезваше. Имаше празнини в паметта за времето на случилото се. Понякога за няколко минути, понякога за половин час или повече. Като форма на краткотрайна амнезия; за евентуален страничен наблюдател нейното състояние би заприличало на изпадане в транс. Беше се случило за първи път преди единадесет години, за около четиридесет минути, оттогава насам успяваше да я завладее понякога, да я принуди да преживее отново кошмарни минути. Със самия дявол постоянно зад кормилото на летяща кола.

Образите се редяха в съзнанието й в черно и бяло, но досега тя не си беше давала сметка за това. Моментни снимки, по-скоро кадри заради неясно загатнатите движения: ръката му в ръкавица — миризмата му — болка, сякаш беше напъхана в багажника на колата… Понякога гледката беше съвсем ясна, понякога разпокъсана и трудна за зрително възприемане. Като прекалено бързо прехвърляне на страниците на фотоалбум.

Може би защото тайната засягаше само нея, това я караше да се въздържа от споделяне. Може би защото никого, дори и Оуен Адлър не чувстваше достатъчно близък или може би защото не искаше да се отказва от всичко това — тази мисъл я занимаваше най-много напоследък. Защо да държи на подобно нещо? Защо да брани, да охранява така ревниво този ужас? С каква диагноза би обяснила подобно поведение?

Съзря го с периферното си зрение. Него. Пазеше чувствата си за него. Никой не знаеше за това. То си беше тяхна тайна. Която споделяха помежду си, но никога с друг. А можеше ли някой друг изобщо да има отговори за това? Би ли могъл някой изобщо да проумее? Сърцето й продължаваше да се разтупква, щом го видеше да влиза в кабинета й, щом чуеше музикално парче на Скот Хамилтън, което извикваше по асоциация неговия образ. Не можеше да се нарече красив — макар за нея да беше точно такъв; не караше хората да снишават тон, щом се появеше. Беше човек, който наблюдава. Умееше да се слива с тълпата. Беше човек, който изучава: хората, поведението им, музиката, науката, изкуството. Беше много по-добър по математика от всички, които познаваше, но никой от тях не го знаеше. Можеше да назове гамата на всяка песен още докато я чуеше. Можеше да си спомни номера на страницата, на която беше прочел нещо важно, арест, снимка. Притежаваше очи, които забелязваха неща още преди специалистите да са ги открили. Забелязваше неща, които никой друг не беше забелязал и не се притесняваше да ги обяви. Но никога с тон на самохвалство. Имаш нов парфюм. Подстригала си се. Имаш уморен вид — да не се е случило нещо? Можеше да разказва нещо и да я държи в плен на своето очарование до такава степен, че тя да не обърне внимание на съдържанието на разказа му. И сега, докато се движеше из сградата, оставаше все така незабележим. Не си личеше на колегите му да им беше известно нещо повече за него от това, че беше на четиридесет и нещо години. Говореха помежду си за него, понякога с преклонение — по много смешен начин. Но все така не го забелязваха.