— Мисля, че трябва да приключваме. Ако заради това си дошла, наистина не мога да ти помогна.

Дафи изчака, докато се натрупа достатъчно мълчание помежду им. Без да сваля очи от гадателката, каза:

— Може да си платят за такава информация.

Устните на Емили трепнаха и тя изрече с пресипнал глас:

— Какво?

— От колата си разбрала всичко, нали? Моята кола? Виж, спомних си, че съм оставила едно писмо на предната седалка — ето как си разбрала за Северозападното медицинско дружество, оттам идва предположението ти, че съм доктор. — Думите й като че бомбардираха Емили. — Това, че съм подредена и че поддържам къщата си чиста, си разбрала, защото в такова състояние поддържам и колата си. Това те издаде най-много. Помислих си отначало, че външният ми вид ти го е подсказал. Но думите ти за годеника ми — видяла си пръстена, разбира се, споменаването на Корки — малкото момиченце — направо ме зашемети. И за момент ме извади от равновесие. Но си спомних, че тетрадката на Корки е на задната седалка с името й върху нея. Който работи с теб — тя или той, сигурно ти е съобщил името, но ти предпочете да не го споменаваш.

Дафи се изправи.

— Ти не мърдай.

С две забързани крачки доближи вратата зад Емили и я отвори, забелязвайки в същото време как задната врата на къщата се затваря. Чу зад себе си стъпките на Емили. Дафи отвори задната врата широко, но този, който беше излязъл през нея, никъде не се виждаше. Много е чевръст, помисли си тя.

— Престани! — изплака Емили.

Завъртайки се на токчетата си, Дафи изстреля срещу гадателката:

— Ти нямаш изобщо думата. — Тръгна срещу нея и Емили отстъпи назад. — Само с едно телефонно обаждане мога да направя така, че срещу теб да бъдат повдигнати много сериозни обвинения. И с бизнеса ти е свършено.

Двете стояха на сантиметри една от друга. Дафи беше с една глава по-висока. Тя се вгледа изпитателно в очите на жената срещу себе си и попита строго:

— Свързана ли си с палежите? Искам ясен отговор: да или не?

Двете се спогледаха и ирисите им се задвижиха в синхрон: наляво, надясно, наляво, надясно.

— Не… — въздъхна Емили и за пръв път отмести поглед, свеждайки глава в жест на покорство.

Дафи беше постигнала целта си.

Вярваше на Емили, но изчакваше какво тя ще предприеме сега, какво ще каже, за да потвърди окончателно невинността или вината си, след което или щеше да я отведе в управлението, или щеше да остане тук с нея и да продължи да дълбае по темата.

— Мисля, че става дума за наркотици. Не за онези палежи — поде Емили, погледна настрани, след това право в очите на Дафи. Несъзнателно отри ръце в халата си. — Наркотици и много пари. Размяна на летището. Той се притесняваше за датата на размяната. Затова дойде при мен. Много хора ме питат за определени дати, нали разбираш, най-вече за датата на сватбата си. Една жена ме пита също за определена дата, но беше, защото изневеряваше… или смяташе да изневери. — Беше нервна и изплашена. Дафи успя да прикрие усмивката си на задоволство. За такива моменти живееше. — Защото разбирам от астрология — мълчаливо посочи към неоновия надпис. — Правя хороскопи, нали разбираш? А аз имам дарба…

— Сигурна съм, че я имаш…

— Нямаше да знаеш, ако… Ти ченге ли си?

Дафи кимна.

Гадателката поклати глава.

— Е, все някак трябва да се изкарват пари.

— Какви са тези дати?

— Поиска да му направя хороскоп за определени дни. Това беше всичко. И ми плати. Хороскопите не са евтини…

— В брой или с чек?

— Скъпа, приличам ли ти на човек, който взема чекове? В този квартал чековете не вървят.

Надеждата на Дафи, че сега нещата ще потръгнат, се изпари. Също и надеждата, че гадателката изцяло е омекнала. В този момент й хрумна нещо друго.

— Ами колата? Неговата кола?

— Микробус.

— Какво ще кажеш за неговия микробус?

— Светлосин. Стар модел. Около десетгодишен. С бял покрив.

— А датите?

— Първия път попита за четвърти октомври. Проверих вестниците от пети. Нищо особено. Никакъв пожар — натърти тя.

Пожарът при Инрайт беше станал през септември, а при Хейфиц — на осми октомври.

— На четвърти. Сигурна ли си?

— Абсолютно. И после пак… — прекъсна се като че по средата на изречението Емили.

— Кога? — извика Дафи.

— Дойде миналия уикенд — отвърна Емили.

Сърцето на Дафи лудо заблъска в гърдите и тя се задъха от болка. Първата дата не съвпадаше съвсем с датата на пожара — освен ако приемеше, че първоначално четвърти октомври е бил определен за пожара при Хейфиц. Какво следваше от второто посещение? Че ще има нова жертва?

Дафи каза:

— Трябва да говорим на всяка цена с този мъж с обгорялата ръка. Трябва ни твоята помощ.

— По-добре направо да ми беше казала, че искаш да ми провалиш бизнеса. Мислех, че вече сме квит. Казах ти каквото знам. А ти искаш още. И то такова нещо. Това изобщо не ми харесва. Не ми харесва как си вършиш работата.

— Ти си ни помагала и преди — напомни й Дафи. — Силата ли се намеси, или видя всичко в огледалото на свещ?

— Значи го помниш?

— Името ти фигурираше в досието на случая.

— Хората започват да приказват, като седнат на този стол. Какво друго мога да ти кажа? Освобождават се от предразсъдъците си. И знаеш ли защо? — попита тя, отмествайки леко Дафи назад и настрани, за да увеличи разстоянието помежду им. — Защото искат да повярват. Хората в нищо не вярват вече, но в мен вярват, защото така им се иска. Разтварят си душата пред мен.

Дафи разбра. Детективите, които идваха при нея като пациенти, се държаха по същия начин. Отначало бяха твърди, непреклонни, без желание да споделят. После стъпка по стъпка тя ги убеждаваше, че могат да й вярват, че могат да й се доверят, след което изведнъж — подобно на положението при вдигнат бент — изливаха на един дъх интимни подробности за импотентност, за желания за самоубийство, за насилие над собствените деца, за това, че си правят непозволени почивки в работно време. Изкарваха на светло кирливите си ризи — безкраен списък от поражения — професионални и лични, и всичко това, като че се намираха в изповедалня, защото бяха открили човек, който имаше желание да ги изслуша, без да ги осъжда — имаха й доверие. Дафи си даде сметка, че това, което вършеше тя, и занятието на тази жена не се различаваха много едно от друго. Тази мисъл я накара да се притесни.

— Трябва ми цялата информация, с която разполагаш, за мъжа с обгорялата ръка.

— Защо да ти я давам?

— Защото ще ти дам двеста долара. После изчезвам.

— Ти — хора като теб никога не изчезват просто ей така. Пак ще дойдеш. Това за теб го знам със сигурност.

— А той ще дойде ли пак? — изрече бързичко и с възобновена надежда Дафи. — Мъжът с обгорялата ръка? Ще се върне, нали?

Сърцето й биеше силно в гърдите — тази възможност досега не й беше идвала наум — хората, които вярваха в гадателки, се връщаха отново и отново при тях.

Емили срещна погледа й и бавно кимна.

— Вероятно — потвърди с явно нежелание, но после кимна в решителен жест. — Да, сигурна съм, че ще се върне. — След което добави хапливо: — Обаче, скъпа моя, това ще ви излезе много, много скъпо.

Живеенето в Сиатъл го беше привикнало към дъжда така, както в Аляска привикваха към снега. Имаше ситен дъжд, пръскащ като водна завеса, на талази, като водопад.

Във въпросния ден дъждът беше ситен, лек и нежен като слабо газирана напитка. Но веднага замени мириса на асфалт и задуха с чистота и свежест. А това действаше възбуждащо. След това бързо премина от тласкан от вятъра пръскащ дъжд в едри капки — пороен и безцеремонно шибащ дъжд, барабанящ по разноцветния килим от нападали листа. По тротоара под краката му се посипаха едри капки, които, докосвайки повърхността му, разцъфваха като черни цветчета. След миг тротоарът беше изцяло завладян от тях и превърнат в тъмно огледало, отразяващо подметките на обувките му.