Точно полуголите жени възпираха Бен да настоява Емили да пребоядиса стаята.

— Какво беше държанието му снощи? — попита го тя, след като се бяха озовали в кухнята, преминавайки през въртящата се врата.

— Същото. Има ново момиче.

— Пиян?

— И двамата.

— Удари ли те?

— Не, не и пред новото момиче, не би го направил. — За миг се замисли над току-що казаното. — Въпреки че удари пък нея, така мисля. Поне така звучеше, начинът, по който тя изкрещя. Не знам — сви рамене той, не искайки да я ядосва повече, преструвайки се, че може да е сгрешил в преценката си. — Може просто да е било… нали разбираш… че те бяха… нали разбираш.

Усети, че се изчервява. Опитваше се да избегне думата секс, което се беше случило в онази стая, тъй като Емили му беше казала колко лошо е това, че Джек го оставя да чува какво прави с момичетата, но с тия стени и под като от хартия нямаше кой знае какъв избор.

— Продължавам да работя по въпроса — побърза да го успокои тя, докато поднасяше чая.

Винаги му поднасяше истински чай — с кофеин. С мляко. Захар.

— Зная, че работиш — отвърна й той.

— Опитвам се.

— Разбирам — кимна Бен.

Разбираше за какво говори. Тя искаше двамата да заживеят заедно. Той знаеше също и че тя нямаше намерение да го насилва. На нея й трябваше доказателство срещу Джек, ако искаше да постигне успех в освобождаването на Бен от неговата опека. А Бен не се усещаше готов изобщо да й даде някакво доказателство. Нямаше желание да говори със социалната работничка за това; нямаше да й позволи да заснеме синините му. Имаше си причини за това: ако осигуреше доказателства, ако Джек беше разпитан в полицията — или където там се правеше това — и ако Емили се провалеше по някакъв начин, той после щеше да го пребие до безсъзнание, а можеше и да го убие. Бен си го знаеше, някъде дълбоко вътре в себе си, където криеше и болката от причинените страдания, и цяла планина страх, и това го караше да внимава за всяка своя стъпка, всяка своя дума. По-добре изобщо да не се опитваш, отколкото да се опиташ и да се провалиш — това си го знаеше добре, без значение с какви аргументи го засипваше Емили. Ставаше въпрос за оцеляването му. Такова нещо не подлежеше на дискусия.

Изпиха чая в относително спокойна атмосфера; Емили използваше мълчанието като наказание за Бен. Беше го умолявала; беше плакала. Напоследък се беше обърнала към този метод на принуда, очаквайки Бен да направи някакво предложение, и се мусеше, когато той изобщо не откликваше на намеците й. Бен не желаеше да подхване играта й, но продължаваше все така да обича Емили и не искаше да я разочарова. Чу се да й казва:

— Не съм готов.

— Те ще могат да те защитят — каза тя.

— Не — поклати глава той. — Ти не го познаваш. — Би могъл да й обясни, че Джек има нужда от него. Можеше да й обясни, че той плаче сам в тъмното. Можеше да направи опит да й обясни как беше напълно уверен, че Джек нямаше да го пусне при никакви обстоятелства — и как само ще идва да го търси, ако го загуби в битка с цяла дузина социални работници. — Ти не го познаваш — повтори Бен с пресъхнало гърло.

Не беше повдигала въпроса от доста отдавна; той се чудеше защо отново се беше нагърбила да го пита — нали чудесно знаеше как се чувстваше той във връзка с това.

Беше спасен от по-нататъшна дискусия от звука на ръчната спирачка на кола. И двамата я чуха.

— Нали ти казах — каза му Емили, а очите й бяха изпълнени с обич.

Бен й се усмихна. Отново бяха един отбор. Имаха работа за вършене.

Бен грабна в ръка своята част от предавателното устройство. Емили нагласи приемателното устройство в ухото си.

— Проверка… — избъбри той в уоки-токито.

Емили кимна. Той се измъкна през задната врата, а Емили отиде да отвори на позвъняването. Обедно време в събота можеше да означава както посещение на жена, така и на мъж. Същото време през седмицата щеше със сигурност да означава посещение на жена. Той се придвижи по циментовото стълбище и после към ъгъла на къщата, където подаде око толкова, че да може да вижда алеята и форда комби с цвят на разбит жълтък.

— Плащат ми, за да им кажа това, което искат да чуят — беше му обяснила Емили преди доста време. — Колкото повече научим, колкото повече узнаем за тях, толкова повече ще се приближим до това, което им се иска да чуят, а колкото по-щастливи се почувстват, толкова по-често ще се връщат тук.

На Бен това му се стори разумно. Нямаше проблем да ги шпионира. За него това беше игра. Беше забавно. И знаеше, че му се удава тази дейност, а и му доставяше удоволствие да му се удава толкова добре — наистина много добре — нещо. Емили му беше казала, че един ден ще стане дяволски добро ченге.

Той чу как се затръшна входната врата и се залови веднага за работа. Бързичко се запъти към колата, хвърли поглед към предната врата, за да се увери, че шофьорът наистина е останал за гадаене и се зае с преценката. Стикерът на предното стъкло представляваше служебен пропуск за паркиране на служител от службите за продажба на самолетни билети. Бяха общо три стикера, всеки в различен цвят, за различни години. Както гледаше през стъклото откъм мястото на пътника отпред, той забеляза каталог, адресиран до Уенди Дейвис на улица, която се намираше накъм километър и половина северно от езерото Грийн. На пода имаше две смачкани метални кутии от бонбони „Сауър-Бойз“. На задната седалка, прикрепено с ремък, беше сложено бебешко столче, обърнато да гледа назад, към ръждясалата решетка, която отделяше предната от товарната част.

Той отново погледна към къщата, вдигна уоки-токито, внимателно нагласи ключа за силата на звука и приближавайки устни към апарата, каза името на жената:

— Уенди Дейвис — изрече го ясно, последвано от описание на безпорядъка във вътрешността на колата, споменаване на факта, че тя беше стар, раздрънкан форд, на присъствието на бебешко столче и на наличието на кутии от бонбони, насочващи към вероятността от съществуването и на по-голямо дете. — Задръж — додаде той, забелязвайки вестник, пъхнат между двете предни седалки. Бързо заобиколи колата. Вестникът беше прегънат на страницата с рекламирани услуги. Няколко апартаменти, предлагани под наем, бяха отбелязани. Той веднага доложи за находката си. — Тя си търси къща. От вчерашния вестник.

Не би отворил вратата на колата, без значение колко беше съблазнително — но това беше незаконно и можеше да въвлече Емили в големи неприятности. Би могло да разруши всичко. Питаше се дали и някои от предложенията за работа също така бяха отбелязани, но никога нямаше да узнае.

Бинго, помисли си той, щом в полезрението му попаднаха две цветни снимки с размери като за паспорт, пъхнати в гънката на тахометъра. Едната беше на момченце в бебешка възраст, а другата — на по-голямо момче, към петгодишно. Доложи и това, както и факта, че жената пушеше „Марлборо“ и пиеше диетична кока-кола от металическа кутия.

— Може да е религиозна — допълни.

Беше забелязал малкия черен кръст, който висеше на огледалото за обратно виждане. Плесна се по главата, че не го беше видял веднага. Понякога пропускаше най-обикновени неща в желанието си да види всичко. Предизвикателството беше да пресъздадеш живот, като разглеждаш вътрешността на една кола. При някои хора се получаваше по-лесно, отколкото при други.

Това тук беше много добър улов. Той се върна през задната врата в кухнята. Лека музика, съвременна, се носеше откъм съседната стая, пусната, за да потуши евентуалната възможност клиентът да чуе звук откъм ушния приемател. Ксилофон, флейта и китара. Фалцетен крясък на Брус Спрингстийн, тази музика Джек пускаше винаги, когато се трудеше с момичетата в спалнята си. Винаги започваше с „Роден да бяга“. А ако беше наистина много пиян, свиреше на акустична китара заедно с касетата и виеше фалшиво, макар да вярваше, че пее много добре. Бен го мразеше. Нищо и никого не беше мразил така, преди Джек да се появи в живота му.