Усещаше се уморен. Майлс, тригодишният му син, и Сара, осеммесечната му красавица, наречена така заради Сара Вон, на смени ги бяха безпокоили през нощта и на сутринта той и Лиз бяха напълно изтощени и в отвратително настроение. Щом Лиз се умореше, Болд застъпваше на вахта, доколкото му беше възможно, но спречкването им в кухнята — имащо нещо общо с жълтъка, който не бил сварен както трябва — премина в тирада за това как Болд допускал работата отново да го погълне изцяло, в несправедливо обвинение, че той я беше пренебрегнал в четири от последните пет нощи. Работата в търговска банка със сигурност беше по̀ времепоглъщаща от полицейската работа. Беше й казал нещо подобно, което не му беше донесло много точки, освен по скалата на Рихтер. В момента главата зверски го болеше.

Главоболието не го остави и когато отиде в кабинета на съдебния лекар в сутерена на медицински център „Харбървю“, където го очакваше доктор Роналд Диксън.

„Харбървю“, от дълго време в процес на доизграждане, се намираше на Лекарствения хълм и оттам се откриваше широк изглед към залива Елиът и пристанищните кранове, разтоварващи или товарещи контейнеровозите. Да паркираш близо до „Харбървю“ беше невъзможно. Болд се навря в едно от местата, запазени за съдебните лекари, и намести своята служебна полицейска визитка върху таблото. Температурата на септемврийския въздух беше към петнадесет градуса. Болд примигна срещу слънцето. Някаква студентка, облечена в спортен комплект от две части, се носеше по кръстовището, образувано от „Адлър“ и „Бродуей“, върху ролери. Няколко от строителните работници спряха работа, за да я проследят с поглед. Тя носеше къси дънки на дупки. На Болд му изглеждаше твърде млада, за да е вече студентка.

Кръглото лице на Дикси изглеждаше някак азиатско понякога, очите му бяха широко разположени, носът му беше останал сплеснат след едно студентско вътрешно първенство по футбол. От очите му струеше интелигентност. Оставяше усещането за незабравимо присъствие, за невероятен детективски нюх. Надигна се иззад бюрото си и седна зад неголямата висока маса. Той използваше позлатена нокторезачка, за да почисти под ослепително чистите си нокти. Изви устни в усмивка, предназначена за приятеля му — сержанта от отдел „Убийства“, и посочи найлоновата торбичка от типа, в който се събираха улики и доказателства, лежаща върху масата.

Върху стената бяха закачени постер за представление на „Двамата веронци“ от Шекспир в сиатълския репертоарен театър и черно-бяла фотография на светкавица, поразяваща обсерваторията през нощта. Болд всеки път с изненада откриваше до каква степен го хипнотизира тази снимка, природната сила. Имаше и две снимки на типични за Запада пейзажи — коне и конюшни.

Болд провери съдържанието на торбичката: почерняла кост, шест на шест сантиметра.

Дикси обясни:

— От онзи пожар през нощта.

Няколко дни бяха минали от палежа при Дороти Инрайт. До момента Болд не знаеше за кой от случаите, възложени на неговия отдел, ставаше дума. Пое си дълбоко дъх и си напомни, че му предстои доста да понаучи за пожарите.

— Това ли е всичко? — попита сержантът.

— Всичко, което си струва — кимна Дикси, стържейки с нокторезачката под поредния нокът. — Известно е, че при изгаряне гръбначният стълб и тазът изгарят последни. Това е тазова кост. Тазът ни дава сведения за пола. Гръбначният стълб ни дава сведения за възрастта. Виждаш ли калцирането от вътрешната страна? — попита той. Болд потвърди. — Добре. Това насочва към възрастен човек. В никакъв случай не към тийнейджър. По всяка вероятност даже е била над трийсет.

— Била? — полюбопитства Болд, усещайки тръпки да го побиват.

Беше научил за посочения в рапорта на експерта към градския съд очевидец, макар досега да не беше виждал писмените му показания.

— Това, с което разполагаме засега, ни насочва към жена. Повече от това, страхувам се… — Думите му увиснаха. — Основно претърсихме мястото. Това направиха експертът и останалите инспектори, които му помагаха. Очаквах да има повече подобни находки — призна Дикси, съвсем правилно усещайки, че това ще бъде следващият въпрос на Болд. — Пръстите на ръцете, краката, глезените, китките изгарят много бързо и лесно. — В неговите уста това звучеше като списък с покупки. Болд си представи как жената изгаря в пламъците. Вярваше на показанията на очевидеца, макар да не ги беше видял черно на бяло. — Но бедрените кости, гръбначният стълб, тазовите кости… От гледна точка на това как е паднала, необходимо е било известно време, за да се запалят, а след това и още време, за да се превърнат в пепел.

— Време или температура? — попита Болд.

— Нивото на разрушение е резултат от двете.

— При този пожар температурата е била много висока — информира го Болд.

Както му беше препоръчано, той се беше допитал до Службата за контрола по замърсяването на въздуха. Първоначалният пламък се беше разпрострял на около три и половина километра височина в нощното небе. Подобен феномен не беше регистриран досега. Беше своеобразен рекорд, с който Болд не искаше да има нищо общо.

— Надяваме се да ни изпратят някакви костици от лабораторията. Дали сме им една кутия с пепел и всякакви отломки и остатъци. Някои метали издържат на огън. Може нещо да излезе оттам. Честно казано, не е много нормално от цялата работа да си останем само с това — измърмори Дикси, имайки предвид съдържанието на найлоновата торбичка. — Даже може да се каже абсолютно ненормално. Ако бях оставил някой мой помощник да претърси мястото, вече щях да съм го изпратил отново да рови навсякъде. Аз лично се бърниках там, Лу. И не намерих нищо, което да ми върши работа. — Той направи пауза. — Добре ли си?

— Не бих искал да свърша така.

— Не. — Дикси добави: — Не би искал да правиш и аутопсии. Обгорените и удавените — най-ужасните тела за работа.

— Ето затова работя в отдел „Убийства“ — направи опит за усмивка Болд.

— Обстоятелствата, на които се натъкнахме, увеличават подозренията за насилствена смърт. Точно така ще го напиша в рапорта си. Има ли установени обстоятелства на изчезване? В твоя район е.

— Има — кимна Болд. — Някоя си Дороти Илейн Инрайт е изчезнала в нощта на пожара. Очевидец е видял жена, отговаряща на описанието на Инрайт, в къщата до лумналия огън.

— Е, ето ти човека — въздъхна Дикси.

— Ето ми човека — отвърна Болд.

Сигурността на съдебния лекар за човешко присъствие сред отломъците от пожара хвърли разследването в съвсем друга плоскост и то заработи на пълни обороти. Местните новинарски агенции вдигаха врява по телевизионни канали и вестници в желание за повече информация. Болд прикрепи двама от детективите от неговия отдел — Джон Ла Моя и Боби Гейнис — към разследването, като колеги на пожарникарите на изпитателен срок Сидни Фидлър и Нийл Бейън, придадени към сиатълското полицейско управление като следователи специалисти по палежите. Болд щеше да действа от позициите на водещ следовател по случая, като щеше да докладва, както винаги, директно на Фил Шосвиц.

Координационното заседание, определено да се проведе в заседателната зала на петия етаж, се състоя навреме — в десет часа сутринта, четири дни след водещия се вече като „Пожара Инрайт“ случай. Присъстваха екипът на Болд и четиримата членове на специализираното звено по палежите на окръг Кинг, обединение, формирано от пожарните инспектори от експертната група към градския съд, представители на различните райони в рамките на окръга.

Болд не беше привърженик на заседания, в които участваха повече от трима души; на него те просто му се струваха като безкрайно чесане на езиците. Но това заседание беше различно. Четиримата пожарни инспектори се сработиха добре с колегите си по призвание от полицейска страна — Фидлър и Бейън. Болд, Ла Моя и Гейнис участваха предимно като зрители, когато се обсъждаха технически подробности от пожара. Видът обгаряне, известен като крокодилска кожа, насочи инспекторите към центъра на сградата, където разрушението беше така свирепо, че буквално нямаше какво да се събере като доказателство. Зоната на започване на пожара беше невъзможно да се определи — най-съществената отправна точка за всяко разследване на палеж.