— Защо не минахте по този път, мадам — подозрително попита Нютон, — вместо да вървите по Олд Бейли Стрийт и Лъдгейт Хил? Набихте се в очите ни веднага щом напуснахте „Уит“.

— Видели сте ме да излизам от „Уит“? — Тя погледна навън.

В същия миг небето се изчисти от облаците и на лунната светлина ми се стори, че госпожа Бернингам се изчерви.

— Да, госпожо Бернингам — рече Нютон.

Тя чу името си и тъй като не ни се беше представила, пусна ръката ми и видимо настръхна.

— Кои сте вие?

— Засега това няма значение — отвърна Нютон. — Къде отивахте, след като излязохте от „Уит“?

— Щом знаете името ми, тогава сигурно знаете и защо бях в „Уит“ и защо исках да се помоля за съпруга си. Тръгнах по Олд Бейли, защото смятах да отида в църквата „Сейнт Мартин“.

— А молихте ли се за съпруга си, преди да го навестите?

— Разбира се. Откъде знаете? И там ли ме следихте?

— Не, мадам. Но съм убеден, че нападателите са ви проследили оттам. Беше ясно, че ви чакаха. Познавате ли ги?

— Не, сър.

— Но аз мисля, че единият ви каза нещо, нали?

— Не, сър, грешите. Или поне не си спомням.

— Мадам — хладно каза Нютон, — никога не изкривявам фактите. И най-много от всичко мразя препирните. Искрено съжалявам за неприятностите ви, но нека да говорим откровено. Вашият съпруг е обвинен в тежки престъпления и може да плати с живота си.

— Но как е възможно? Имам информация от надежден източник, че кръчмарят, когото Джон наръга, скоро ще се възстанови. Преувеличавате сериозността на положението, сър.

— Какво? Ще упорствате ли, госпожо Бернингам? Ще продължавате ли да увъртате? Наръгването е дреболия и не ни интересува. Ние сме служители на Монетния двор на Негово величество и за нас е много по-важен въпросът за фалшивата гвинея, която вашият съпруг умишлено е дал като истинска, и затова със сигурност ще увисне на въжето, ако не се намеся в негова защита. Ето защо ви умолявам за ваше и за негово добро да ни разкажете всичко, което знаете за фалшивата монета. И ако разказът ви ме удовлетвори, да убедите съпруга си и той да направи същото.

Госпожа Бернингам въздъхна тежко и вкопчи пръсти в пелерината си, сякаш беше католическа броеница и можеше да й даде духовно напътствие, за да вземе решение.

— Какво да сторя? — озадачено прошепна тя. — Какво?

— Доктор Нютон е влиятелен човек и ще направи всичко възможно за съпруга ви — обадих се аз и нежно хванах ръката й. — Би било напразно да предполагате, че може да му се помогне по друг начин. Трябва да се освободите от товара на онова, което знаете по въпроса, мадам.

— Не е много, само че Джон е глупак.

— Несъмнено. Разкажете ни за нападателите — рече Нютон. — Какво ви казаха?

— Единият ме заплаши, че ако Джон ги издаде, ще ме пребият по-лошо, отколкото се готвели да го направят. Следващият път щели да ме убият.

— Само това ли?

— Да, сър.

— Знаехте ли за какво говори?

— Да, сър.

— Тогава очевидно ги познавате.

— Да, сър. Съпругът ми понякога беше в тяхната компания, но не ми е казвал имената им.

— Къде?

— В бирарията на Ледънхол Стрийт „Руното“. А от време на време ходеха в „Слънцето“.

— Знам и двете места — рекох аз.

— Но те са грубияни и той не им обръщаше много внимание. Има и други, които, изглежда, познаваше по-добре, господа от борсата, или поне мисля, че бяха такива.

— Кралската борса?

— Останах с такова убеждение, но сега не съм толкова сигурна. Джон трябваше да използва фалшиви гвинеи, за да плати на някакви търговци. Аз бях против, защото се страхувах, че ще го хванат. Но когато ми показа гвинеите, видях, че всеки ще ги помисли за истински и това ме накара да се откажа от възраженията си, макар че се срамувам да го призная. Всъщност все още недоумявам как се е издал, тъй като съпругът ми смесваше фалшивите монети с истински.

— Съпругът ви не е ловък двуличник. Докато се черпел с джин, господин Бернингам се похвалил, че гвинеята, с която е платил подкупа си в затвора, била фалшива.

Госпожа Бернингам въздъхна и поклати глава.

— Той не носи на пиене.

— Как се казваха мъжете, които мислите, че са от борсата?

Тя се умълча, сякаш се опитваше да си спомни.

— Джон ми каза само че… — Госпожа Бернингам отново поклати глава. — Вероятно ще се сетя утре.

— Госпожо Бернингам — ядоса се Нютон, — вие говорите много, но не ни казвате нищо съществено.

— Вечерта беше изключително мъчителна — въздъхна тя.

— Вярно е — обадих се аз в нейна защита. — Дамата преживя много.

— С течение на времето ще научите, че някои хора са забележително изобретателни, господин Елис. Не се знае дали тази жена не е виновна колкото съпруга си.

Госпожа Бернингам изведнъж се натъжи и се разрида. Това само направи Нютон още по-нетърпелив. Той изцъка с език, погледна към тавана на каретата и изпъшка, сякаш го болеше стомахът, а после изкрещя на кочияша да побърза или ще се ядоса. През цялото това време аз държах ръката на госпожа Бернингам и се опитвах да я утеша. Накрая тя се успокои достатъчно, за да проумее какво има да й каже Нютон.

— Човекът, когото търсим, мадам — внимателно започна той, — е фалшифицирал гвинеята, с която съпругът ви е проявил глупостта да плати. По всяка вероятност той е французин. Може би е човек с черни и разядени зъби като китаец и ако е разговарял с вас, дъхът му е бил противен. Освен това няма как да не сте забелязали ръцете му, които вероятно треперят като млечен пудинг. Може би сте си го обяснили с огромната му жажда за ейл или бира, но никога вино, защото онзи, когото търся, не пие за развлечение, а от потребност, и жадува за влага като напукана през лятото земя.

За моя изненада госпожа Бернингам започна да кима още преди господарят ми да е свършил да говори.

— Доктор Нютон! — възкликна тя. — Вие познавате съпруга ми.

— Не, мадам — отвърнах аз.

— Тогава как го описахте тъй точно, защото е вярно, че напоследък той не е добре със здравето.

— Засега това не е важно — рече Нютон.

Каретата спря пред къщата на госпожа Бернингам на Милк Стрийт. Оставихме я там и Нютон я предупреди да ходи в „Уит“ само през деня, когато е светло и по-безопасно за нея.

— Откъде знаете как изглежда господин Бернингам? — попитах аз, когато тя се приближи до вратата на дома си. — Нито сте го виждали, нито сте го чували. Но госпожа Бернингам го позна веднага от вашето описание.

Нютон се подсмихна и видях, че е много доволен от себе си.

— „Той променя времена и години, сваля царе и поставя царе, дава мъдрост на мъдри и знание на разумни; той открива що е дълбоко и съкровено, знае що е в мрака, и светлината живее в него.“ Книгата на пророк Даниила, втора глава, стихове 21–22.

Признавам, че честолюбието ми беше малко накърнено от загадъчното му позоваване на Библията. Убеждението ми, че се забавлява, като ме обърква, се затвърди. Това ме накара да изпадна в униние. Господарят ми ме потупа по коляното, сякаш бях куче, но думите му бяха изпълнени с топлота и добронамереност към мен:

— Това няма да свърши работа, сър. Трябва да имам знания, ако искам да се образовам.

— Не се съмнявайте, драги мой млади приятелю, че вие, който спасихте живота ми, ще имате пълното ми доверие. Лесно съставих описанието. Фалшификаторът на гвинеята е познавал отдавна живака, който нанася на човека изброените поражения — почернели зъби, треперещи ръце и неутолима жажда. Можеше да спомена и нестабилност на ума. Тези ефекти не са широко известни. Открих ги сам в резултат на психическото разстройство, в което изпаднах през 1693 година, когато едва не изгубих ума си от многото експерименти. Всичко това ме накара да предположа, че дамата ни каза по-малко, отколкото знае.

— Защо мислите така?

— Тя ни каза, че съпругът й само е платил с фалшивата монета като с истинска, а същината на въпроса е, че той ги прави. Бернингам почти сигурно е човекът, усъвършенствал новия процес за производство на фалшиво злато. Но тя може би все още се надява, че ще го спаси от бесилката, макар че според мен обесването и бракът са много сходни като съдба.