Но може би ще се опитам да се упражня наум да разкажа тази история, защото искам един ден всички да я знаят. И ако случайно съм скучен, ще си заповядам да престана и няма да се обидя. Не съм мислил, че разказвайки всичко случило се, може да се наложи и да го напиша. От друга страна обаче, има ли по-добър начин да усъвършенствам способностите си на разказвач, освен като напиша историята?
Първа глава
„Няма вече слънцето да ти служи за дневна светлина, и сиянието на месечината — да ти свети; но Господ ще ти бъде вечна светлина и Бог твой — твоя слава.“
В четвъртък, 5 ноември 1696 година, повечето хора отидоха на църква, а аз — да се бия на Дуел.
По онова време Денят на „Барутния заговор“ беше причина протестантите да празнуват двойно. На този ден през 1605 година крал Джеймс I беше спасен от заговора на римокатолиците да взривят Парламента, а през 1688 година принц Орански, щатхалтерът на Нидерландия, дебаркира в Торбей, за да спаси английската църква от деспотичната ръка на друг Стюарт, краля католик Джеймс II. В Сити се изнасяха проповеди по случай Деня на „Барутния заговор“ и аз щях да направя добре, ако бях изслушал някоя от тях, защото размисълът за Божествено избавление можеше да ми помогне да насоча гнева си срещу папската тирания, вместо срещу човека, дръзнал да постави под съмнение честта ми. Кръвта ми обаче кипеше, а главата ми бе пълна с мисли за сражения. Двамата със секунданта ми отидохме в „Пивница на края на света“ в Найтсбридж, където закусихме с по един стек говеждо и чаша рейнско вино, и оттам — в Хайд Парк, за да се срещнем с противника ми господин Шейър, който вече ни чакаше.
Шейър беше рядко срещан грозник. Езикът му бе твърде голям за устата и фъфлеше неразбрано като малко дете. Изгледах го така, сякаш беше бясно куче. Вече не си спомнях за какво се бяхме спречкали. Бях свадлив младок, но по всяка вероятност и двамата имахме вина.
Никой не се извини. Четиримата съблякохме връхните си дрехи и грабнахме шпагите. Умеех да боравя с оръжието, защото ме беше обучавал господин Фиг на Оксфорд Роуд, но в дуела липсваха хитри ходове и аз реших спора набързо, като раних Шейър в лявата страна на гърдите. Мястото беше близо до сърцето и хвърли клетия човечец в смъртен страх за живота му, а мен — в уплах от съдебно преследване, тъй като от 1666 година дуелите бяха забранени със закон. Повечето господа не обръщаха внимание на правните последици от действията си, но господин Шейър и аз учехме в школата за прависти „Грейс Ин“ и бяхме запознати в детайли с английското законодателство, когато кавгата ни бързо прерасна в скандал, който ме принуди след това да се откажа от адвокатска кариера.
Загубата за професията вероятно не беше голяма, защото не проявявах кой знае какъв интерес към правото и още по-малко влечение. Бях започнал да го изучавам само за да доставя удоволствие на покойния ми баща. Той много уважаваше адвокатите. Пък и какво друго можех да направя? Семейството ни не беше богато, но имахме връзки. Големият ми брат Чарлс Елис, който по-късно стана член на Парламента, тогава беше заместник на Уилям Лаундс, постоянен секретар на Първия лорд-ковчежник на Хазната и кралски съветник. Кралският ковчежник лорд Годолфин наскоро беше подал оставка. Няколко месеца по-късно кралят определи за негов приемник тогавашния министър на финансите лорд Монтагю, на когото сър Исак Нютон дължеше назначението си като Пазител на Кралския монетен двор през май 1696 година.
Брат ми каза, че до избирането на Нютон пазителят не е имал почти никакви задължения. Нютон поел поста, очаквайки все пак да получава възнаграждение въпреки малкото работа. Сеченето на новите пари по време на Голямата финансова реформа обаче придало на длъжността по-голямо значение, отколкото бе имала дотогава, и Нютон се превърнал в главния фактор за опазването на монетите.
Истината беше, че парите спешно се нуждаеха от защита, тъй като напоследък бяха намалили много стойността си. Нямаше много злато и единствените реални пари в кралството бяха сребърните монети — пенсове, шилинги, кроните половинки и целите крони. До въвеждането на механичното сечене повечето се правеха ръчно и имаха криви ръбове, които лесно се обрязваха и изпиляваха от мошеници. С изключение на емисията, сечена след Реставрацията, монетите в обръщение бяха от времето на Гражданската война и от времето на кралица Елизабет, когато бе произведено по-голямото количество от тях.
Съдбата се намеси и внесе още по-голяма бъркотия в сеченето на монетите, след като на престола се качиха Уилям III Орански и съпругата му Мария II Стюарт, дъщерята на брата на крал Джеймс II. Цената на златото и среброто се повиши неимоверно, затова в шилингите имаше много повече сребро, отколкото струваха. Или поне така трябваше да бъде. Новоизсеченият шилинг тежеше деветдесет и три грана2, макар че при непрекъснатото увеличаване на цената на среброто трябваше да тежи само седемдесет и седем грана. Още по-тревожното беше, че повечето шилинги бяха изтъркани, изтънели от употреба, нащърбени и изпилени и тежаха едва по петдесет грана. Поради тази причина хората често се запасяваха с новите монети и отказваха да приемат старите.
Законът за сеченето на новите монети беше приет от Парламента през януари 1696 година, макар че този акт само усложни положението. Парламентаристите прибързано отрекоха старите пари, преди да се уверят, че съществуват достатъчно запаси от новите. И през цялото лято, ако можеше да се нарече такова, тъй като времето беше лошо, имаше недостиг на пари и всеки ден възникваха безредици. Защото ако нямаше достатъчно пари в обръщение, как щеше да се плаща на хората и с какво щеше да се купува хляб? Към всички тези тревожни факти трябваше да се добавят и измамите на банкерите и златарите. Те притежаваха огромно богатство, придобито чрез измама, и криеха златото и среброто си в очакване тези благородни метали да повишат стойността си. Освен това всеки ден се учредяваха банки и се налагаха непоносими данъци върху всичко, с изключение на женските тела и честните, усмихнати лица, които ставаха все по-малобройни. Всъщност отсъстваше обществен консенсус и дух за борба и нацията се огъваше под бремето на множеството бедствия.
Осъзнавайки належащата потребност да си намеря работа и същата необходимост на доктор Нютон от служител, Чарлс убеди лорд Монтагю да ме препоръча на Нютон, макар че не се обичахме, както би трябвало да бъде между братя. И лека-полека беше уредено да отида в дома на доктор Нютон на Джърмин Стрийт и да се представя.
Спомням си добре онзи ден, тъй като имаше скреж, слухове за нови заговори на католиците срещу краля и мащабно издирване на якобити3. Славата на Нютон обаче не смая младежкото ми съзнание, защото за разлика от него, който беше професор в Кембридж, аз бях учил в Оксфорд, и макар че познавах класиката, не можех да обсъждам математиката, още по-малко връзката й с вселената, нито естеството на спектъра. Знаех само че наред с господин Джон Лок и сър Кристофър Рен, сър Исак Нютон е един от най-учените хора в Англия, но не можех да кажа защо. По онова време „научните ми цели“ се изразяваха в игра на карти и преследване на хубави момичета, тъй като се бях отдал на изучаване на жените отблизо. Освен това боравех сръчно с шпага и пистолет, така както някои умеят да използват секстант и компас. Накратко, бях невеж като състав от съдебни заседатели, които не могат да се споразумеят за присъда. А напоследък, особено след като напуснах школата за прависти, невежеството беше започнало да ми тежи.
Джърмин Стрийт беше в наскоро завършеното модерно предградие Уестминстър. Къщата на Нютон се намираше в западния по-хубав край, близо до църквата „Сейнт Джеймс“.