Господин Чейс, висок и слаб човек, който самият приличаше на птица, разгледа перото и сетне потвърди предположението на Нютон.

— Да, сър.

— Можете ли да ми кажете нещо повече за него?

— Не е било поставяно на шапка, защото не е подкастрено. Пауните са редки птици и някои богаташи ги харесват, но имат лош нрав и трябва да бъдат държани далеч от другите домашни птици. С изключение на факта, че перото е от някой от моите пауни, не мога да ви кажа почти нищо за него, господа.

— От един от вашите пауни? — повтори Нютон. — Откъде знаете?

— По знака, разбира се. — Господин Чейс обърна перото и ни показа роговия край, на който имаше синьо петно. — Всичките ми пера са белязани по този начин. Знак за качество, независимо дали перото е лебедово за писане или щраусово за дамски шапки.

— А знаете ли на кого сте го доставили?

— Почти всичките ми паунови пера отиват при господин Тюе или мадам Шере. И двамата са французи шапкари. Хугеноти. Добри са за бизнеса с перата. От време на време продават по някое на дамите, които искат сами да си направят шапки. Господи Тюе казва, че много жени си шият рокли, но малко имат желание да си направят шапка. Онзи ден продадох няколко паунови пера на нов клиент. Не си спомням името му, но мога да кажа, че не приличаше на шапкар.

— Спомняте ли си нещо друго за него?

Господин Чейс се замисли.

— Приличаше на французин.

— Хугенот?

— Не мога да кажа. Мисля, че името му беше френско, макар да не го помня. Откровено казано, сър, французите са единствените чужденци, които познавам. Може да е бил испанец. Не че говореше като чужденец. Напротив, говореше като англичанин. При това образован. Но някои хугеноти говорят много добре английски. Например господин Тюе. Човек би го помислил за англичанин.

— Англичанин донякъде — отбеляза Нютон.

Сбогувахме се с господин Чейс. Нютон ме погледна в очите и заяви, че имам нужда от кафе, затова отидохме в „Гърка“, популярно кафене сред членовете на Кралското дружество. Скоро след като пристигнахме там и получихме кафето си, което ме ободри за известно време, в заведението влезе тридесетгодишен мъж и седна до нас. Помислих го за учен и не бях твърде далеч от истината, защото той беше член на Кралското дружество и частен учител на децата на херцога на Бедфорд. Акцентът му беше френски, макар че всъщност човекът беше хугенот от Швейцария.

Нютон ми го представи като Никола Фасио дьо Дюйе38. Бързо стана очевидно, че двамата си били близки приятели, но господарят ми показа хладина и сдържаност към него. Това ме накара да се усъмня, че са се скарали и сега се държат на разстояние един от друг. Фасио ме гледаше подозрително, дори бих казал ревниво, ако предположението ми не би предизвикало въпроси срещу доброто име на господаря ми. Не можеше да не се забележи, че господин Дюйе е нежен и изтънчен, почти женствен.

Установих, че нямам желание да пия кафе, а и гъстият пушек в „Гърка“ не облекчаваше главоболието ми, затова споменът ми за разговора между Нютон и господин Фасио едва ли може да се нарече много подробен. От самото начало обаче беше ясно, че господин Фасио иска да си възвърне част от доверието на Нютон.

— Радвам се, че ви открих тук, докторе — каза той. — Инак щеше да се наложи да ви пиша, за да ви съобщя, че вчера един човек ме намери в дома на херцога и ме разпитва за вас. Мисля, че името му беше господин Фо.

— Срещнах се с него — отвърна Нютон. — Господин Нийл ни запозна в Монетния двор.

— Господин Нийл, Главният майстор?

— Същият.

— Колко странно. Господин Робар ми каза, че господин Нийл е поискал Хук да представи някакъв италиански химик, граф Гаетано, на членовете на Кралското дружество. Говори се, че графът усъвършенствал метод за превръщането на оловото в злато. Господин Нийл вече потвърди чистотата на полученото от графа злато, което чака само одобрението на Хук за представяне, за да бъде пуснато в обращение.

— Графът е измамник и може да извършва трансмутации колкото вие можете да съживявате мъртвите, Фасио.

Господин Дюйе се нацупи и придоби такъв женствен вид, че сякаш щеше да ни перне с ветрилото си, ако държеше такова в малката си бяла ръка. Това много би ме развеселило, но изведнъж изпитах неустоима потребност от чист въздух, досущ като човек с примка на шията.

Нютон забеляза състоянието ми.

— Вие сте болен, господин Елис. Елате. Ще ви помогна да стигнете до вратата и да излезете на чист въздух. Фасио? Разпитайте приятелите си в Европа за граф Гаетано и ще спечелите благодарността ми.

Той ми помогна да се изправя, защото едва се държах на краката си.

Застанах пред „Гърка“, олюлявайки се като изгнило дърво. Нютон ми предложи ръката си и повика карета.

— Не изменяйте на доброто ми мнение за вас, Елис — отбеляза той, — като погрешно подозирате нещо непристойно в отношенията ми с господин Фасио, защото знам какво мислят за него другите. Той има добро сърце и отличен ум и някога го обичах като баща родния си син.

Усмихнах се и го уверих, че нищо не може да промени високото ми мнение за него, а после трябва да съм припаднал.

Нютон ме заведе в дома си на Джърмин Стрийт и ме сложи в легло с хубави бели холандски чаршафи, за да могат госпожа Роджърс и госпожица Бартън да се грижат за мен. Започна да ме тресе от високата температура. Чувствах се немощен, потях се и ме боляха краката и главата. Имах усещането, че съм болен от чума. Всички симптоми бяха налице с изключение на подуванията на лимфните жлези под мишниците и слабините, характерни за онова ужасно заразно заболяване. Когато треската премина и видях кой се грижи за мен, помисли, че съм умрял и съм в Рая. До прозореца седеше госпожица Бартън и четеше на слънчевата светлина. Косите й бяха като от злато, а очите й сини като метличини. Щом забеляза, че съм се събудил, тя се усмихна, остави книгата и хвана ръката ми.

— Как се чувствате, скъпи Том?

— Мисля, че по-добре.

— Бяхте болен от малария. И ви тресе почти три седмици.

— Толкова дълго? — с дрезгав глас попитах аз.

— Ако не бяха цяровете на чичо ми, щяхте да умрете — обясни госпожица Бартън. — Той ви лекува. Скоро след като нашият кочияш господин Уостън ви докара на Джърмин Стрийт, чичо ми отиде в аптека в Сохо и взе кора от хининово дърво и изсушен ливадник и ги счука на прах, защото беше чел, че помагат срещу малария. И се оказа вярно, тъй като оздравяхте.

Тя избърса челото ми с влажна кърпа и ми даде да изпия малко бира. Опитах да седна в леглото, но установих, че не мога.

— Не трябва да се движите, защото нямате сили, Том. Ще разчитате на мен и на госпожа Роджърс, сякаш сме двете ви ръце.

— Не мога да го допусна, госпожице Бартън — възразих аз. — Не е прилично вие да се грижите за мен.

— Не се притеснявайте, Том — засмя се тя. — Аз имам братя. Няма от какво да се срамувате.

След известно време състоянието ми се подобри и ми казаха какво се е случило с мен. Беше Благовещение. Нютон не искаше и да чува да се връщам на работа, докато не се възстановя напълно. Нито искаше да отговаря на въпросите ми за разследването, по което работехме. Той донесе в стаята ми черна дъска, сложи я на триножник и с помощта на тебешир се опита да ми обясни метода си на флуксиите39, както ги наричаше. Намеренията му, разбира се, бяха добри, но аз не можех да проумея нищо. Лекциите по математика само засилиха решимостта ми бързо да оздравея, въпреки факта, че госпожица Бартън се грижеше за мен и имах основателна причина да лежа в леглото и да се смятам за благословен, че съм болен. Тя ме покръсти с обичта си и ме възкреси с нежните си грижи. Имах ли треска, госпожица Бартън бършеше челото ми. Понякога лежах буден и я гледах по цял следобед. В други дни не си спомнях нищо. Нямах думи да опиша любовта си към нея. Възможно ли е изобщо да се опише любовта? Не съм Шекспир. Нито поет като Марвъл или Джон Дон. Когато нямах сили, ме хранеше тя. И непрекъснато ми четеше — Милтън, Драйдън, Марвъл, Монтен40 и Афра Бен, чиито творби много обичаше. Любимата й беше „Oroonko“, макар че според мен краят беше твърде тъжен. В книгата се разказваше историята на един роб и няма да преувелича, че когато станах достатъчно силен, за да се върна в Монетния двор, аз бях неин роб.