I
Под Синая мълчалива,
из горещий камъняк,
дълг керван върви, отива
към далечен морски бряг.
Бодро, яхнали ил пяши,
аравийците вървът,
жажда, жега, труд не плаши
на пустинята синът.
Само графът е в унинье,
по лицето му тъга –
други образи, картини
пълнят му ума сега:
скъпи спомени засмени
от Балканската война,
хълмове, гори зелени
там под Стара планина,
дето пролет чародейна
сипе рози, миризми,
дето Тунджа бистролейна
в райските поля шуми;
де като вълшебна сянка
чуден лик му се вести –
име сладостно „Невянка”
графът тихичко шепти.
Срещата му кратка беше
с драголибната мома,
но и днес го тя дружеше,
жива грейше му в ума.
Росна щерка на Балкана,
де се дяна? Де се скри?
Страшни меч на Сюлеймана
всичко пепел там стори.
Смърт ли я слетя ужасна?
В плен Невянка ли паднa?
Слух за девата прекрасна
веч до графа не стигна.
Той спомни си... Скръб горчива
по челото му блуждай.
– Пей, Юсуфе, песен дива,
тежко в тоз проклети край!
Пей, що майка ти е пяла
под сюрмашкия покров,
пей за битки, за раздяла...
Пей, Юсуфе, за любов!
II
Дълго как кервана иде
под пламтящи небеса.
Гол Хорив се веч не види,
скри се острия Муса.
И когато превалиха
Акабинский зъбест връх,
с вик морето поздравиха,
глътнаха му свежий дъх.
На брега са три робини.
Ладията чака веч
по вълните тъмносини
да ги носи надалеч –
във Акаба, търг на роби,
търг на срам и на тегла,
който пълни много гроби
и хареми със тела.
– Ей, паша, купи робиня –
рече гнусний господар –
и от нашата пустиня
отнеси безценен дар.
Три цвята са, три елмаза –
с кръв и злато ги купих,
кат съкровища ги паза –
избери една от них.
Айше е мома отбрана
от зелений нилски бряг.
Кожа черна, кадифяна,
очи пламък, зъби – сняг.
Сара бледна е еврейка,
красна щерка на Ливан,
има взор на чародейка,
страстни гърди, строен стан.
Третята мома, що вода,
от незнайни е места
и зова „Синайска роза”
чудната и красота.
Цвете тя е над цветята,
във жените е елмаз,
има на хури снагата,
на бюлбюля дивний глас.
На султанските колене
с право може тя седя.
Ей, паша, купи от мене
таз харемската звезда!
И лукаво той посочи
три робини на брегът,
де под було черни очи
като въглени горят.
– Махай се, злодеец гнусен,
продавач на людска плът! –
викна графът и намусен
даде заповед за път.
III
И керванът запътува
тихо край пустинний бряг,
а търговецът отплува
с живата си стока пак.
Песен жална над вълните
се разнесе и замря...
Графу трепнаха гърдите,
той ослуша се и спря.
Някаква тревога тайна
графово сърце смути!
Болка сладка и омайна
тая песен му прати.
Дълго младий граф следеше
там надутите платна.
А пустинята шумеше –
ето буря се дигна.
Тъмни облаци от пясък
замрачиха слънчов зрак,
морските вълни със плясък
фърлят се на дивий бряг.
С трепет умните камили
клякат. Ураган жесток!
Аравийците унили
молят се къде възток!
Рев талази. Урагана
стихна. Въздухът е бял,
на измитий пясък – пяна,
раковини и корал...
И камилите смутени
още гушат се накуп...
Графът паднал на колене
пред момински мокър труп.
Ладията се строшила
и свирепата вълна
върху пясъка фърлила
от робините една!
Тихо „Розата Синайска”
дреме върху морский бряг,
кат пери заспала райска,
без движенье и без знак.
По лицето й бяло свети
чудна още красота...
Той целува u ръцете
и студените уста.
А морето йоще плиска
и насам вълни стреми,
кат че жертвата си иска,
и въздиша, и шуми.
IV
И над хладната останка
мрамор бял се появи –
надпис къс: Тук спи Невянка,
пущинака оживи.
Заранта завя самуна –
тоя прашният потоп,
дигна пясъци с фъртуна
и засипа младий гроб.