Под Синая мълчалива,

из горещий камъняк,

дълг керван върви, отива

към далечен морски бряг.

Бодро, яхнали ил пяши,

аравийците вървът,

жажда, жега, труд не плаши

на пустинята синът.

Само графът е в унинье,

по лицето му тъга –

други образи, картини

пълнят му ума сега:

скъпи спомени засмени

от Балканската война,

хълмове, гори зелени

там под Стара планина,

дето пролет чародейна

сипе рози, миризми,

дето Тунджа бистролейна

в райските поля шуми;

де като вълшебна сянка

чуден лик му се вести –

име сладостно „Невянка”

графът тихичко шепти.

Срещата му кратка беше

с драголибната мома,

но и днес го тя дружеше,

жива грейше му в ума.

Росна щерка на Балкана,

де се дяна? Де се скри?

Страшни меч на Сюлеймана

всичко пепел там стори.

Смърт ли я слетя ужасна?

В плен Невянка ли паднa?

Слух за девата прекрасна

веч до графа не стигна.

Той спомни си... Скръб горчива

по челото му блуждай.

– Пей, Юсуфе, песен дива,

тежко в тоз проклети край!

Пей, що майка ти е пяла

под сюрмашкия покров,

пей за битки, за раздяла...

Пей, Юсуфе, за любов!

Дълго как кервана иде

под пламтящи небеса.

Гол Хорив се веч не види,

скри се острия Муса.

И когато превалиха

Акабинский зъбест връх,

с вик морето поздравиха,

глътнаха му свежий дъх.

На брега са три робини.

Ладията чака веч

по вълните тъмносини

да ги носи надалеч –

във Акаба, търг на роби,

търг на срам и на тегла,

който пълни много гроби

и хареми със тела.

– Ей, паша, купи робиня –

рече гнусний господар –

и от нашата пустиня

отнеси безценен дар.

Три цвята са, три елмаза –

с кръв и злато ги купих,

кат съкровища ги паза –

избери една от них.

Айше е мома отбрана

от зелений нилски бряг.

Кожа черна, кадифяна,

очи пламък, зъби – сняг.

Сара бледна е еврейка,

красна щерка на Ливан,

има взор на чародейка,

страстни гърди, строен стан.

Третята мома, що вода,

от незнайни е места

и зова „Синайска роза”

чудната и красота.

Цвете тя е над цветята,

във жените е елмаз,

има на хури снагата,

на бюлбюля дивний глас.

На султанските колене

с право може тя седя.

Ей, паша, купи от мене

таз харемската звезда!

И лукаво той посочи

три робини на брегът,

де под було черни очи

като въглени горят.

– Махай се, злодеец гнусен,

продавач на людска плът! –

викна графът и намусен

даде заповед за път.

И керванът запътува

тихо край пустинний бряг,

а търговецът отплува

с живата си стока пак.

Песен жална над вълните

се разнесе и замря...

Графу трепнаха гърдите,

той ослуша се и спря.

Някаква тревога тайна

графово сърце смути!

Болка сладка и омайна

тая песен му прати.

Дълго младий граф следеше

там надутите платна.

А пустинята шумеше –

ето буря се дигна.

Тъмни облаци от пясък

замрачиха слънчов зрак,

морските вълни със плясък

фърлят се на дивий бряг.

С трепет умните камили

клякат. Ураган жесток!

Аравийците унили

молят се къде възток!

Рев талази. Урагана

стихна. Въздухът е бял,

на измитий пясък – пяна,

раковини и корал...

И камилите смутени

още гушат се накуп...

Графът паднал на колене

пред момински мокър труп.

Ладията се строшила

и свирепата вълна

върху пясъка фърлила

от робините една!

Тихо „Розата Синайска”

дреме върху морский бряг,

кат пери заспала райска,

без движенье и без знак.

По лицето й бяло свети

чудна още красота...

Той целува u ръцете

и студените уста.

А морето йоще плиска

и насам вълни стреми,

кат че жертвата си иска,

и въздиша, и шуми.

И над хладната останка

мрамор бял се появи –

надпис къс: Тук спи Невянка,

пущинака оживи.

Заранта завя самуна –

тоя прашният потоп,

дигна пясъци с фъртуна

и засипа младий гроб.