В отговор проехтя смях. От всички страни затанцуваха фенери.

— Гражданино, ние не сме разположени да се шегуваме в такова тревожно време и в такъв късен час — рече началникът на караула.

— Повтарям ви: аз съм доктор Гаспар Арнери.

Началникът на караула изпадна в ярост. Той бавно, като отделяше думите на срички, изрече, съпровождайки всяка дума със звънтенето на сабята си:

— За да проникнете в двореца, вие се прикривате зад чуждо име. Доктор Гаспар Арнери не скита нощем. Особено тази нощ. Сега той е зает с много важна работа: той възкресява куклата на наследника Тутти. Чак утре сутринта той ще се яви в двореца. А вас като измамник аз ви арестувам.

— Какво?! — тук докторът вече изпадна в ярост.

„Какво?! Той смее да не ми вярва? Добре. Аз ей сега ще му покажа куклата!“

Докторът посегна да хване куклата — и изведнъж…

Куклата я нямаше. Докато беше спал, тя беше паднала от екипажа.

Докторът замръзна.

„Може би всичко това е сън?“ — мярна се в съзнанието му.

Уви! Това бе действителност.

— Е! — измуча началникът на караула, като стискаше зъби и мърдаше пръстите си, които държеха фенера. — Заминавайте по дяволите! Аз ви пущам, за да не си губя времето с такова старче… Марш!

Трябваше да се подчинят. Кочияшът зави. Екипажът заскърца, конят изпръхтя, железните фенери се метнаха за последен път и клетият доктор потегли назад.

Той не издържа и заплака. С него така грубо разговаряха, нарекоха го старче, а най-главното — той беше загубил куклата на наследника Тутти!

„Това значи, че аз съм си изгубил ума в най-буквалния смисъл на думата.“

Той плачеше. Очилата му се замъглиха, той нищо не виждаше. Искаше му се да зарови глава във възглавката. През това време кочияшът подвикваше на коня. Десет минути трая огорчението на доктора. Скоро се възвърна свойствената му разсъдителност.

„Аз все още мога да намеря куклата — обмисляше той. — Тази нощ има малко минувачи. Това място е винаги пусто. Сигурно никой през това време не е минал по пътя…“

Той заповяда на кочияша да кара бавно и внимателно да оглежда пътя.

— Е, какво? Е, какво? — питаше той всяка минута.

— Не се вижда нищо. Не се вижда нищо — отвръщаше кочияшът.

Той съобщаваше за съвсем ненужни и безинтересни находки:

— Буренце.

— Не… не е това…

— Хубаво, голямо парче стъкло.

— Не.

— Скъсана обувка.

— Не — все по-тихо отговаряше докторът.

Кочияшът се стараеше колкото можеше. Той изгледа очите си. В тъмното виждаше така добре, сякаш не беше кочияш, а капитан на океански параход.

— А кукла, кукла не виждате ли? Кукла в розова рокличка?

— Кукла няма — казваше кочияшът с печален дебел глас.

— Ех, в такъв случай са я прибрали. Няма вече смисъл да се търси… Ей тук, на това място, заспах… Тогава тя още седеше до мене. Ах!

И докторът отново беше готов да заплаче.

Кочияшът на няколко пъти съчувствено подсмъркна.

— Какво да се прави?

— Ах, вече не знам… Ах, вече не знам… — Докторът седеше, оборил глава на ръцете си, и се полюляваше от скръб и от тласъците на екипажа. — Аз знам — каза той. — Е, разбира се… е, разбира се… Как по-рано не ми дойде това на ум. Тя е избягала, избягала е!… Аз заспах, а тя е избягала. Ясно. Тя е била жива. Аз веднага забелязах това. Впрочем това не намалява вината ми пред тримата шишковци…

В тоя миг му се прияде. Той помълча малко, а после заяви много тържествено:

— Днес не съм обядвал. Закарайте ме в най-близката гостилница.

Гладът успокои доктора.

Дълго пътуваха те по тъмните улици. Всички гостилничари бяха затворили вратите си. Всички шишковци преживяваха тази нощ тревожни часове.

Те бяха заковали нови резета и бяха запречили входовете със скринове и долапи. Те бяха затъкнали прозорците с дюшеци и шарени възглавници. Те не спяха. Всички, които бяха по-дебели и по-богати, очакваха тази нощ нападение. Дворните кучета не бяха хранени от сутринта, за да станат по-зорки и по-зли. Настъпила беше страшна нощ за богатите и дебелите. Те бяха уверени, че народът всяка минута може отново да се възбунтува. Слухът, че няколко гвардейци изменили на тримата шишковци, намушкали куклата на наследника Тутти и избягали от двореца, се беше разпространил из града. Това много тревожеше всички богаташи и лакомци.

— Дявол да го вземе! — възмущаваха се те. — Ние не можем вече да се осланяме на гвардейците. Вчера те смазаха въстанието на народа, но днес ще насочат топовете си срещу домовете ни.

Доктор Гаспар изгуби всяка надежда да уталожи своя глад и да си почине. Наоколо нямаше никакви признаци на живот.

— Мигар ще трябва да си отида в къщи? — замоли се докторът. — Но то е толкова далече… Ще умра от глад.

Изведнъж той усети миризма на печено. Да, приятно миришеше на печено: навярно овнешко с лук. А кочияшът в същата минута видя наблизо светлина. Тясна ивица светлина се люлееше на вятъра.

Какво беше това?

— Дано е гостилница! — възкликна докторът във възторг.

Те се приближиха.

Излезе, че съвсем не е гостилница.

Настрана от няколко къщички, в едно пусто място, стоеше къща на колелета.

Тясната ивица светлина идеше от процепа на неплътно затворената врата на тази къща.

Кочияшът слезе от капрата и тръгна да разузнае. Забравил злополучията си, докторът се наслаждаваше на миризмата на печеното. Той сумтеше, подсвиркваше с нос и примижаваше.

— Първо, аз се боя от кучетата! — викаше кочияшът из тъмнината. — Второ, тук има някакви стъпала…

Всичко мина благополучно. Кочияшът се изкачи по стъпалата към вратата и потропа.

— Кой е? Тясната ивица светлина се превърна в широк ярък четириъгълник. Вратата се разтвори. На прага стоеше човек. Сред пустия околен мрак на този ярко осветен фон той изглеждаше плосък, изрязан от черна хартия.

Кочияшът отговори вместо доктора:

— Това е доктор Гаспар Арнери. А кой сте вие? Чия е тази къща на колела?

— Тук е театрото на чичо Бризак — отвърна китайската сянка от прага. Тя, кой знае защо, се зарадва, завълнува се, замаха ръце. — Заповядайте, господа, заповядайте! Ние сме много доволни, че доктор Гаспар Арнери е посетил театрото на чичо Бризак.

Щастлив край! Стига нощни скитания! Да живее театрото на чичо Бризак!

И докторът, и кочияшът, и конят намериха убежище, вечеря, почивка. Къщата на колела излезе гостоприемна къща. В нея живееше странстващата трупа на чичо Бризак.

Кой не беше слушал това име! Кой не знаеше за театрото на чичо Бризак! Цяла година театрото устройваше своите представления на пазарните площади в празнични дни и при панаири. Колко изкусни бяха тук актьорите! Как занимателни бяха техните представления! И главното: тук, в това театро, можеше да се види въжеиграчът Тибул.

Ние вече знаем, че той се беше прославил като най-добър въжеиграч в страната. Ние бяхме свидетели на неговата ловкост в „Площада на звездата“, когато по жицата той мина над страшната бездна под куршумите на гвардейците.

Колко мазоли наизскачваха по ръцете на зрителите, и малки, и големи, когато Тибул играеше на пазарните площади! Така усърдно му ръкопляскаха и бакалите, и бедните старици, и учениците, и войниците, и всички, всички… Сега впрочем бакалите и франтовете съжаляваха за своя предишен възторг: „Ние му ръкопляскахме, а той се сражава срещу нас“!

Театрото на чичо Бризак осиротя: гимнастикът Тибул го напусна.

Доктор Гаспар не каза какво е станало с Тибул. Премълча той също за куклата на наследника Тутти.

Какво видя докторът в театрото, вътре в къщата на колела?

Поканиха го да седне на един голям тъпан, украсен с яркочервени триъгълници и златна жица, изплетена в мрежа. Къщата, построена като вагон, се състоеше от няколко стаички, разделени с платнени преградки.

Беше късно. Населението на театрото спеше. Човекът, който беше отворил вратата и приличаше на китайска сянка, беше не някой друг, а старият клоун. Наричаха го Август. Той беше дежурен през тази нощ. Когато докторът се приближи с колата до фургона, Август си готвеше вечеря. Действително това беше овнешко с лук.