Посещението на място преследваше две цели. Първата беше да повдигне духа на спецчастите и да им покаже, че работата им има първостепенен приоритет, нищо че не напредват. Втората беше да засили натиска. След бърз преглед на полевите условия и здрависвания наред, които биха впечатлили някой политик, директор Мактейви беше отведен за брифинг в най-голямата заседателна зала.

Директорът седеше до стария си приятел Виктор Уестлейк и двамата дъвчеха понички, докато един старши следовател представяше многословно последните новини, а те не бяха много. Не се налагаше Мактейви да бъде информиран лично. След убийството той разговаряше с Уестлейк поне два пъти дневно.

— Да поговорим за този Банистър — каза Мактейви след половинчасов скучен доклад, който не водеше до никъде. Бързо раздадоха друга папка на седналите край масата.

— Това е най-новото — оповести Уестлейк. — Започнахме със съучениците му от гимназията, после се пренесохме в колежа и университета, но нямаме сериозни заподозрени. Няма данни за приятели или познати, всъщност за никой, чиито пътища да са се пресичали с тези на съдия Фосет. Никакви членове на банди, търговци на наркотици или сериозни престъпници. След това проследихме възможно най-много от бившите му клиенти, но не беше лесно, понеже нямаме достъп до голям брой от старите му дела. Отново нищо интересно. Десетина години се е занимавал с обичайните за малките градчета случаи заедно с още двама адвокати афроамериканци. Дейността им е чиста като сълза.

— Имал ли е дела, гледани в съда на Фосет? — попита Мактейви.

— Не открихме такива. Не е стигал често до федерален съд, освен това е бил в Северния окръг на Вирджиния. Може да се каже, че господин Банистър не е бил сред най-търсените адвокати в залата.

— Значи, смятате, че убиецът на съдия Фосет е човек, с когото Банистър се е запознал в затвора. Разбира се, ако допуснем, че той казва истината.

— Именно. Първите двайсет и два месеца от присъдата си е излежал в Луивил, Кентъки, в затвор със средно строг режим и около две хиляди затворници. Имал е трима различни съкилийници и е работил в пералнята и в кухнята. Освен това е развил уменията си като адвокат и всъщност е помогнал на поне пет души да излязат от затвора. Разполагаме със списък на петдесет човека, които вероятно е познавал относително добре, но, честно казано, няма как да се доберем до всички, с които е контактувал в Луивил. Същото е и във „Фростбърг“. Там е през последните три години, което значи, че се е засякъл с хиляда затворници.

— Колко е дълъг този списък? — попита Мактейви.

— Имаме около сто и десет имена, но не сме напълно сигурни за повечето.

— Колко са осъдените от Фосет?

— Шестима.

— Значи нямаме явен заподозрян, свързан с пребиваването на Банистър в затвора?

— Още не, но продължаваме да търсим. Имайте предвид, че това е втората ни теория — убиецът на съдията му е имал зъб поради неочакван развой на делото си в съда. Първата ни е, че става дума за класически обир и убийство.

— Имате ли и трета теория? — попита Мактейви.

— Ревнивият бивш съпруг на мъртвата секретарка — отговори Уестлейк.

— Това не е правдоподобно, нали?

— Не е.

— Имате ли четвърта теория?

— За момента не.

Директор Мактейви отпи от чашата си и заяви:

— Това кафе е отвратително.

Двама агенти в дъното на залата моментално изхвърчаха да търсят нещо по-добро.

— Съжалявам — извини се Уестлейк.

Всеизвестен факт беше, че директорът е сериозен почитател на кафето и да му поднесеш недостойна напитка си беше наистина голям гаф.

— Припомнете ми пак историята на Банистър — помоли директорът.

— Десет години за нарушаване на ЗРКО, замесен в някаква бъркотия с Бари Рафко преди няколко години, но не е бил голям играч. Обслужвал е сделки с имоти за Бари и така стигнал до затвора.

— Значи, не си е лягал с шестнайсетгодишни момичета?

— Той не, само нашите конгресмени. Банистър изглежда свестен тип, бивш морски пехотинец и така нататък. Просто е попаднал на неподходящ клиент.

— Е, бил ли е виновен?

— Така решили заседателите. Съдията също. Не ти лепват десет години, ако си напълно чист.

Поставиха нова чаша кафе пред директора, той я помириса, отпи и всички притаиха дъх. Шефът отпи отново и присъстващите си отдъхнаха.

— Защо вярваме на Банистър? — попита Мактейви.

Уестлейк побърза да предаде щафетата.

— Хански.

Агент Хански беше готов. Прокашля се и поде:

— Е, не съм сигурен, че вярваме на Банистър, но той прави добро впечатление. Разпитвах го два пъти, наблюдавах го внимателно и не открих признаци на измама. Умен е, проницателен и нищо няма да спечели, ако ни излъже. След пет години в затвора е напълно възможно да е попаднал на някого, който да е искал да убие съдия Фосет и да го обере.

— Наистина нямаме представа кой може да е този човек, така ли?

Хански погледна към Виктор Уестлейк, който каза:

— Засега нямаме. Продължаваме да търсим.

— Не ми харесват шансовете ни да открием самоличността на убиеца въз основа на познанствата на Банистър в затвора — заяви Мактейви напълно логично. — Можем още десет години да се оказваме в задънени улици. Какви са недостатъците на една сделка с Банистър? Вижте, човекът е образован мошеник, вече излежал пет години за престъпна дейност, която изглежда доста безобидна на фона на големите неща. Не си ли съгласен, Вик?

Вик кимна мрачно.

Мактейви продължи:

— Да допуснем, че Банистър излиза от затвора. Не освобождаваме сериен убиец или сексуален насилник. Ако той е прав и разрешим случая, си отиваме у дома. Ако ни будалка, нищо не губим!

В този момент никой на масата не си представяше, че може да загубят нещо.

— Кой би възразил? — попита Мактейви.

— Прокуратурата се дърпа — каза Уестлейк.

— Нищо чудно — каза Мактейви. — Утре следобед имам среща с главния прокурор. Мога да неутрализирам хората му. Други проблеми?

Хански отново се прокашля.

— Сър, Банистър заяви, че няма да ни даде името, преди федерален съдия да подпише заповед за отмяна на присъдата му. Не съм сигурен как ще стане това, но отмяната ще бъде факт, когато голямото жури обвини нашия тайнствен извършител.

Мактейви отхвърли това съображение.

— Имаме адвокати за тази цел. Банистър има ли?

— Не ми е известно.

— А трябва ли му?

— С радост ще го попитам — отговори Хански.

— Нека да сключим тази сделка — нетърпеливо заяви Мактейви. — Има едно голямо предимство и един малък недостатък. Съдейки по напредъка ни досега, длъжни сме да направим пробив.

10

Мина един месец от убийствата на съдия Фосет и Наоми Клеъри. Новинарските репортажи за разследването станаха по-кратки и по-редки. ФБР не коментираше. След цял месец напрегната работа не можеха да се похвалят с нищо, а спецекипът като че ли изчезна. Земетресение в Боливия, престрелка в двора на училище в Канзас, свръхдозата на рап звезда и дезинтоксикацията на друга отклониха вниманието на обществеността от по-съществените проблеми.

За мен това са все добри новини. Може и да изглежда, че разследването се е поуспокоило, но всъщност вътрешното напрежение расте. Най-лошият ми кошмар са заглавия с едри букви, оповестяващи нечий арест, но това ми се струва все по-слабо вероятно. Дните се нижат и аз търпеливо чакам.

Приемам клиенти само по предварителна уговорка. Срещам се с тях в библиотеката. Те носят купища жалби, заповеди, искания и съдебни решения, които е разрешено да държим в килиите си. Надзирателите нямат право да докосват правните ни документи.

За повечето ми клиенти две срещи са достатъчни, за да ги убедя, че нищо повече не може да се направи по делото им. На първата среща се спираме на основното и аз разглеждам материалите. След това правя няколкочасово проучване. На втората среща обикновено поднасям лошата новина, че нямаме късмет. Че няма вратичка, която да ги спаси.