— Да, сър.

— И че докато не бъде предявено обвинение, вие ще останете под разпореждането на Управлението на затворите?

— Да, сър.

След известно обсъждане на условията в споразумението съдия Слейтър подписва заповедта и срещата приключва. Той не се сбогува, а аз не го проклинам, както ми се иска. Ама наистина е чудо, че не очистват повече федерални съдии!

Антуражът ми ме обгражда и ме повежда надолу по стълбите към стая, където ме очакват още тъмни костюми. Заради мен е поставена видеокамера и господин Виктор Уестлейк крачи напред-назад. Казват ми да седна от едната страна на масата с лице към камерата и ми предлагат нещо за пиене. Присъстващите са много напрегнати и отчаяно искат да ме чуят да произнасям името.

12

— Той се казва Куин Ракър, чернокож, на трийсет и осем години, от Югозападен Вашингтон, преди две години осъден на седем години затвор за разпространение на наркотици. Запознах се с него във „Фростбърг“. Избяга преди три месеца и оттогава не съм го виждал. Произлиза от многолюдно семейство на наркодилъри, които действат успешно от много години. Изобщо не става дума за улични търговци. Те са бизнесмени с контакти по цялото Източно крайбрежие. Стараят се да не прибягват до насилие, но не се боят от него. Дисциплинирани, сурови и изобретателни. Няколко от тях са лежали в затвора. Няколко са убити. Възприемат го като част от производствените разходи.

Спирам, поемам си дъх. Стаята е притихнала.

Най-малко петима от костюмарите си водят бележки. Един има лаптоп и вече е извадил досието на Куин Ракър, който е намушкал няколко човека и е попаднал сред първите петдесет заподозрени от списъка на ФБР най-вече заради престоя му във „Фростбърг“ заедно с мен и бягството му от тук.

— Както казах, запознах се с Куин във „Фростбърг“ и се сприятелихме. И той като повечето затворници беше убеден, че мога да подам някаква магическа жалба и да го измъкна, но в неговия случай не беше възможно. Не се справяше добре, защото му беше за пръв път. Случва се с някои от новаците, които не са били в други затвори. Атмосферата в лагера не им харесва. Както и да е, колкото повече време минаваше, толкова по-неспокоен ставаше Куин. Не можеше да си представи как ще издържи още пет години. Имаше съпруга и две деца, пари от семейния бизнес и много несигурно положение. Беше убеден, че братовчедите му ще се намесят, ще поемат неговата роля и ще му откраднат дяла. Наслушах се на какво ли не, но не повярвах на всичко. Такива бандити обикновено дрънкат измишльотини и обичат да преувеличават, особено ако е свързано с пари и насилие. Куин обаче ми допадна. Той е може би най-добрият ми приятел от затвора. Не сме били в една килия, но се сближихме.

— Знаете ли защо избяга? — пита Виктор Уестлейк.

— Да, струва ми се. Куин продаваше марихуана и се справяше добре. Освен това и доста пушеше. Както знаете, най-бързият начин да се махнеш от федерален лагер е да те хванат с наркотици или алкохол. Строго са забранени. Куин научи от един доносник, че надзирателите знаят за бизнеса му и се готвят да го пипнат. Той е изключително умен и съобразителен и никога не държи дрога в килията си. Пази запасите си в общите помещения, както правят повечето търговци на черно. Стана напечено и той прекрасно съзнаваше, че хванат ли го, ще го изпратят в по-строг затвор. Затова избяга. Сигурен съм, че не е отишъл далече. Може би някой го е чакал отвън.

— Знаете ли къде е сега?

Кимвам, но изчаквам, преди да отговоря.

— Има братовчед, не му знам името, но е собственик на няколко стриптийз клуба в Норфък, Вирджиния, близо до военноморската база. Намерете братовчеда и ще намерите Куин.

— Под какво име?

— Не знам, но няма да е Куин Ракър.

— Откъде знаете?

— Извинете, но това не е ваша работа.

В този момент Уестлейк кимва на един агент до вратата и той изчезва. Издирването започва.

— Да поговорим за съдия Фосет — подканя ме Уестлейк.

— Добре — отговарям.

Безброй пъти съм си представял този момент. Репетирал съм го в тъмното в килията си, когато не можех да спя. Описвал съм го на хартия, после съм унищожавал текста. Изричал съм думите гласно по време на дългите си самотни разходки. Трудно ми е да повярвам, че най-после се случва.

— Голяма част от бизнеса на бандата му е транспортирането на кокаин от Маями до главните градове по Източното крайбрежие, предимно в южната му част — Атланта, Чарлстън, Роли, Шарлът, Ричмънд и така нататък. Междущатска магистрала деветдесет и пет била предпочитан маршрут, понеже движението по нея е натоварено, но бандата използвала всеки път и всяко шосе на картата. В повечето случаи прибягвали до мулета. Плащали на шофьора пет хиляди долара да наеме кола и да пренесе един багажник с кока до разпределителен център в някой град. Мулето правело доставката, после се връщало обратно в Южна Флорида. Според Куин деветдесет процента от коката, която смъркат в Манхатън, пристига там с кола, наета от муле в Маями и закарана на север. На практика е невъзможно да бъдат засечени. Можеш да заловиш муле само ако някой пропее. Както и да е, Куин имал племенник, който се издигал по стълбицата на семейния бизнес. Хлапето пренасяло стока и го спрели за превишена скорост на междущатска осемдесет и едно точно до Роуаноук. Карал микробус под наем и обяснил, че доставя старинни мебели за някакъв магазин в Джорджтаун. Разбира се, в микробуса имало мебели, но истинският товар бил кокаинът, който на улицата би струвал пет милиона. Полицаят заподозрял нещо и повикал подкрепление. Племенникът знаел правилата и не позволил обиск на микробуса. Вторият полицай бил новобранец, прекалено усърден, и започнал да рови из стоката в колата. Нямал заповед за обиск, нямал основателна причина, нямал разрешение. Когато намерил кокаина, направо откачил и всичко се объркало. Голяма каша.

Млъквам и отпивам глътка вода. Агентът с лаптопа продължава да трака — несъмнено изпраща заповеди по цялото Източно крайбрежие.

— Как се казва племенникът? — пита Уестлейк.

— Не знам, но не мисля, че фамилията му е Ракър. В това семейство има няколко фамилни имена и доста псевдоними.

— И делото на племенника попада при съдия Фосет, така ли? — пита Уестлейк, подканяйки ме да продължа, макар че явно никой не бърза. Попиват всяка дума и изгарят от желание да заловят Куин Ракър, но искат да чуят цялата история.

— Да, и Куин наел известен адвокат от Роуаноук, който го уверил, че обискът на микробуса е извършен в крещящо нарушение на Конституцията. Ако съдия Фосет отхвърлел резултатите от обиска, уликите също щели да бъдат отхвърлени. Няма ли улики, няма процес, няма присъда, нищо. Междувременно Куин научил, че съдия Фосет може би ще погледне по-благосклонно на делото на племенника му, ако получи някаква сума. Сериозна сума. Според Куин адвокатът им бил посредник в сделката. Не, не знам името на адвоката.

— Каква сума? — пита Уестлейк.

— Половин милион. — Посрещат това ми твърдение доста скептично и нищо чудно. — И на мен ми беше трудно да повярвам. Федерален съдия да взема подкуп. Но се шокирах и когато пипнаха федерален агент да шпионира за руснаците. Явно при определени обстоятелства човек е способен на всичко.

— Да не се отклоняваме от темата — раздразнено ме прекъсва Уестлейк.

— Разбира се. Куин и семейството му платили подкупа. Фосет го взел. Делото се движело по реда си и дошъл денят на изслушването за отхвърляне на уликите, придобити по време на незаконния обиск. За огромна изненада на всички съдията отсъдил против племенника, в полза на правителството, и наредил да започне процес. При липсата на защита съдебните заседатели признали хлапето за виновно, но адвокатът смятал, че имат добри шансове да обжалват. Делото още се мъкне по инстанциите, а междувременно племенникът излежава осемнайсет години в Алабама.

— Хубава история, господин Банистър — казва Уестлейк, — но откъде знаете, че Куин Ракър е убил съдията?