Навярно и Доротея бе разбрала това, защото видях как с облекчение се усмихна. Нямах време да се занимавам повече с нея, защото бяхме навлезли в гората. Пътят беше много тесен и във вечната сянка на дърветата все още разкалян. На няколко пъти колата забоксува, с последни усилия успявах да я измъкна на по-сух терен. Целият се изпотих, докато я изведох на шосето. Всичко можех да си представя, освен как Доротея ще бута колата с тънките си ръце.

— Аз ти помогнах! — засмя се тя, когато най-сетне гумите запърпориха по паважа.

— Тъй ли? А как?

— С мисълта си.

— Внушаваше ми?

— Не, просто я бутах.

И аз се засмях. Така обикновено говорят децата. И не само говорят, но си вярват. Помня като дете — веднъж една каруца бе затънала в дълбоката кал. Каруцарят немилостиво биеше конете с някакъв кол, едва не обели с него нещастните им глави. И когато най-сетне каруцата се измъкна, бях дълбоко убеден, че аз съм й помогнал — с мисълта си.

— То е друго! — каза Доротея. — Аз наистина мога да правя някои неща с мисълта си.

Тогава не обърнах внимание на тези думи. Или просто не пожелах да ги чуя. Достатъчно се бях наслушал за днес. Много по-късно щяха отново да се родят в паметта ми, тоя път с неудържима сила.

Скоро стигнахме до пасарелското ханче. Това не е никакво ханче, разбира се, а най-обикновен крайпътен селски ресторант. Славеше се с добрата си скара между другото, но сега не ми беше до кебапчета. В страничния двор растяха няколко стари дървета, там слагаха две-три маси, без покривки обикновено. Но келнерът застла нашата и се изправи като войник до нея. Отдавна бях забелязал, че внушавам особен респект на обикновените хора, навярно смятаха, че съм някакъв преоблечен генерал. А може би хубавата ми кола им внушаваше такива мисли. Поръчах по шест кебапчета и една голяма ментовка за мене. Келнерът веднага донесе ментовката, кебапчетата още не бяха готови.

Ментовката е много леко питие, шофьорите не се страхуват от него. И напразно — понякога и то може да поднесе изненади. Както впрочем се случи с мен още след първите глътки. Може би съм бил малко изморен и омаломощен от лятното слънце. Така или иначе, но алкохолът ми подействува с необикновена бързина, вля в мен някакво особено лекомислие.

— И какво стана по-нататък? — запитах аз.

— Какво да стане? — трепна тя едва забележимо.

— Ти знаеш по-добре!

Доротея мълчеше, сякаш не ме бе чула.

— Хайде, Доротея! — поканих я аз. — Знам, че не ти е приятно. Но кой ходи да му вадят всяка сливица поотделно… По-добре всичко да свърши наведнъж.

Точно в тоя момент келнерът донесе кебапчетата. Така си останаха недокоснати.

„Скоро след като умря татко, те двамата се ожениха, тайно от мен, разбира се. Но, слава богу, поне не останахме да живеем в нашия дом, отидохме другаде. Не го направиха от морал някакъв, а от стиснатост. Ние живеехме в квартира с нормиран наем, но все пак наем. Тогава решиха да се преместят у Цтан. Сам той се наричаше така, просто изпускаше една-две букви. А на всичко отгоре мама му викаше Цецо. Беше ужасно стиснат човек, пестеше не само левчето, а и стотинките. Оттогава съм намразила стиснатите хора, Антони, не мога да понасям ни тях, ни парите им. Докато има пари на тоя свят, хората все ще си остават нищожни и дребни като тях, както и да се пребоядисват. Парите нямат свое лице и свой образ, стават като човека, който ги носи. Има мръсни пари, Антони, има нищожни пари, има жалки пари. А има и пари, които не струват нищо, и с тях нищо не можеш да купиш. Това са стиснатите пари.

Помня деня, в който се преместихме у Цецови. Дойде камион, но без хамали. Всичко сами си пренесоха. Мама беше много яка жена, можеше да повдигне сама цял кон. А да не говорим за Цецо. Двамата се нахвърлиха на мебелите като на плячка. Имахме много хубави мебели, останали още от дядо ми. Награбиха ги, понесоха ги по стълбите. Където не можеха да ги носят, ги тътреха, пръхтяха, пот обливаше мускулестите им шии. Само бюфетът много ги затрудни. Беше дълъг и тежък бюфет, от словенски дъб, както ми бе казал татко. Като сега ги виждам разкрачени и опулени, просто очите им ще изскочат. А бюфетът си стои на мястото, не помръдва. Прасците им се пропукаха, устните им побеляха като на риби. Най-сетне го повдигнаха малко. И точно тогава за пръв път се скараха — забълваха несвестни и неразбрани думи, плюнка им потече от устата, наскачаха жабчета, малки и зелени като копчета за жилетка. Не можеха май да се разберат кой в каква посока да тегли. На мен отново ми прилоша, заключих се в клозета, може би цял час повръщах и плаках. Когато най-сетне ме измъкнаха оттам, целият багаж бе качен на камиона. Всичко, Антони, дори бюфетът. Не е за вярване, но точно тъй стана. От мъка и притеснение понякога на човека му идват сили, които после с нищо не може да си обясни.

Пристигнахме у Цецови, някъде в Ючбунар. Господи, Антони, никога до тоя ден не бях виждала такава къщичка, малка и крива, само с две прозорчета, толкова нескопосна, сякаш бе рисувана от дете. Те и досега живеят там. Просто не приличаше на къща, а на ряпа някаква, полузабита в земята. Цецо садеше такива в двора, през есента ме караха да ги вадя, едва ги измъквах, сякаш не бяха репи, а кътници. Къщата бе много стара, измазана с кал, след това боядисана с боя като синка. Но боята се беше доста олющила, когато заваляваха дългите дъждове, цялата заприличваше на кална топка. В нея се слизаше по две стъпала. Не знам как бе станало тъй, дворът ли бе насипан, или самата тя бе пропаднала. Друга такава къща нямаше по цялата улица. Мама и Цецо отново се нахвърлиха върху мебелите. Но бюфетът, разбира се, не можа да влезе в къщата. Оставиха го под покрива, и досега си е там. Седем години го валяха какви ли не дъждове, сняг го затрупваше през зимата, лете по цял ден го печеше слънце, все едно че нищо. Само дето малко се е изкривил, иначе си е същият бюфет. Вече не смея да погледна към него, но и той не поглежда към нас, толкова е отвратен от нашата простотия и неблагодарност. Можеха да го продадат, разбира се, но все се надяваха, че ще им се падне апартамент от лотарията и ще го приберат. Слава богу, не им се падна, макар че ми беше много жал за бюфета.

Тъй че седем години живях в тая къща. И досега не знам как не се събори над главите ни. Имаше само една голяма стая и една кухничка. Аз живеех в кухнята с бабата. Тя не беше майка на Цецо, а негова баба или може би прабаба. Навярно минаваше сто години, и самата тя не знаеше на колко е. Нямаше нито един зъб в устата си. Но и нито един бял косъм на малката си птича глава. Беше доста пълна, затова ужасно хъркаше, като спеше. Хъркаше денем и нощем, защото или спеше, или нещо дъвчеше. Просто не мога да ти обясня с думи какво представляваше нейното хъркане. Понякога цели нощи не съм мигвала. Но търпях, дори не я намразих. Какво друго можех да направя, освен да търпя, да търпя. Нямаше друго спасение за човек като мен. Всъщност имаше. Точно тогава се научих да летя, пак от мъка и притеснение, от какво друго. Но човек може да лети само нощем, и то рядко. Какво ще кажат хората, ако видят да подхвърча денем над покривите някакво лудо момиче? Само от време на време ме прибираха при доктор Юрукова, все едно в санаториум.

Но най-много ме премазваше тая ужасна стиснатост на Цецо, пък и на мама, защото тя скоро стана съвсем като него. Казваха, че пестят за апартамент. Не вярвам. Така алчно пестяха, че съм сигурна — никога няма да похарчат нито лев от тях, освен ако къщата наистина се събори над главите им. Цецо заключваше цялата храна вкъщи, от всички, даже от мама. Когато купеше месо, веднъж в седмицата, винаги го разделяше на десет части, точно до грам. Сготвяха го обикновено с картофи в някакъв бакърен съд, който приличаше на леген. А като седнехме да обядваме, Цецо сипваше на себе си четири парчета, на мама две, а на бабата, на мен и на близнаците по едно. Не знам защо така се тъпчеше, като не работеше нищо. През целия си живот не беше угасил нито един пожар, най-много няколко фасове, които е размазал с пети по коридорите на учреждението. Но не беше дебел, само се чудеше какво да прави със силата си. Но мама много отслабна. Сега и тя работеше: като санитарка в една поликлиника, вонеше страшно на карбол и някакви други мръсотии, започнаха да й растат брадавици по ръцете и мустаци. Мислех си, че все пак има съдба или нещо такова, което ще отмъсти за татко. Но досега нищо не се е случило, даже мисля, че са щастливи двамата с Цецо. Ето това не разбирам — как може да има нищожно щастие. Или даже противно щастие. Но изглежда, че има. А аз си мислех, че единственото човешко щастие е да летиш.