— Слушай, Доротея, аз трябва да вървя на събрание. Ще се върна към девет. Ти си работи тук. И ме чакай… Ще отидем след това да вечеряме някъде.

— Добре — каза тя.

Но се върнах към десет. Събранието беше много тежко, решаваха се важни въпроси — не толкова, колкото се разпалваха страсти и амбиции, както обикновено се случва. Като се прибрах у дома, намерих я опулена от страх. Тя не разбираше какво е това събрание, от което да не може да излезе човек.

— Помислих, че са те убили! — добави тя все още уплашено. — По тия ваши ужасно тъмни улици.

— Кой да ме убие?

— Има кой — отвърна тя убедено. — Карбонарите.

Да, много поздрави от мен за доктор Юрукова! Практически — здрава! Дали просто не й се беше приискало да прехвърли на мен своите грижи? Като идея — не чак толкова лошо. Богат човек, съвременен, какво пък толкова, ако гледа и една луда. В тоя миг изглежда, че и тя самата се осъзна, защото добави смутено:

— Говоря глупости!.. Така е, като се изплаши човек!

— Някой те е излъгал за карбонарите — измърморих аз недоволно. — Те не са били такива хора.

— Знам! Разбира се! — отвърна тя спонтанно. — Останало ми е от някоя идиотска книга.

Погледна ме внимателно, след това запита:

— Доктор Юрукова всичко ли ти каза?

— Не знам кое е всичко — отвърнах аз.

— Поне най-важното?

— Да. Предполагам.

— И не е чак толкова страшно! — отвърна Доротея малко троснато. — По-добре човек да си въобразява, че е нещо. Отколкото да е нищо.

— Не мисли за тия работи. По-добре дай да видя какво си направила.

Лицето й изведнъж светна, тя ми донесе куп нотни листа. Отново ме обзе чувството, че не е преписала нотите, а просто ги е префотографирала, толкова приличаха те на моите. Наистина аз не пишех красиви ноти, но все пак нейният успех ме слиса. Човек, който може да направи това, навярно може да направи всичко. Но тогава все още не знаех колко тая най-обща мисъл е била близо до истината.

— Да, добре — казах аз сдържано. — Лесно ли свикна?

Смътно усещах, че не бива да я хваля излишно.

— Е, не е като да се преписва от книга. Тука не знаеш какво преписваш. И въпреки това накрая запомнях по цял ред наведнъж. Без никаква грешка.

Тоя път не се съмнявах, че казва чистата истина. Не могат да се препишат току-тъй цял куп ноти.

— А ще ме научиш ли да ги чета? Много те моля!

— Това не е толкова лесно.

— Няма значение. Просто умирам от любопитство какво е написано. Може би е много хубаво.

— Всичко мое е хубаво! — засмях се аз. — Ти хапна ли нещо?

— Не съм! — отвърна тя учудено.

— Искаш ли да отидем някъде?

— Сега? Не, не искам. Няма ли да се намери нещо у вас?

Стъкмихме с общи усилия нещичко — масло, конфитюр, по две рохки яйца. Само хлябът беше ужасно сух, едва не ми одра гърлото.

— Наистина ли те одра? — попита тя слисано.

— Не виждаш ли, че се шегувам?

— Не обичам шегите — отвърна Доротея. — Просто не разбирам кога са шеги. Затова и не ходя на смешни филми. Другите се смеят, пък на мен ми се плаче.

Моята майка също ми е разказвала, че като съвсем малко момче съм ревнал здравата на „Модерни времена“. Помислил съм, че машината наистина е сплескала Чарли Чаплин.

— Може и да си права — отвърнах аз.

— Разбира се, че съм права! — възкликна Доротея. — Какво смешно има в това да те гонят, да те ритат, даже да те хвърлят от някой балкон…

Да, съвсем логично. Не е комплимент за хората да се кискат така откровено на чуждите беди и нещастия. Доротея никак не приличаше на тях, макар че не по-лошо от тях лапаше нашата оскъдна вечеря. Когато поднесох яйцата, тя ги погледна едва ли не с нежност.

— Знаеш ли откога не съм яла яйца?… Още като беше жив баща ми. Той много обичаше.

Усетих, че помръкна вътрешно, погледът й сякаш угасна. След днешния славен ден на успехи това не биваше да се допуска. Извадих от хладилника бутилка „Каберне“, вече начената, поставих чашите.

— На мене — не! — каза тя.

— Защо? — погледнах я аз учудено.

— Доктор Юрукова не разрешава.

Ами щом е тъй, какво да се прави. Налях само на себе си. Но Доротея все не откъсваше поглед от бутилката, изглеждаше много разколебана.

— Нищо, налей ми половин чаша! — каза тя. — Няма да ме отрови… Ами всеки ден човек не отива на нова работа.

Налях й малко повече от половин чаша, от любезност, разбира се. Нямах никакво желание да я напивам. И все пак тя се напи — от тия няколко глътки. Лицето й силно поруменя, в погледа й се появи онова едва забележимо разцентроване, по което жена ми безпогрешно познаваше една чашка ли съм пил, или три. И някак особено изтъня и щръкна на мястото си, сякаш изведнъж се бе превърнала в цвете.

— Малко ми се зави свят — каза тя. — Мога ли да си легна?

— Ами, разбира се… и без това утре трябва да ставаме рано.

За всеки случай я отведох до хола. Нищо, ходеше си съвсем нормално. Но както я гледах отзад, ушите й бяха станали като вишни.

— Няма значение, легни да поспиш!.. Утре ще се чувствуваш чудесно.

Но тя продължаваше да ме гледа втренчено. И ми се видя малко смешна с тия ококорени очи и мътен поглед.

— Ако искаш, можеш да останеш при мен! — заяви тя внезапно.

— Не, бъди спокойна!.. В тоя дом няма да ти се случи.

— Никак не съм спокойна — отвърна тя. — И изобщо не съм свикнала да бъда длъжница на хората.

Гласът й беше малко дързък. Никога след това не чух у нея такъв глас. Но това бе и последната глътка вино в живота й.

— Аз пък не съм свикнал да ми се отплащат по най-лесния начин — казах аз малко рязко. — Лека нощ!

Тя дори не ми отвърна. Отидох си в спалнята слисан не толкова от нейните думи, колкото от моите. Разбира се, можех да намеря някакъв по-любезен и възпитан отговор. Но това не беше най-важното. Моите думи отговаряха ли на някаква истина? Там е работата, че отговаряха. И причината не се криеше в това, че бе изпила няколко глътки вино. И че изобщо не беше съвсем на себе си. Тогава все още не разбирах в какво точно се състои това усещане. Наистина, тя в никой случай не ми беше неприятна физически. Особено при нейния толкова мил и безобиден характер. И все пак имаше някаква преграда между нас, която преди това не съзнавах. Може би вечната преграда на инстинкта към всяка болест, дори когато не е заразна. Може би…

Тя остана да живее при мен, без да сме говорили за това, така естествено, като гълъбите, които си бяха намерили дом на терасата. Ставаше сутрин рано, движеше се безшумно, като сянка, в огромния празен хол и излизаше така тихо, че дори когато бях буден, не чувах нито стъпките й, нито щракването на секретната брава. Само шумът на водопроводните тръби в банята ми подсказваше, че вече е станала и се къпе. След това виждах нейната влажна хавлия на закачалката. Пред тоалетното огледало се появи нейната четчица за зъби. Скоро разбрах, че се къпе и сутрин, и вечер, с някакво невероятно настървение, сякаш искаше да свали от себе си всичко — тежите миризми на болницата, спомените, последното петънце от своя минал живот. Ставаше все по-измита и чиста, все по-прозрачна, все по-лека. И все по-спокойна в същото време. И всичко по нея сякаш светеше от чистота — от якичката до обувките. Дори и походката й се измени — не приличаше вече на чайка, която крачи край брега на морето. Всичко у нея се поотпусна, устните й сякаш се удължиха, дори нейният унил нос сега ми се виждаше съвсем редовен.

Доротея отиваше на работа към седем часа, връщаше се неизменно в четири. Не знаех къде се храни, не ми беше удобно да питам. Пък отначало и тя малко говореше — и никога за своето минало, никога за своето бъдеще — само за най-обикновени всекидневни неща. Дори в такива случаи фразата й беше някак отривиста и недовършена, за да не кажа неразбрана. Отначало си мислех, че това е някакъв дефект на ума. Много по-късно разбрах колко съм бил несправедлив. Тя просто говореше с хора, които носеше в себе си, които живееха заедно с нейните мисли. Те бяха длъжни да я разбират, така, както тя понякога разбираше дори помислите ми. В края на нашия общ живот тя стана доста словоохотлива — бърбореше за цветя, за дървета, за витрините по улицата, за пътническите бюра, за самолетите, които преминаваха с трясък над града. Само за хора не говореше, дори за своите безобидни колежки.