изстиват ви дирите!»

От една беда

раснат три бели.

Пак над Питерград

нов гръм гърмоли.

Никой не разбра

кой, защо гърми.

Трудов мой народ

ставай, не дреми!

Тръгнал е насам

Юденич с войска,

дето няма чет.

Бре, ами сега?

Бият и отпред,

бият и отзад.

Ой, народ ти клет!

Ой ти, Питерград!

Като рече: дъжд!

Дъжд-проливница.

Гизна, та изгни

ранна зимница.

Ни овес, ни ръж —

урожаят лош.

То не бе живот,

а в корема — нож.

Със села казашки

Дон се е накичил.

И вълкът ехиден плаче

с думи кукувичи.

Придумва Корнилов

казаците сбрани:

«Я с картечен шев гостете

всички партизани!

Към червените Деникин

иде като буна.

Проснали се наште пики

от Дон, та до Дунав.»

Вятър син, та леден

силно бий, та гони.

С нас е в боя Ворошилов,

храбрият Будьони.

Стискат ли те — с вик

проглушиш света!

Нам ни дай едно:

не гази ръжта!

Но Деникин щом

дигна свойта рат,

слегна се ръжта,

сякаш би я град.

Белите над нас

люто се глумят,

колят крави те.

Пият и крещят,

мачкат момите,

женорята:

«Тъй се пада на

простака!

Ти, мужик, простак!

Яж ритниците!

Ще си вреш носа

из чифлиците?

И ще бесиш, а?

Ах ти, прост мужик!

Мамицата ти!

Сопа и камшик!»

Ой ти, ой ти, люляк син

угледен сив стобор.

Никому не се живей

в своя роден двор.

Опустяха селски къщи

и градините.

Тлъстото сено изгни

из долините.

И овес, и ръж —

слегнаха навред.

Де ще свреш глава

ти, мужико клет?

Но сега не спят

разтревожени

храбрите мъже

в куртки кожени.

За сиромашта

те и ще умрат,

ала Питерград

няма да дадат!

Там под Лугово

страшен бой кипи.

Питер траурен

цял е в мрак. Не спи.

Още миг... врагът

ще надмогне май.

И — прости, мечта!

И на всичко — край!

Кръв и пот тече.

Разтревожени

водят бой мъже

в куртки кожени.

Труп връз труп лежат —

снопи жънати.

Цвилят с бяс коне,

и се пенят те!

Но от час на час

бием, бием ний.

Вече осем дни.

Вече девет дни.

На десетия

даде гръб врагът,

плю си в пазвата,

юрна се без път!

Нашите крещят:

«Удряй изотзад!»

Ех ти, лют народ!

Ех ти, Питерград!

А край Харков-град,

ой, пшениците

засуха спече ги.

И мужиците

тичат към Москва,

боси им нозе,

тичат и крещят,

цял се свят тресе.

Милост просят те.

За хляб тропат те.

Как да не пораснат

от това злобите?

А в Гуляй-поле,

в степ разкаляна,

сбрали се глави

все запалени.

Дайте да горим!

Дайте да сечем!

А Деникин май

го боли корем!

Ех ти, песен,

песен!

Има ли от тебе цвят

по-чудесен?

Пей под гусла ако щеш,

пей и под хармоничка.

Да ми бяхте дали,

хора,

поничка?

Ех, ябълко,

с цвят накитена.

Бий Корнилова!

Бий Деникина!

Ой вий, макове!

Мили, чакани!