— Вдигни, моля те, Джени — шепнеше Никълъс, но за негово съжаление, след шестото позвъняване се включи телефонният секретар:

Дори по телефона звучният южноафрикански акцент на Джени Бадънхорст не можеше да бъде сбъркан с друг.

— Ало, Джени, тук е Никълъс Куентън-Харпър. Дали старият ви „Херкулес“ още може да лети? Работата не е кой знае колко тежка и продължителна, би трябвало да издържи. Парите са добри. Обади се в апартамента ми в Англия. Не е спешно. Дали ще си се обадила вчера или онзи ден, няма значение.

Минута, след като Никълъс свърши с телефонните разговори, на уличната врата позвъни върналата се от покупки Роян. Той хукна по стълбите да я посрещне.

— Точността ти е забележителна — похвали я Никълъс. Носът й беше порозовял от студ, по мушамата й се стичаха струйки дъждовна вода. — Успяха ли да проявят филмите?

Роян извади жълтия пакет от джоба на дрехата и победоносно го размаха.

— Много добър фотограф — и тя не спести комплиментите си. — Всички са излезли страхотно. И с невъоръжено око мога да прочета всеки йероглиф. Подновяваме играта с Таита при същия резултат отпреди почивката.

Разпръснаха снимките по бюрото му в кабинета и доволно се изхилиха.

— Извади ли и дубликати? Браво. Така ще можем да работим и поотделно. — Никълъс беше повече от доволен. — Негативите ще отидат в личния ми сейф в банката. Не можем да си позволим втори път да губим материали.

Роян взе голямата му лупа и започна да разглежда снимка след снимка. Най-накрая избра най-успешните и задели настрана пълната репродукция на египетската стела.

— С тези ще работим. Не мисля, че ще ни липсват отпечатъците с молив. И снимките ще ни свършат работа. — За да го убеди, че е така, започна да чете на глас случайно избран откъс от надписите. — Кобрата размотава кълбото си и надига качулката си, обсипана с диаманти. Утринните звезди се отразяват в очите й. Три пъти черният й, лигав език целува въздуха. Дори при прочитането на тези три изречения в гласа на Роян се усети вълнение. — Чудя се какво ли иска да ни каже с този стих. О, Ники, толкова е вълнуващо да продължим с разгадаването на мистериите!

— Сега обаче ще оставим всичко настрана — прекъсна той удоволствието й. — Като те знам каква си, ако почнеш отсега, до среднощ ще сме плътно приковани в къщата. По-добре да се хвърляме на рейндж роувъра и да тръгваме. До Йорк има доста път, а по радиото съобщиха, че магистралата е покрита с лед. Малко разнообразие след онази пещ в долината.

Роян се изправи и подреди снимките на купчина.

— Прав си. Понякога изключвам. Преди да тръгнем, мога ли да звънна вкъщи?

— Предполагам, имаш предвид Кайро?

— Така де, Кайро. У семейството на Дураид…

— Няма защо да обясняваш. Ето го телефона, ще те чакам долу в кухнята. Мисля, че ще ни дойде добре по един горещ чай.

Роян се появи след половин час. Изглеждаше доста гузна, затова мина веднага по същество:

— Съжалявам, че пак трябва да предизвикам някои усложнения, но по-добре да си призная отсега.

— Казвай — подкани я Никълъс.

— Трябва да се върна вкъщи… в Кайро — рече Роян, а той само я погледна в недоумение. — Само няколко дни — побърза да добави тя. — Говорих с брата на Дураид; имало неща, за които трябвало да се погрижа.

— Не ми се харесва да се връщаш там сама — поклати той глава. — Все пак, спомни си какво ни се случи последния път.

— Ако теориите ни излязат прави и опасността е идвала от Нахут Гудаби, то той в момента се намира в Етиопия. Няма от какво толкова да се страхувам.

— И все пак не ми се нрави. Ти си ключът към загадките на Таита.

— Благодаря, сър — шеговито му отвърна Роян. — Това ли е единствената причина, заради която не искаш да ме гръмнат преждевременно?

— Ако толкова искаш да ме притиснеш в ъгъла, нека знаеш, че в желанието ми да те имам до себе си има и силен личен елемент.

— Ще се върна преди още да си разбрал, че ме няма. Освен това, ти си имаш достатъчно работа, няма да ти е скучно без мен.

— Предполагам, че колкото и да искам, не мога да те спра — сложи Никълъс точка на спора. — Кога смяташ да летиш?

— Има полет в осем тази вечер.

— Не е ли малко скоро? Имам предвид, че току-що пристигаме — опита се за последно да я задържи Никълъс, но скоро се предаде. — Ще те изпратя до летището.

— Не, Ники, „Хийтроу“ не ти е на път. Ще взема влака.

— Настоявам.

Беше понеделник вечерта и движението можеше да се нарече сравнително спокойно. Щом излязоха от градската зона, почти не се забавиха по магистралата до аерогарата. По пътя оживено обсъждаха проведените и непроведените телефонни разговори на Никълъс.

— Надявам се чрез Мариям Кидане да се свържа в скоро време с Мек Нимур. Мек е основната фигура в играта ни с Таита. Ако него го няма за първия ход, партията бао дори не може да започне.

Остави Роян на входа на летището.

— Обади ми се утре сутринта да съм спокоен, че си пристигнала, и да знам кога се връщаш. По това време трябва вече да съм в апартамента в Йорк.

— Разговорът ще е за твоя сметка — предупреди го Роян и му подаде буза. След това се измъкна от седалката и тресна вратата на колата.

Никълъс изчака дребничката й фигура да изчезне от огледалото за обратно виждане и натисна газта. Беше изпълнен с меланхолия и чувство за преживяна загуба. Но скоро личните емоции отстъпиха на друго, много по-тревожно усещане — предупредителната система отново започваше да вдига врява в съзнанието му. Нещо неприятно се готвеше. Щом пристигнеше в Египет, Роян щеше да се сблъска със зловещи преживявания. Поредният кръвожаден звяр бе избягал от клетката си и сега дебнеше с наточени зъби. Но бе твърде рано Никълъс да знае къде е грешката и откъде ще дойде опасността.

— Моля ви, не позволявайте нещо лошо да й се случи — изрече той на глас, без да знае към кого е отправена молбата му. Чудеше се дали да не се върне на летището и да я прибере в колата си, но знаеше, че няма право да го стори, а Роян беше достатъчно независима да го прати по дяволите. Освен с физическа сила, Никълъс не знаеше по какъв друг начин би могъл някога да я разубеди в решенията й. Сега просто трябваше да я пусне. — Което никак не ми се нрави — повтори той и пое по магистралата.

Както личната му секретарка, така и всички останали, които работеха за него, знаеха какво точно очаква той от тях. Затова и всичко вървеше като по мед и масло. Готхолд фон Шилер огледа вътрешността на предвидената за престоя му къщичка и даде знак, че я одобрява. Хелм се бе справил добре за малкото време, което му бяха оставили да приготви базата за пристигащия шеф.

На собственика на компанията се полагаше половината от дългото, сглобяемо бунгало. Атмосферата вътре бе по-скоро спартанска, но пък всичко беше чисто и подредено. Дрехите на Фон Шилер вече висяха в гардероба, лекарствата и козметиката му — подредени в банята. Имаше и собствена кухня с цял комплект битова техника и пълен до пръсване хладилник. В частния си самолет немецът не бе пропуснал да вземе и личния си готвач — китаец, който бе събрал в багажа си всичко необходимо да угоди на вкуса на господаря си.

Фон Шилер беше вегетарианец, непушач и въздържател. Двадесет години по-рано се беше славил с тъкмо обратното: всеки ден си похапваше здраво по елитни ресторанти, наливаше се с рейнски вина и се водеше експерт по хавански пури. Тогава беше дебел, над яката му плуваше тлъста гуша, а сега, въпреки напредналата възраст, бе слаб и жилав като състезателно куче.

В есента на живота си Готхолд фон Шилер предпочиташе повече удоволствията за ума и душата, отколкото плътските сладости. Отдаваше много по-голямо значение на неодухотворените предмети, отколкото на живите създания, независимо хора или животни. Парче камък, гравирано от ръката на майстори, умрели преди хиляди години, можеше да го възбуди много повече, отколкото топлината на красива млада жена. Фон Шилер обичаше всичко да е на мястото си и под контрол. Властта над хора и събития го поддържаше много повече от храната, която поглъщаше. Притежанието на красиви и уникални предмети, беше единствената му истинска голяма страст, още повече че тялото му увяхваше и животинските инстинкти губеха от силата си.