За нея древният египтянин имаше огромно значение по няколко причини. Не на последно място, защото тя самата можеше да се счита за негова наследница. В крайна сметка тя произхождаше от коптите-християни, не от арабите, които бяха завоювали Египет преди някакви си четиринадесет столетия. В Египет арабите винаги щяха да си останат просто пришълци, докато нейният род следваше по пряка линия древните египтяни от времето на фараоните и огромните пирамиди.

В десет часа Роян направи кафе за двамата, сварявайки водата на нагорещената печка, която Алия беше наблъскала с въглища и запалила малко преди да се върне в дома си. Пиеха сладката, тръпчива на вкус течност от глинени чашки с тънки стени, но с толкова дебели дъна, че изглеждаха два пъти по-дълбоки, отколкото бяха всъщност. И докато отпиваха от кафето, си говореха като стари приятели.

За Роян това бяха действителните им отношения — на стари приятели. Познаваше Дураид от деня, в който се бе завърнала от Англия, въоръжена с докторската си степен по археология и с назначението си в Отдела по древна история, където той беше директор.

По време на разкопките на гробницата на царица Лострис в Долината на Царете, Роян беше негова асистентка. Гробницата се оказа от около 1780 г. пр. Хр.

Когато Дураид откри, че още в древността крадци са се погрижили всичко по-ценно да бъде изнесено от гробницата, пак Роян първа сподели огромното му разочарование. Това, което оставаше като компенсация за двамата, бяха прекрасните фрески по стените и таваните.

Именно Роян се бе заела с проучването на задната страна на постамента, където някога беше стоял саркофагът на покойната. Докато щателно фотографираше всеки отрязък от стенописите, от стената се бе откъртило парче мазилка и зад него се бе показала ниша, побираща десет алабастрови делви. В тях откриха поставен по един свитък папирус. Всеки един от тези ръкописи бе излязъл изпод ръката на Таита, верният роб на царицата, който ги бе скрил в гробницата й.

Оттогава животът на двамата с Дураид се бе завъртял с такава скорост около тези папируси, че им беше невъзможно да се отлепят дори за миг от тях. Макар тук-там да бяха пострадали от времето, ръкописите бяха преживели последните четири хилядолетия като някакви си месеци, да речем години, и можеха спокойно да се нарекат непокътнати.

Върху тях беше записана забележителната история на цял народ, нападнат от могъщи врагове, яхнали конни колесници, напълно непознати дотогава на египтяните. Смазан от бойната машина на хиксосите, народът по бреговете на Нил се бе впуснал в отчаяно бягство. Водени от своята царица — същата тази Лострис, чиято гробница току-що бе открита — египтяните бяха поели нагоре по течението на великата река, за да стигнат почти до нейните извори сред самотните камънаци на Етиопия. В сърцето на тези злокобни планини Лострис погребала мумията на съпруга си фараон Мамос, загинал в бой срещу хиксосите.

Доста години по-късно тя повела народа си обратно на север, където ги чакал техният Египет. Въоръжени на свой ред с бойни колесници, които сами били изковали сред африканската пустош, египтяните се появили иззад нилските прагове, за да предизвикат отново нашествениците хиксоси на сражение. Този път те победили и двойната корона на Горен и Долен Египет отново минала във владение на законните й наследници.

Цялата тази история искрено вълнуваше Роян, която я четеше със затаен дъх и с тяло, потрепващо от приятна възбуда. Всеки нов йероглиф, който разгадаваха, беше извор на божествена наслада за нея.

Бяха изминали години на безсънни нощи във вилата на Дураид, в този откъснат от света оазис, където се спасяваха от рутинната работа в музея в Кайро. Най-накрая десетте свитъка бяха разчетени — с изключение на седмия. Той сякаш беше създаден, за да остане енигма за своите читатели. Авторът бе забулил целия текст в гъст пласт от неразгадаеми йероглифи, криещи в себе си цели изречения от намеци и препратки, толкова бегли и неясни, че от дистанцията на четири хиляди години се превръщаха в практически неразбираеми. Някои от символите, които Таита бе използвал в съчинението си, двамата изследователи срещаха за пръв път в цялата си кариера на специалисти по йероглифно писмо. Повече от ясно бе, че Таита е писал седмия свитък с мисълта негов единствен читател да бъде любимата му царица. Заедно с останалите девет, той беше неговият прощален подарък, с който я изпращаше по дългия й път в задгробния живот.

Роян и Дураид трябваше да използват цялото си познание, въображение и находчивост, за да се преборят с непосилната задача. И все пак, наближаваше времето, когато щяха да надвият тайнствения египтянин. На много места в превода личаха съществени празноти, другаде търсачите се чувстваха по-скоро неуверени дали са разгадали истинския смисъл на текста, но така или иначе бяха сглобили нещо като скелет, върху който се облягаше всичко останало в документа. Пред очите им се бяха показали смътните очертания на творението, което се опитваха да извадят на бял свят.

Дураид сръбна от горещото кафе и поклати глава, както беше правил много пъти преди.

— Всичко това ме плаши — рече той. — Цялата тази отговорност. За какви цели може да бъде използвано натрупаното знание, което ние върнахме към живот. Ами ако попадне в грешни ръце… — Той отново отпи от чашата си и продължи да говори. — Дори ако потропаме на правилната врата, кой ще повярва на един папирус, изписан преди четиридесет века?

— Защо изобщо ни трябва да търсим помощта на други? — вечните съмнения на съпруга й довеждаха Роян до отчаяние. — Защо не свършим сами всичко, което трябва да бъде свършено?

В моменти като този ясно проличаваше огромната разлика във възрастта им. Ако той подхождаше с предпазливостта на изпатилия, тя винаги разсъждаваше с присъщата на младежта нетърпеливост.

— Ти не разбираш — отсече Дураид.

Винаги я дразнеше тази реплика. Тя й напомняше за света, в който всичко зависи от мъжа, а жените нямат право на избор. Роян обаче дълго време бе живяла в общество, където се зачиташе правото й на равнопоставеност; и досега не можеше да се спаси от чувството, че е разкъсана между два свята — западния и арабския.

Майката на Роян беше англичанка, попаднала на работа в британското посолство в Кайро по време на смутните времена след Втората световна война. Там се запознала с бащата на Роян, за когото се омъжила. Тогава той бил младши египетски офицер, прикрепен към щаба на полковник Насър. Връзката им била твърде случайна, за да продължи дълго и двамата се бяха развели много преди Роян да навлезе в пубертета.

Майката бе настояла да се върне в родния си град Йорк, където да роди детето. Така то щеше да получи британско поданство. По-късно, когато родителите й се разделиха окончателно, Роян — отново по настояване на майка си — се върна обратно в Англия, където ходеше на училище. Всяка ваканция обаче прекарваше заедно с баща си в Кайро. Баща й направи забележителна кариера и в крайна сметка се добра до министерски пост в правителството на Мубарак. Заради силната си обич към него, дъщеря му започна да се счита много повече египтянка, отколкото англичанка.

Именно баща й уреди брака й с Дураид Ал Сима. Това беше последното, което успя да стори за нея, преди да умре. Роян си даваше сметка, че смъртта му наближава и дори не се бе опитала да му се противопостави. Образованието и годините, прекарани в модерното, европейско общество, я караха да гледа с неприязън на мисълта, че други решават съдбата й, но коптската традиция така повеляваше, а тя нямаше силата и желанието да се опълчи на рода и на църквата, към които принадлежеше, затова бе дала съгласието си.

Но бракът й с Дураид в никакъв случай не можеше да се нарече непоносим. Дори би й се сторил повече от щастлив, ако в студентските си години не бе познала романтичната любов. Когато учеше в университета, Роян бе попаднала в мрежите на Дейвид, който й бе показал що е страст и любов и най-накрая — какво значи разбито сърце; защото и той бе послушал родителите си, оженвайки се за някаква нелюбима блондинка, която повече подхождала на положението му.