Показалката заигра по снимката и посочи едно по едно няколкото кръгчета, направени с червен маркер.

— Ето го и водопад номер две — около двеста километра по-нагоре от границата със Судан. Да не забравяме обаче няколко важни фактора, сред които не на последно място този, че коритото на реката може да се е изместило за последните четири хиляди години, сиреч след пътешествието на нашия приятел Таита.

— Едва ли реката ще може така лесно да се изплъзне от прегръдката на толкова дълбок каньон — възрази Роян. — Та това е повече от километър. Дори и Нил не би могъл да направи подобна просека за някакви си четири хиляди години.

— Да, но със сигурност оттогава досега коритото се е променило тук-там. При всяко пълноводие течението придобива такава скорост и разрушителна мощ, че ми е направо невъзможно да ви я опиша. Водите се покачват с двадесет метра нагоре по стените на дефилето и отнасят всичко по пътя си със скорост от поне десет възела.

— И вие сте плавали при подобно течение? — запита тя с известно недоверие.

— Не и през сезона на пълноводието. Никой не би могъл да оцелее.

Двамата впериха поглед в снимката и се умълчаха за около минута. Опитваха се да си представят картината на разбеснялата се река по време на годишните разливи.

Но Роян бързо върна разговора към първоначалния въпрос.

— И така, кой е вторият водопад?

— Ето този, точно при устието на един от големите притоци на Абай. Реката се нарича Дандера, води началото си от планински масиви с надморска височина четири хиляди метра. Извира в подножието на връх Санкай от веригата Чоке, на около сто и петдесет километра на север от дефилето.

— Спомняте ли си като очевидец мястото, където реката се влива в Абай?

— Това беше преди двадесет години. Тогава прекарахме почти цял месец в пролома, така че всичко се е смесило в един-единствен спомен за безкрайния кошмар, който преживяхме. След като през цялото време гледаш само отвесни скали около себе си, а мозъкът ти е приспан от горещината, насекомите, рева на реката и безспирната работа с греблата, трудно помниш подробности. Но колкото и странно да е, спомням си добре устието на Дандера, и то по две различни причини.

— Нима? — размърда се на стола си Роян в очакване на разказа му.

Но той поклати тъжно глава.

— Първата е, че загубихме там един от нашите. Единственият смъртен случай при тази ми втора експедиция по реката. Въжето му се скъса и той падна от тридесет метра височина. Набучи се на една остра скала.

— Съжалявам. Но каква беше другата причина да запомните точно това място?

— Коптският манастир, който е издълбан в скалата на повече от сто метра над повърхността на водата.

— В дълбините на пролома? — не вярваше на ушите си тя. — Защо са построили манастир точно там?

— Етиопия е от най-отдавна християнизираните страни в света. На нейна територия съществуват повече от девет хиляди църкви и манастири, повечето от тях из самотните и недостъпни кътове по планините. Манастирът при устието на река Дандера е хранител на мощите на Свети Фруменций, светецът, дошъл в началото на трети век от Константинопол, за да разпространи християнството в Етиопия. Според легендата корабът му се разбил в скалите на Червено море и той бил отведен в Аксум, където покръстил император Езана.

— Вие посетихте ли манастира?

— Разбира се, че не! — засмя се Никълъс. — Имахме доста работа, свързана с физическото ни оцеляване, за да си губим времето с туризъм. Всички искахме само едно — колкото се може по-скоро да се измъкнем от пъкъла, където се бяхме сврели. Спуснахме се по водопада и продължихме надолу по течението. Всичко, което си спомням от манастира, са дупките, изровени в кремъка високо над реката, и почти неразличимите силуети на монасите пещерняци, облечени в бели одежди и застанали по перилата пред пещерите, за да ни гледат безучастно. Някои от нас им махаха от лодките, но бяха доста огорчени, след като не получиха никакъв отговор от тях.

— Как бихме могли да стигнем отново до същото място, без да организираме военна експедиция? — започваше да се чуди Роян, докато гледаше печално снимките на дъската.

— Да не би вече да се отказваме? — усмихна й се Никълъс. — Та вие дори не знаете за комарите, които живеят по онези места. Толкова са големи, че първо те улавят с уста и те отнасят в леговището си, преди да си похапнат.

— Хайде сега, да бъдем сериозни — не оцени чувството му за хумор тя. — Как ще стигнем дотам?

— Монасите се изхранват от подаянията на селяните, които живеят из платото над пролома. По всяка вероятност има пътека по ръба на скалите. Селяните ни казаха, че отнемало три дни да слезеш от ръба на пролома до дъното му.

— Дали ще успеете да се ориентирате?

— Не съм сигурен, но имам известни идеи как да постъпя. Но за това по-късно. Най-напред трябва да решим какво точно търсим и какво се надяваме да открием четири хиляди години след скриването му от хорските погледи — изгледа я изпитателно. — Ваш ред е. Убедете ме, че изобщо има нещо за откриване.

И й подаде бастунчето, преди сам да се друсне на другия стол и да скръсти ръце в очакване.

— Най-напред да се върнем на книгата — смени тя показалката с томчето на „Речния бог“. — Щом сте я чели, добре си спомняте персонажа Танус.

— Разбира се. Бил началник на египетските войски при управлението на царица Лострис, носил титлата Велик лъв на Египет. Стоял начело на бягството от Египет, когато народът му се спасявал от хиксоските нашественици.

— Освен това е бил тайният любовник на царицата и, ако може да се вярва на Таита, истинският баща на принц Мемнон, най-големия й син — допълни Роян.

— Танус бил убит по време на наказателен поход срещу някой си вожд Аркун. Тялото му било мумифицирано и върнато обратно на царицата лично от Таита — продължи да си припомня Никълъс.

— Точно така — кимна тя в съгласие. — Това ни наведе с Дураид на мисълта, че можем да извлечем още едно полезно сведение.

— Искате да кажете от седмия свитък? — отпусна той ръце напред и се наведе.

— Не, не от свитъците, а от надписите в гробницата на царица Лострис. — Роян бръкна в чантата си и извади друга снимка. — Ето увеличена снимка на детайл от стенописите в погребалната камера, от онази част от стената, която впоследствие се срути и ние се натъкнахме на алабастровите делви. С Дураид сме убедени, че има нещо символично в избора на Таита да постави надписа точно на това почетно от негова гледна точка място.

Подаде му снимката, а Никълъс взе лупата от масата, за да я разучи по-отблизо.

Докато разчиташе йероглифите, Роян продължи:

— Щом сте чели книгата, спомняте си, че Таита обича гатанките и игрите на думи и че неведнъж се представя за най-добрия играч на бао?

Никълъс надигна глава от лупата.

— Спомням си. И досега не съм се отказал от скромната си теория, че баото представлява предшественик на шаха. В музейната си сбирка имам поне дузина дъски за играта, някои от Египет, други — от вътрешността на Африка.

— Да, и аз бих се присъединила към теорията ви. Двете игри имат много общо в целта и правилата си, но баото е далеч по-елементарно. Играе се с цветни камъчета с различна големина, които донякъде заместват фигурите в шаха. Е, аз съм вътрешно убедена, че Таита не е устоял на изкушението да докаже пред бъдните поколения способността си да играе и да измисля главоблъсканици. В своята самонадеяност е стигнал дотам, че умишлено е оставил различни упътвания за местоположението на царската гробница, които можем да намерим и в свитъците, и по стенописите. Той самият свидетелства, че сам е изписал цялата гробница на любимата си царица.

— И мислите, че това е едно от въпросните упътвания? — потупа Никълъс снимката с дръжката на лупата си.

— Прочетете го — подкани го Роян. — Послужил си е с класическата йероглифна система, повече от лесна за разчитане в сравнение с тайните знаци, които използва другаде в творенията си.


Перейти на страницу:
Изменить размер шрифта: