— Вярно е.

— Ще бъде ли вярно също така, ако заявя, че пеенето на мелодични и благоприлични песни на публично място не представлява криминално деяние?

— Е, вярно е, но…

— Господин инспектор, я ми се махайте от главата — приятелски го посъветвах аз. Той се поколеба за миг, оглеждайки двама ни с Чъби. И двамата сме много яки, а освен това беше почувствал по погледите ни, че в главите ни се въртят нечестиви мисли и сме готови за бой. Явно бе, че съжалява, задето не е взел със себе си своите ченгета.

— Ще ви държа под око — заяви той, държейки на достойнството си, както просякът държи на черджето си, и ни остави.

— Чъби, ама ти пееш като ангелче — рекох аз, а той засия срещу ми.

— Хари, сега ще ти поръчам едно — реши той, но в същия миг се появи и Фред Кокър, на когото също трябваше да се поръча. Той пи светло пиво с лимонов сок, от което усетих, че ми се повдига леко, но новините, които носеше, ми подействаха успокоително.

— Мистър Хари, намерих ви клиенти.

— Мистър Кокър, аз ви обичам.

— И аз ви обичам — обади се и Чъби.

Дълбоко в себе си усетих нескрито разочарование. Вече бях започнал да очаквам нетърпеливо някаква работа на черно.

— Кога пристигат? — попитах аз.

— Те са вече тук — чакаха ме в канцеларията ми, когато се прибрах оттук.

— Хайде де.

— Знаеха, че предишните ви клиенти са се отказали, и попитаха за вас по име. Сигурно са дошли със същия самолет, с който дойде и бързата поща.

Мисленето ми в онзи миг беше малко позабавено, а пък може и да съм се замислил малко по-дълго как така е станало, че едните ми клиенти са се отказали, а другите се появяват веднага.

— Отседнали са в „Хилтън“.

— Искат ли да ги взема от хотела?

— Не, ще ви намерят на Адмиралтейския кей в десет часа утре сутринта.

Не можех да не бъда благодарен, че клиентите ми са поискали да тръгнат толкова късно, защото същата сутрин екипажът на „Танцуващата по вълните“ се състоеше от чудновати същества. Анджело пъшкаше и при всяко навеждане, когато трябваше да навие въже или пък да вдигне някой прът за въдица, придобиваше светло шоколадов цвят, а Чъби се потеше от твърдия алкохол и изражението на лицето му беше наистина ужасяващо. Той не бе продумал нито дума през цялата сутрин.

И аз самият не се чувствах никак весел. „Танцуващата по вълните“ се гушеше до кея, а аз се облегнах върху перилата на мостика, надянал възможно най-тъмните слънчеви очила, и макар че скалпът ми силно ме сърбеше, не смеех да си сваля шапката, за да не се отлепи с нея и горната част на черепа ми.

Единственото такси на острова — ситроен от 1962 година — се спусна по „Дрейк стрийт“ и спря в горния край на кея, където слязоха клиентите ми. Те бяха двама, а аз очаквах трима, защото Кокър категорично беше казал, че групата се състои от трима души.

Двамата тръгнаха по дългия, покрит с павета кей, крачейки рамо до рамо, а аз се понадигнах леко, за да ги огледам добре. Почувствах, че физическата ми отпадналост започва постепенно да изчезва, заменяна от онова познато силно усещане, което бавно прониква и стяга цялото тяло, придружено с лек гъдел по опакото на ръцете и в задната част на врата.

Единият беше висок и крачеше с разпуснатата походка на професионален спортист. Не носеше шапка, а леко червеникавата му коса бе внимателно сресана през рано оплешивялото му теме така, че през нея прозираше розовата кожа на скалпа. Коремът и бедрата му обаче бяха стегнати и той владееше отлично тялото си. Само така можех да си обясня непринуденото чувство за лекота, излъчващо се от външния му вид.

Краставите магарета се надушват през девет баира. Почувствах, че той бе човек, приучен да живее посредством и от насилието. Целият беше мускули или както се казва на жаргон — „маризчия“. Нямаше никакво значение на чия страна щеше да прилага уменията си — в полза на защитниците на закона или на неговите нарушители — появата му не вещаеше нищо добро. Надявах се, че подобна баракуда2 никога няма да навлезе в спокойните води на Сейнт Мери. Стомахът ми започна леко да ме присвива от прозрението, че хищникът отново ме е надушил. Огледах бързо и другия, у когото зверското не бе така явно изразено, но беше налице, а признаците му — леко замъглени и притъпени от годините и увеличеното тегло, и появата му означаваше още повече неприятности.

„Хубаво начало, Хари — рекох си с горчивина. — А на всичкото отгоре и тоя махмурлук.“

Вече ми стана съвсем ясно, че по-възрастният е главатарят. Той вървеше половин крачка напред, а по-младият и по-висок мъж му оказваше това уважение. Беше няколко години по-възрастен от мен, вероятно малко преди четирийсетте. Над колана му от крокодилска кожа личаха наченките на коремче, а под брадичката му висяха торбички, но прическата му беше правена на „Бонд стрийт“3, а копринената риза от Сулка и мокасините от Гучи носеше като някакви отличителни знаци. Докато се приближаваше по кея, изтри брадичката и горната си устна с бяла носна кърпичка, а диамантът на малкия му пръст според мен беше двукаратов. Камъкът украсяваше обикновен златен пръстен, а и ръчният му часовник беше златен, вероятно „Ланвен“ или „Пиаже“.

— Вие ли сте Флечър? — попита той, спирайки се под мостика на пристана. Малките му черни очи приличаха на мъниста и светеха като на пор. Очи на хищник — лъскави и студени. Установих, че е по-стар, отколкото предполагах, защото косата му бе очевидно боядисана, за да се скрие прошарването. Кожата на бузите му бе неестествено опъната, а под косата личаха белезите от пластична операция. Беше си правил козметична операция, което означаваше, че е суетен, и аз нямаше да го забравя.

Беше стар войник, издигнал се от редник до командир. Той бе мозъкът, а онзи зад него — грубата сила. Някой беше изпратил своя челен отряд и аз мигновено прозрях защо бе анулирана предишната заявка.

Едно обаждане по телефона, последвано от посещението на тия двамата, би накарало всеки обикновен гражданин да се откаже завинаги от улов на марлини. Вероятно клиентите ми са били сериозно ощетени от анулирането на заявката в последния момент.

— Мистър Матерсън? Заповядайте на борда…

Сигурно бе, че не са дошли да ловят риба, и аз реших да не се изтъквам, а да се държа скромно, докато не разбера какво точно ще поискат, така че добавих едно позабавено „сър“.

Якият юначага скочи на палубата, приземявайки се меко като котка, а от поклащането на прехвърленото през ръката му сако разбрах, че в джоба му има нещо тежко. Той се изправи пред членовете на екипажа с високо вдигната брадичка и ги огледа набързо.

Анджело пусна някакво бледо подобие на знаменитата си усмивка и докосна баретата си с едно „Добре сте дошъл, сър“. А смръщеното лице на Чъби просветна за миг и той измърмори нещо, което прозвуча като ругатня, но вероятно бе радушно приветствие. Онзи престана да се занимава с тях и се обърна да подаде ръка на Матерсън, който стъпи на палубата и зачака, докато телохранителят му проверяваше каюткомпанията на „Танцуващата“. После влезе в каютата, последван от мен.

Обзавеждането ни е луксозно и скъпо. Климатичната инсталация бе охладила утринния задух и Матерсън въздъхна облекчено, изтривайки се отново с кърпичката, докато се отпускаше на една от меките седалки.

— Това е Майк Гътри — кимна той към мускулестия си помощник, който обикаляше каютата и проверяваше страничните илюминатори и вратите, но явно се престараваше в ролята си, тряскайки ги прекалено силно.

— Много ми е приятно, мистър Гътри — ухилих му се аз с цялата си непринуденост, но той ми махна разсеяно, без да ме погледне.

— Ще пийнете ли нещо, господа? — попитах аз, докато отварях барчето с напитките. И двамата поискаха кока-кола, но аз имах нужда от някакво лекарство заради неприятната изненада и махмурлука. Първата глътка от студената кутия с бира ме съживи.