— Милост! Бог ви праща да ни спасите!

Когато доближиха достатъчно, за да различат лицата на хората във водата, Хал разпореди да спрат. „Серафим“ обърна нос срещу вятъра и легна в дрейф до корабокрушенците.

— Спуснете лодка да ги прибере! — нареди Хал и докато това ставаше, започна да брои главите.

— Двадесет и двама. Доста голям екипаж за толкова малка лодка, а мастър Тайлър?

— Наистина капитане, необичайно голям.

Хал отиде при релинга, където Големият Дениъл и Алф Уилсън чакаха начело на група въоръжени мъже.

— Готови ли сме да им организираме подходящо посрещане, мастър Фишър?

— На по-приятелска среща не могат да разчитат отсам райската ограда — отвърна Големият Дениъл. Лодката бе вече пълна с подгизнали, мърляви корабокрушенци. Нагазила дълбоко, тя пое назад към „Серафим“.

Изведнъж Алф Уилсън подсвирна тихичко и мургавото му красиво лице светна от радост.

— Оня едрия на носа, брадатия — посочи той един от спасените. — Познавам го. Господи, с какво удоволствие ще го посрещна на борда. Той бе начело на бандата главорези, които се качиха на „Минотавър“ по абсолютно същия начин.

— Дръпни се назад, ако обичаш, мастър Уилсън! — предупреди го Хал. — Може и той да те познае. Нека се качи първо на борда, пък после ще се гледате!

Лодката се привърза за „Серафим“ и първият от спасените изкачи стълбата, за да падне на четири крака на палубата. Долепи чело до дъските и стичащата се от робата му вода образува локва около него.

— Нека Аллах и всичките му светии благословят този кораб! Милостта и състраданието ви ще бъдат вписани в златната книга…

— Достатъчно, момче — каза му Големият Дениъл и го изправи любезно на крака, докато хората му го обградиха и изтикаха смаян в отдалечения край на палубата. Следващият изкачил стълбата и прехвърлил релинга бе едрият с брадата. Той протегна ръце и мократа му дреха прилепна по дългото тяло.

— Това е най-благодатния ден в живота ми. Децата и внуците ми… — занарежда той с мелодичен глас.

— Селям алейкум, Рашид! — приветства го Алф Уилсън. — Погледът ми остана празен много дълги дни, докато най-после съзра великолепната ти осанка.

Рашид го зяпна уплашено. Тогава Алф приближи и се усмихна мило. Арабинът го позна и се огледа с диво отчаяние, търсейки път за спасение. Хукна към борда, но Алф Уилсън го улови във въздуха и прикова на палубата. Опря коляно в кръста му, а върха на кортика си — в меката част зад ухото. — Много те моля, любимецо на Пророка, дай ми някакъв повод да ти прережа гърлото. — Боцна го с връхчето, така че мъжът изквича и се загърчи на палубата. Алф прокара свободната си ръка по проснатото тяло, после бръкна под робата и извади смъртоносно извит нож. Опита острието му по меката част от ухото на Рашид и я обръсна без усилие. Струйка кръв потече към брадата на мъжа.

— А, добре е наточен — зарадва се Алф. — Трябва да е същият, с който отряза носа на стария ми приятел Бен Браун и с който уби Джони Уайти.

Рашид захлипа, зави и замоли пощада.

— Бог ми е свидетел, невинен съм. Бъркате ме с друг. Аз съм един беден рибар.

Останалите се бяха скупчили шашардисани по средата на обръч оголени саби. Алф издърпа скимтящия и раболепен Рашид на крака и го подкара към хората му. — Ако някой посмее да побегне или да посегне към скритото си оръжие, да има предвид, че на хората е заповядано да му отрежат незабавно главата — предупреди Хал. После се извърна към Нед Тайлър:

— Давайте напред, моля!

Когато корабът отново тръгна по вятъра, Хал пак насочи вниманието си към пленниците.

— Събличайте се всички! Да видя некъпаната ви кожа!

Разнесоха се викове на протест:

— Ефенди, срамно е. Голотията ни е обида за Бога.

Хал измъкна единия от пистолетите си и запъна ударника. Насочи го към главата на Рашид.

— Сваляй всичко! Шашнете ни с дебели и дълги рязани пишки, както ще сторите с хуриите във вашия рай, когато ви пратя при тях.

Рашид смъкна неохотно робата си и остана по бедрена препаска.

— Всичко! — настоя Хал и, един по един, арабите започнаха да свалят дрехите си. Оставяха ги на земята прекалено внимателно, като гледаха скритото из гънките да не тупне с тежък звън върху талпите на палубата. Най-накрая се изправиха, жалки и нещастни, прикрили с шепи срамните си части, хлипащи и молещи пощада. Дрехите им лежаха на купчини по палубата.

— Претърсете ги! — нареди Хал и Аболи с Големия Дениъл започнаха да проверяват всяка дреха поотделно, попълвайки постепенно цяла колекция ножове, скрити из гънките. Когато свършиха, на палубата бе струпана купчина оръжие.

— Рашид! — обърна се Хал към водача, който се свлече на колене и сълзите му се смесиха с кръвта от нараненото ухо. — Какъв е планът на Ал Ауф? Какъв сигнал трябваше да му подадеш, за да разбере, че си завладял моя кораб?

— Не Ви разбирам, ефенди. Не познавам човек на име Ал Ауф. Имайте милост към бедния рибар! Ако няма кой да ги храни, дечицата ми ще умрат от глад.

— Аллах, Всемилостивият ще се погрижи за клетите ти сирачета — увери го Хал и обходи с поглед ужасените пленници. — Ей оня там! Избра един бандит със злодейски поглед, белег през лицето и една празна очна орбита. Аболи го извлече от тълпата. Сложи около врата му късо парче тежка верига и я заключи с кофар.

— Още един път те питам — усмихна се Хал към Рашид, — какъв е сигналът?

— За Бога, ефенди, не познавам тоя човек Ал Ауф. Не знам за никакъв сигнал.

Хал направи знак с глава и Аболи вдигна арабина с веригата като малко дете и го отнесе към борда. Вдигна го високо над главата си и го хвърли в морето. Човекът цопна във водата и мигновено изчезна, повлечен от тежестта на веригата. Ужасяваща тишина завладя палубата. Дори английските моряци не бяха допускали, че капитанът им може да бъде така безжалостен. После голата група издаде тих стон и като един се отпусна на колене. Поставили длани пред лицата си, те замолиха пощада.

— Сигналът? — попита тихо Хал, вперил поглед в Рашид.

— Бог ми е свидетел, не знам за никакъв сигнал.

— Вземай го! — обърна се Хал към Аболи. Той го хвана за кървящото ухо и го повлече към борда. Просна го на палубата, сложи огромния си бос крак върху гърба му и закопча друго парче верига около врата му. После го вдигна с лекота над главата си.

— Хвърли го на акулите! — нареди Хал. — Макар че сигурно ще повърнат от такава мърша.

— Ще ви кажа — зави Рашид, като риташе във въздуха. — Само нека тоя черен шейтан56 ме пусне долу и ще ви кажа.

— Изнеси го отвън! — заповяда Хал.

Аболи смени захвата си и овеси Рашид за глезените далеч извън борда на „Серафим“, над запенената под него вода.

— Казвай — нежно му заговори той, — щото почват да ме болят ръцете. Няма да издържа дълго.

— Две светлини — изпищя Рашид. — Два червени фенера на главната мачта. Това е сигналът за Ал Ауф, че сме превзели кораба.

Аболи го върна назад и го остави да тупне на палубата.

— Какъв курс ви нареди да следвате? Къде трябва да се срещнете? — попита Хал.

— Каза ми да държа юг, близо до брега, към Раш Ибн Кум. — Хал знаеше, че така наричат един голям нос, проснат навътре в пролива.

— Оковете ги всички и ги заключете в предната надстройка! Сложете пазач и да не ги изпуска от поглед! Да се застрелва всеки, направил опит да бяга! — заповяда Хал на арабски за улеснение на пленниците.

Когато слънцето потопи нажежено лице в морето, Хал намали платната и се отдалечи от брега, което би сторил всеки благоразумен капитан, ако се намира близо до подветрена суша. Плаваха бавно на юг, като един-два пъти, през първата половина на нощта, наблюдателите забелязваха мътна светлина от фенерите на следващите ги джонки.

На борда на „Минотавър“, където и да се спотайваше в този миг, Ал Ауф положително очакваше хората му да завладеят „Серафим“, едва след като повечето моряци са заспали. Ето защо, Хал изчака до четири удара на корабната камбана — два часа сутринта, — преди да разпореди да запалят два червени фенера на главната мачта. Те се опулиха в тъмнината като очи на дракон.