Каракачанката яде така, че на дядо му се досвидя. Като я гледаше как потапя черните си пръсти в яхнията, дядо си мислеше, че стомахът й е пробит и храната изтича някъде изпод шарената й фуста. А когато Каракачанката почна да унищожава баницата съвсем безогледно и да пие на един дъх цели паници вино, дядо завинаги прокле своята щедрост и загуби настроение. Струваше му се, че тази жена няма да изкупи щетите, които му бе нанесла, дори ако доведе в къщата му златна снаха.

Тримата сополанковци отдавна подсмърчаха отвън до вратата, примамени от миризмата на баница и яхния, но малко по-късно трябваше да се задоволят със зелева чорба, поръсена с червен пипер. Каракачанката им отне един голям празник и те дълги години си спомняха за нея с омраза: „Оная черната, дето изяде баницата и кокошката.“

Накрая обаче Каракачанката спечели симпатиите на домакините по такъв блестящ начин, че те забравиха и за баницата, и за кокошата яхния, и за виното. Като понаправи главата, тя пренебрегна строгите правила на дипломацията и заяви, че е от Могиларово и че е дошла не да оглежда, а направо да иска съгласието им за годеж. На всичко отгоре баба и дядо имаха възможност да се понадуват и да проявяват известно високомерие. „Не познаваме хората, пък и да ги познаваме, такава работа изведнъж не става!“ (След като утвърдиха по този начин престижа си, на свой ред откриха картите и дадоха съгласието си.)

Привечер Каракачанката си отиде с натежал корем и пълна престилка с армагани, отнасяйки на бъдещите сватове много здраве и най-приятни новини.

3.

След известно време отношенията с Могиларово се развиха така, че една лична среща между баща ми и майка ми бе неизбежна. Според тогавашната етикеция бъдещите съпрузи трябваше да се срещнат поне веднъж преди сватбата и непременно да се харесат, тъй като бракът им биваше предварително решен от техните родители. Това бе едно улеснение от страна на родителите, защото в противен случай имаше опасност двамата младоженци да не се познаят в деня на сватбата за разлика от сегашните младоженци, които преди брака се опознават много добре, но след брака предпочитат да не се познават. Но по онова време хората бяха прости и пробните бракове не се практикуваха.

Препоръките, които Гочо Патладжана даде за баща ми, задължаваха целия ни род. Баща ми трябваше да се представи в Могиларово като търговец на добитък. Както казахме вече, хората по онова време бяха прости и неуки, но също като нас смятаха, че битието определя съзнанието, и предпочитаха да се омъжват за търговчета или да се женят за по-богати момичета. Иначе любовта, както и сега, си беше истинска любов.

Както и да е, дядо нае астраганения калпак от бай Мито (този калпак бе оженил много сиромаси от махалата), а от бай Костадин — кожуха. Кожухът бе нов наистина, но и бай Костадин не бе вчерашен. След дълги уговорки даде кожуха „още необличан“, но дядо се задължи да изпрати сина и снахата да му жънат четири дни през лятото.

Баща ми наложи астраганения калпак, облече кожуха и с помощта на дядо яхна кобилката. Той бе разбрал вече, че предстоящата му женитба не е шега, и за да се почувства като истински мъж, през целия път до Могиларово се опитваше да мисли за майка ми. Но колкото и да се мъчеше да си я представи, виждаше само едно бяло седефено копче, което бе видял вместо нея при първото си посещение. От време на време това бяло седефено копче се появяваше на черната грива на кобилата, ставаше голямо като чиния и изчезваше. И тогава баща ми си мислеше, че скоро ще го оженят за едно копче и ще го накарат да живее с него. Обзет изцяло от такива любовни мисли и вълнения, той не забеляза кога пристигна в Могиларово. Намери къщата на Каракачанката и отседна у тях.

Каракачанката бе опекла работата и срещата между баща ми и майка ми трябваше да се състои на една седянка у близките съседи. Тази среща бе устроена с пръст на уста и все пак сред младежкото общество на Могиларово се разнесе мълва, че еди-кой си от еди-къде си тази вечер ще се срещне с Бера Георгиевата.

Могиларовските ергени не проявяваха особен интерес към майка ми, нито към имотното състояние на баща й, но бяха ревниви по природа, не гледаха с добро око на предстоящата й среща с другоселеца и както ще видим, устроиха на баща ми такъв номер, с който показаха нагледно, че не признават принципа за мирното и съвместно съжителство между две села с различни нрави и обичаи. Според нашенци те бяха заслепени дотолкова от своето патриотство, че ако, не дай Боже, притежаваха атомна бомба, нямаше да се поколебаят да натиснат червеното копче и да ни изличат от лицето на Добруджа заедно с кучетата и бълхите.

Синът на Каракачанката, също ерген, трябваше да представи баща ми в обществото на майка ми и двамата тръгнаха за седянката. Стопанката на къщата ги посрещна много любезно, същото направиха и момичетата. Те бяха седем. Някои бяха навирили хурки, други плетяха или бродираха и всички седяха на пода в кръг около една газена тенекия, върху която бе поставена лампата.

— Седни, гостенино! — каза стопанката и се оттегли в своя ъгъл, откъдето ревниво наблюдаваше младите да не би да си позволят някои волности.

Тогавашните майки си въобразяваха, че младите, щом се съберат заедно, непременно ще вършат непозволени неща, и проявяваха удивително недоверие към идеалната любов, като че бяха изгълтали с кориците разните фройдистки теории. Слава Богу, нашето време отрече напълно тези назадничави схващания за отношенията на младите от двата пола.

Разбира се, баща ми трябваше да седне при майка ми. Очаквайки го, тя предвидливо си бе избрала място откъм вътрешната страна на кръга, между стената и дървения пат. Само че баща ми никак не можеше да я разпознае между седемте момичета. По едно време погледът му случайно попадна на една зелена роба с бели седефени копчета и той, замижавайки, да събере кураж, току се свлече на голата рогозка до нея. Макар че седеше почти гърбом към момичето със зелената роба, без да отваря уста, всички се учудиха на неговата постъпка. Те знаеха, че „търговчето“ е дошло за Бера, а сега изведнъж реши да флиртува с друга. Вместо да осъдят странното му поведение, момичетата почнаха да си шушукат и да си казват, че хората с „положение“ могат в края на краищата да си позволяват всичко. Така е било винаги и така ще бъде! По всичко личеше, че те завиждаха на майка ми и тайно се надяваха, че на „търговчето“ може да му хрумне да си избере някоя друга от тях. Синът на Каракачанката, който бе седнал при майка ми, за да я подготви за срещата, предугади недоразумението и повика баща ми при себе си:

— Петре, ела тука да ти кажа нещо!

Баща ми с облекчение се надигна от рогозката и седна между него и майка ми. Той си бе помислил, че любовното обяснение и този път му се размина, и много се учуди, когато синът на Каракачанката каза:

— Беро, поприказвайте си с гостенина, а аз ще пообиколя другите седенки!

Така баща ми най-после се озова при майка ми. Този момент може да се смята за съдбоносен не толкова за него, колкото за мен. Отсега нататък събитията щяха да се развият така, че в края на краищата да се стигне до моята поява на бял свят. И аз за съжаление не можех да го предотвратя, тъй като представлявах все още зародиш на една неосъществима идея. След години с основание щях да се запитам защо трябваше да се осъществи тази идея, но тогава щеше да бъде твърде късно.

Още като седна при майка ми, моят бъдещ родител започна да се поти, да подсмърча и да си бърше носа с ръкав. Това приятно за неговата възраст занимание му отне половин час и не му позволи да обели зъб на майка ми. В нейните очи той изглеждаше истински сополанко с астраганен калпак, защото бе по-възрастна от него с две години, но и през ум не й мина да му „даде пътя“. Тя бе деликатна в отношенията си с мъжете, особено с по-младите от нея, освен това не бе от ония момичета, които се хранят с празни илюзии. (Майка ми не само не вярваше, ами и не допускаше, че баща ми е някакъв си търговец на добитък.) Така че въпреки вродената си гордост тя трябваше да поведе разговор с бъдещия си съпруг.