Фросина имаше осемнайсет години, сиреч бе по-млада с десет години от Светослава. Живяла дълго в Търново, в близост с болярските къщи, тя знаеше добре български, тясна дружба я свързваше с някои болярски момичета. Тя беше природно добра, умна и честолюбива. Кръщелница на византийска княгиня, мома с живо въображение, богата много, тя бленуваше за високо положение, блясъкът на короната я прелъстяваше. Като любеше Светослава, тя любеше в него и своите момински честолюбиви блянове. Светослав, царски син, рядък хубавец, порази още въображението й със силните черти на характера си, с нещо мъжко и повелително, даже грубо, което и най-префинените жени обичат да виждат у мъжете. До годявката им тя се бе разговаряла с него само три пъти в Пантолеоновото присъствие и той бе оставил дълбоко впечатление в душата й. Но тя го виждаше често под прозорците си, като минуваше с коня, под разни предлози, и всеки ден го очакваше с туптяще сърце пак да го види да мине. Но след годявката той всеки ден я посещаваше в часът, когато баща й беше там. Той я видя сама само последния път и след беседата в това свиждане Светослав изпъкна пред нея в лучезарния блясък на герой.

Всъщност, заговор нямаше още. Появяването на сцената на Чоки пресече кроежите Светославови за изгонването Смилеца в зародиша им. Това събитие го постави пред нова задача, много по-тежка, много по-изпълнена с опасности. Слабият Смилец, и по характер, и по безсилие, в което го туряше нямането на пари, на войска и на безкористни и мъжествени крепители, сега се заместяше от войнствения татарски хан, кален в многогодишните бащински си войни, главатар на кръвожадни пълчища, за които войната беше родна стихия. В състоянието, в което се намираше България, никаква възможност не се виждаше да може да се събере в кратко време доста голяма сила, за да отблъсне неприятеля. При това народът беше наплашен от татарите. Спомените от техните ужасни опустошения бяха още живи. Сега короната се видя Светославу много по-отдалечена. Той не губеше вяра в добрия обрат на работите, но неясно виждаше средствата, които трябваше да избере. Положението беше много мъгляво. Трябваше да чака развитието на събитията, за да може да погледне ясно и да действува с увереност. И той реши да чака, като продължи ролята на нехаен и безучастен человек, занят само с личното си благополучие.

Между това Смилец се намираше под гръмовитото впечатление. Той се щуряше из палата си, неспособен да вземе никакво решение. Болярите като него бяха слисани, някои даже спокойни: за тях беше все едно кой им е господарят — Чоки или Смилец. Който и да е, те щяха да му служат, за да запазят чергите си. Те бяха привикнали на подобни промени на господарите. Напразно бан Балдю, подир безуспешния си опит при Светослава, бе се повърнал при Смилеца и искаше бързо свикване войска, чрез каквито средства се можеше, за да се запази царството. Той говореше на глух. Пълно униние бе завладяло царя, нерешителност бе парализувала и ума му, и волята му. Той не бе способен ни да брани столицата, ни да я напусне. Балдю гледаше отчаян към небето и пъшкаше.

А народът се бе смутил. На улиците се събираха тълпи граждани и се питаха за новини. Трупаха се и на Царев друм и гледаха към палата, като че очакваха оттам успокоителни известия. Някои дубровнишки и гръцки търговци товареха по-ценните си стоки, за да напуснат Търново. Скъпите черковни утвари се притуляха в съкровището. Жените плачеха. Преждевременна паника бе обладала и боляри, и народ. Всички чувствуваха, че не е Смилец човекът, който ще спаси царството. Помислиха за Светослава, който един можеше да стопли куражите, но махнаха с ръка безнадеждно, като чуха, че се годява и жени в такива времена. Чоки му беше зет и той нямаше за какво лично да се безпокои… И неизразима омраза се пробуди против него.

По едно време се пръсна слух, че Ивайло бил жив, че не бил убит в Крим, както се знаеше. Мълвата прибавяше, че той тръгнал с войска някаква да срещне Чока. Тоя нелеп слух за минута докара всеобщо въодушевление и смути Смилеца; но излезе неверен и унинието стана още по-голямо. Негодуванието против Смилеца растете. Шумни тълпи се спираха на Царев друм, стреляйки свирепи погледи и юмруци към Царевец.

Смилец събра извънреден съвет в палата. Там бяха повечето от болярите, що видяхме на трапезата му. Бе повикал и патриарха.

Въпреки лошия час, той прие болярите седнал на трона си, в багреница. С познатата си способност да си съставя лице безстрастно, той със спокойствие изложи положението и поиска мнението на съветниците си.

Пръв взе думата патриархът. Той намери, че съпротивлението е невъзможно с нищожните сили, с които разполагаха, и предложи веднага да се поиска помощ от Андроника.

Взе думата севастократор Радослав. Той силно подкрепи патриарха, като добави:

— Андроник е наш сродник и приятел, той с радост ще ни се притече на помощ, безкористно, защото Чоки, един път господар в Търново, ще бъде опасен и за неговите владения.

Смилец се навъси.

— Никога това няма да приема — каза той троснато.

Па поиска мнението на другите.

Старият болярин Годеслав изказа мнение да се приеме приятелски Чоки. Той предлагаше сам Смилец да излезе начело с предните боляри и с дарове да го посрещне. Той вярваше, че ханът подир богат откуп и като му се отстъпи Добруджа до Траяновия ров, ще се върне назад, както баща му преди две години, като остави Смилеца и занапред свой васал.

Това мнение се сподели от повечето боляри.

Един Балдю мълчеше, мрачен. Той чакаше да заговори, когато всичките се изкажат.

Но Смилец беше нетърпелив да чуе неговата дума.

— Бане, ти на първата си ли мисъл си още? — попита тон.

— Сега още по настоявам за нея.

— Но нямаме средства за борба!

— Аз ти показах средствата за борба, царю. Сега и ти покажи онова, което народът очаква от тебе. Казвам „народът“, защото ние тук не сме народът. Народните беди са чужди на болярите. Попитай народа… Виж там, на Царев друм, на купове чака, да види какво ще направиш.

Смилец се замисли.

— Какво мислиш за мнението на светия патриарх?

— Мисля като тебе: гръцка войска да не стъпя в земята ни.

— Ние сме съгласни — казаха неколцина, Патриархът извика гневно:

— Вие сте диви! Вас ви не е страх, че вярата Христова ще се оскверни от нечестивите агарянци, а страх ви е от християни и братя по вяра.

— Дядо Иоакиме, не ща гърци! — каза Смилец.

— Смилчо, помни, че си християнин!

Иоакимовата рядка брада трепереше от вълнение. Балдю пак издигна гръмовития си глас и продължи мисълта си:

— Царю, дай ми воля да ти намеря пари и войска. Парите са у нас и народът е при нас. Но той е уплашен. Нему му трябва друго нещо, което няма и което трябва да му се намери: вожд!

По лицата се появи смущение, защото тия думи паднаха като плесница въз Смилеца.

Смилец се усмихна презрително.

— Не ще ли ме посъветваш да повикам Светослава Тертера да ни спаси?

— Смилчо, аз бих те просил, аз бих те молил на колене да сториш това, като задушиш всякакви подозрения у себе си, защото името на Светослава е гръмливо и народът ще го последва; но, за жалост, Тертеровия син се е затворил в черпуката си и за нищо нехае: той се годява и жени тия дни… Но опитай, обърни се ти сам към него. Може би твоя позив да бъде чут.

Иоаким кипна.

— Балдю, не безумствувай! Ти караш царя сам да си тури въжето на врата!

— Дядо Иоакиме — извика Балдю; — твоите бели власи пак ли ще се позорят с поклони пред татарите?

Иоаким се изправи запъхтян от гняв.

— Никога тоя вятърничав пустогонец няма да стигне до трона, към който ти му отваряш път!

— Ако е достоен за трона, нека седне на него. Който може да спаси България, нему България ще се поклони.

— Балдю, прекаляваш го! — забележи Желяз.

Смилец запази хладнокръвие; тойсеобърна към банът: