— Добро, и ние тръгваме — каза Радоил. Той плати виното и четворицата излязоха.

Навън чакаше осталата дружина. Радоил поръча на двама юнака да идат при останалите си другари и да им кажат де ги чака.

— Момчета, сега по мене — каза Радоил.

Юнаците безропотно послушаха. Те имаха сляпо доверие във воеводата; те знаеха, че каквото рече той, добро е.

Възкачиха се по пътеката, що лази в полите на Гарван.

Когато излязоха на височината, те починаха няколко време. В тъмнината долу градът се не видеше от мрака. Вятърът грозно бучеше в дола. Няколко осветлени прозореца на палата мъждееха като огньове, увиснали на въздуха. На една от черквите на Трапезица също светеше някакво кандило. Никакъв шум не достигаше от града, дене тъй оживен. Редки звездици трепваха малотрайно между черни облаци на небето.

Пътниците продължиха пътя си нататък. Те осъмнаха в някаква вълниста местност, покрита с гора. Те вървяха сега свободно: Смилец, общия им враг, беше изчезнал. В тия гористи пущинаци почти никого не срещнаха. Само на едно място зърнаха един овчар, който им даде мляко. От него научиха, че преди три дена през тия места минали троица души мъже и една жена и починали си в колибата му. Дал им мляко, сирене и хляб.

— Как бяха облечени? — попита Богор.

— Че как да ти кажа, като хора, сякаш царски хора…

— А жената?

— У, горката, как плачеше! Но тя приказваше на гръцки.

— Те са! — извика Богор.

— Кои? — попита Радоил.

— Ония „бежанци“ — и той му пошушна: — Смилец и жена му.

— Поврага да идат!

— Накъде минаха, дядо? — запита Богор със светнали очи.

— Из тая пътека — къде ще идат? Трябва да са преспали в Проевата кръчма, в Нягово.

Богор псуваше Смилеца и се късаше от яд, че е избягал.

— Искаше ми се да хвърля главата му в Светославовите крака.

Дружината продължи пътя си.

Замръкнаха в поменатото от овчаря село, загубено в шумаците. Извън това село стърчеше болярска кула. Радоил каза на Богора:

— Тук ще нощуваме?

— Тука. В Проевата кръчма. Но ние не можем всички да влезем, ще уплашим кръчмаря.

Радоил се обърна към дружината:

— Вие ще легнете в тая гора, срещу кръчмата.

Потропаха на вратата на кръчмата. Излезе един старец.

— Кои сте вие? — попита той, взирайки се в тях недоверчиво.

— Християни — отговори Радоил.

— Добри хора сме, дядо, само постим и богу се молим, кокошка да видим заклана, пука ни сърцето от страх. Влазяй, влазяй вътре и ни дай да хапнем и пренощуваме, връщаме се от поклонение — каза бъбривият Богор, като се вмъкна пръв в кръчмата.

Радоил беше любопитен сега да научи де е Чоки и какво се чува.

— Свят бяга, юначе, християните селата си оставят, стоката си зарязват… Бягат, бягат всичките… Проклетият агарянец бил отвъд Шумен. Господи, закрили ни.

И той се прекръсти.

— Ами вие от Търново ли?

— Оттам, ходихме на поклонение на св. Петка.

— Тъй, завчера й беше празникът — каза старецът. — Света Петка да ни е на помощ и св. Иван рилски чудотворец, и св. Богородица Темнишка… На, тука ще спите — завърши старецът, като им посочи един гол одър.

— Да си жив, дядо, и това е много за нас — каза Иван. — Ние не идем от пуховите легла на Царевец, а от колибите си.

— Ех, клетия цар, прокудиха го зли хора.

— Така, дядо — каза Богор.

— Ами вие от кои сте?

— Как „от кои“? — попита Богор.

— Кой цар припознавахте?

— Кой цар? Смилеца, нашият цар. Бог да го повърне пак в Търново… Добре ни беше с него — каза Богор, като счете за благоразумно да успокои домакинът.

— Пропъдиха го човека — каза с въздишка старецът.

— Ами де е той сега? — попита Богор. Старецът каза скръбно:

— Горкият Смилец оттука мина оня ден. Богор трепна.

— Оттука мина?

— Тъй, с горката си булка. Сега са в кулата.

— В коя кула?

— Ами на нашия болярин Костадина. Прибра ги боляринът… Скитали се три вечери из планината, в манастири нощували… Ей, де са мислили за такова патило!

— Ами гонят ли ги?

— Кой знай. Разумява се, че ги гонят, като бягат. Богоровите очи лъщяха със зверски огън. Но старецът не забелязваше това. Навън вятърът фучеше. Старецът продължи:

— Боляринът ги скри, ама може ли да ги държи все в кулата. Ще изпрати царя и царицата във Варна, та с гръцки кораб да отплуват за Цариград.

— Ти какъв си тука, дядо?

— Кмет, синко. Бог да поживи болярина, вярва ни и все ние сме кмет в това село — от години.

— Ти сега дай да ядем, старче — обади се Иван, — па утре ще ни разправиш още.

Кръчмарят сложи трапеза, на която донесе хляб, кромид, сол и бито сирене.

Пътниците насядаха.

— Ако искате вино? — попита старецът.

— Дай вино, но не изветряло — каза Богор.

Старецът отиде да донесе из избата вино. Радоил мълчеше. Той яде сух хляб само, мрачен, уг-лъбен в мислите си. Богор пошушна:

— Изпих му кръвта!

И в очите му засвятка пламък.

— Кому?

— На Смилеца.

Радоил нищо не му каза.

— Ще ми помогнете ли? — попита Богор.

— За какво? — попита Радоил разсеян.

— Да убия Смилеца.

— Ние отиваме по друга работа — продума Радоил. — Татари да убиваме.

— Тогава ние трябва да се разделим утре — каза Богор.

— Ние и така ще се разделим — рече Радоил.

Старецът донесе вино в бъкъла. Вечерята продължаваше мълчаливо. Радоил мислеше за Славка н за татарите, Богор мислеше за Смилеца.

— Жално ми е само, че ще се забавя още ден, два — избъбра Богор, като ядеше съсредоточено, навел се над трапезата.

После внезапно погледна Радоила.

— Защо не ми помогнете?

— Светослав заръча ли това?

— Не.

— Тогава върви си по работата — каза сурово Радоил; — когато трябваше Смилеца да убиваш, ти посегна из засада на Светослава, разбойнико!

— Но той ме накара!

— Кой?

— Смилец.

— Смилец те накара?

— Татаринът Темир ме подкупи, а Темир е Смилецов слуга и изпълняваше заповедта на господаря си.

Радоил скокна.

— Право ли казваш?

— Защо не пита княза? Той щеше да ти обади. И целият народ знае сега това.

Богор разправи подробно всичко. Радоил се обърна към Ивана и Станка:

— Преди да продължим пътя си утре, ще помогнем на Богора.

Иван и Станко одобриха.

— И Темир е с него — забележи Богор.

— Татаринът мен ще оставите… — издума глухо Радоил.

След малко четворицата легнаха на одъра въз една рогозка, що им даде ханджият, и се завиха с дебелите си връхни дрехи.

Скоро захъркаха.

Вятърът зловещо и страшно бучеше в гъстите гори навън.

В кулата на болярина Костадина Смилец се събуди рано.

Слънцето стреляше през укрепения с железни пречки прозорец златни лучи по потъмнелия зид на стаята, дето нощува бившия венценосец.

Мария бе преспала при Костадиновата жена, а Темир при Костадиновите слуги.

През тия няколкодневни страдания и скитания из планините Смилец се беше много изменил. Пълното му и благо друг път лице беше добило страдалческо изражение; очите му хлътнали и плахи; рамената му приведени напред, сякаш под теготата на нещастията, що го бяха сполетели в такова кратко време.

Вратата се отвори и влезе Костадин.

Той беше висок человек със сурово и диво лице, очевидно загрубял от продължителния живот в тия диви краища.

Той се поклони на Смилеца.

Смилец го погледна въпросително.

— Нещо обезпокоително няма ли?

— Нищо слава богу. Та и кой ще подозре, че сте в тия усойни места?

— Да, Темир добре се досети в Царевец да каже на войниците, че отиваме в Крън, при Елтимира. Сега вероятно ме гонят към Стара планина.

— Дай боже един път да се намерите във Варна и ще стигнете благополучно в Цариград. Смилец се усмихна горчиво.

— Аз съм петия български цар, който търси спасение в Цариград.