— Трябваше да го оставим да се помоли за душата си — каза Радоил.

Богор изтриваше в шумата окървавения си нож.

Двама души превързваха раните на ударените от Темира.

— Избери си сам смъртта! — каза му Радоил.

Той вече не прибягна до мнението па дружината. Темир, като татарин, беше негов.

Татаринът не отговори. Той нито дигна очи към Радоила. Дясната му ръка цяла бе окървавена от собствената му кръв. Мургото му лице нервно тръпнеше.

Радоил извика:

— Един кол!

Спуснаха се и отсякоха една бреза и бързо я задялаха, за да приготвят ужасното оръдие на адски мъчения и смърт страховита.

Темир като изтукан стоеше неподвижен и ням, с глава, оборена към земята.

— Момчета — обърна се Радоил към дружината, — развържете вързопа и извадете каквото има.

Вързопът бе открит. Лъснаха копринени рокли, атлазени женски обувки, покрити със сърма, скъпоценни обеци, гривни, нанизи, бисери и диаманти, кесия, пълна със златни монети.

— Добро. Приберете ги пак и на друго място ще ви разделя тия богатства. Сега бързаме. Заповедта му се изпълни. Между това, колът бе изострен и забит в земята.

— Вземете го! — каза Радоил и посочи Темира.

Поведоха Темира, който покорно тръгна към мястото на наказанието си. Той не произнесе нито една молба, знаейки, че всичко е напразно.

На закоравелите в убийства разбойници косата настръхна.

Радоил приближи Темира, тури си ръката на рамото му, погледа го няколко време и му каза:

— Ти си храбър. Обичам храбрите. Върви си!

Едвам сега Темир дигна очите си и ги откри широко към него.

Той стоеше смаян. Той не вярваше.

— Върви си, свободен си! — повтори му Радоил.

Темир се простря цял на земята и му целува носовете на цървулите.

— Стани.

Темир се изправи на колене.

— Къде ще вървиш сега?

— Позволи ми да се не деля от тебе, славний воеводо!

От очите му се порониха сълзи от признателност.

— Ти си юнак, остани при нас.

— До веки твой!

Радоил се обърна към зачудените момчета:

— Нашата дружина се увеличи с още един юнак. Превържете му раната, па да вървим.

След малко дружината се углъби в гората.

Главата Смилецова бе отнесена от Богора в торба, за да я хвърли като трофей пред Светославовите нозе.

Смилецовия труп остана един, плувнал в локва топла кръв.

Орли подушиха леш и се завиха високо в небето над мъртвата останка на тоя български цар.

Подир първото опиянение, последвало избягването на Смилеца, Търново се отрезви.

Ненавистният татарски васал беше изчезнал, но бедата съществуваше.

Всички войски в града, заедно с Балдювото опълчение, не достигаха даже две хиляди души, и те силно обезсърчени.

Нови ратници не се записваха.

От провинцията прииждаше много свят, но да се укрие в стените на града.

Пет дена от Смилецовото избягване пристигнаха много тревожни известия. Татарите летели като един облак скакалци и всичко из пътя им било ограбвано и оплячкосвано. Падналите в ръцете им млади жени и моми били изнасилвани и задържани в робство; стадата разграбвани за храна на войската, жилищата разсипвани, селата и кулите горени. Чоки беше вече един ден разстояние от столицата. Катастрофата наближаваше неотразимо. Паниката бе всеобща.

Болярите, привърженици на хана и деспота, излязоха сега смело на сцената.

В овдовялата престолна зала шумеше крамолен болярски съвет.

Годеслав, протосеваст Иван, протовестиарий Грозд, великий логотет Рушимир и едномислениците им предлагаха подчинение на Чоки; ония, които не влазяха в партията им, гневно ги обвиняваха в предателство, без да покажат други изход. Тронът не можеше да остане без цар нито един ден; но кого да изберат? Кой ще поведе народа? Помислили бяха за Смилецовия брат Радослава, избягал, сега на византийска служба, но той вдъхваше ненавист у едни, недоверие у всичките.

А идеята за повикване гърците на помощ се подкрепи само от малцина боляри.

Балдю, който мълчеше, взе думата:

— Високославни боляри, ако Светослав да не беше сега в редовете на народния неприятел, никой от вас не би имал право да му отрече това място — и той посочи трона. — Но Светослав е умрял за нас. Не е умрял обаче оня, който има най-голямото и неотемлемо право на престола.

— Кой? — прекъснаха го учудено.

— Георги Тертер!

— Георги Тертер е в гръцки плен! Георги Тертер бега!

— И аз му не прощавам, братя, това престъпление. Но сега за България да мислим. Да прогласим наш вожд бившия цар и додето го изискаме от Андроника, да се сплотим около неговото име и да се борим с татарите.

Но това предложение не се посрещна одобрително. Привържениците на хана и деспота нарекоха Балдя изумял старец; другите му сочеха юмруците си.

— Предложи по-добре себе си, Балдю! — извика Желяз иронически.

— Мълчи, Железе, ти предложи по-лош от мене:

Радослава!

— Радослав е брат на Смилеца.

— Радослав е ратай на гърците!

Събранието се продължи до вечерта, спомена се кандидатурата на Елтимира, Тертеров сродник, но се отхвърли. Пренията бяха разпалени и бурни. Идеята обаче за подчинение на Чоки печелеше повече привърженици. Но нищо не се реши и тоя ден. Определи се ново събрание за утрешния и след това тронната зала пак опустя.

Късно вечерта Балдювата вратня се потропа. Слугите отвориха и на прага се показа един висок човек, завит с широка мантия, с шлем, ниско нахлупен над веждите. Зад него стоеше един левент, въоръжен добре. Слугите познаха Богора.

— Какво искате?

— Желая да видя веднага банът — отговори с твърд глас завитият с мантията човек.

След малко слугите го въведоха в горната стая. Там чакаше Балдю.

Непознатият хвърли мантията си, сне шлема си и Балдю смаян извика:

— Светослав!

Защото това беше князът, дошел тайно в града.

— Тертеровий сине! — извика Балдю с разтреперан от гняв глас. — Защо идеш при мене? Да ме подкупиш ли за Чоки, както стори с толкова боляри? Или бог те праща да ми донесеш утешителна вест?

— Дядо Балдю, позволи да заключа по-напред вратата.

И Светослав обърна ключа.

После двамата големци останаха сами.

На утрешното събрание в престолната зала присъствуваше и патриарх Иоаким.

Пръв взе думата той.

— Праведний бог в своя гняв остави ме да доживея и до тия времена, да видя пак агарянците пред Търново. Но сега не е час за роптание на божието провидение, а да помислим какво има да правим.

— За това сме се събрали — избъбра мрачно Желяз. Иоаким поглади с костеливата си ръка шудравата си брадица, замислен, и каза:

— Как да избавим Търново от татарския срам? Да ви кажа: като не пущаме татарите в него!… Нека ги задържим в клисурата с ратниците, които имаме сега, додето…

— И този е на Балдювият ум! — изръмжа глухо Рушимир.

Иоаким продължи:

— Нека ги задържим в клисурата, додето ни пристигне гръцка войска…

Това неочаквано завършване на мисълта му предизвика ропот. Балдювите очи стрелнаха мълнии.

Иоаким продължаваше:

— Като пристигне гръцката помощ, Чоки ще се озове между два огъня и ще се принуди да се отдръпне назад. Тоя наш пръв успех ще насърчи народа и той ще скокне заедно с едноверните войски, за да изгони с божия помощ нечестивия враг, за да си иде там, отдето е дошел.

— Но ние не сме викали гръцки войски! — забележи учуден Годеслав.

— Аз писах вече на императора.

Балдю скочи като ухапан от змия.

— Как, ти писа?

— Да.

— С какво право? — извика яростен банът.

— С правото, което имам като духовен глава на българския народ, в едно време, когато светски глава липсува.

— Как смя, владико, да викаш гърци?

— По-добре християни да видим гости тука, а не агарянци проклети.