Но нека хвърлим мислен поглед на старото Търново и да възстановим по скудните му останки и предания, и по още по-скудните упоминания в стари летописи, като възсъздаваме с въображението си, по налучкване или чрез ясновидството на една българска душа, углъбена с мистическа любов в миналото, онова, което преди 614 години трябва да е съществувало, което е могло да съществува в престолния град на Асеневците, но от което почти никаква следа няма, както сторихме с черквата „Св. 40 мъченици“.

Ако новото Търново днес поразява погледите на чужденците с голямата си и рядка живописност, старото, Асеневското Търново, ги е смайвало още повече с не-обичайността на местоположението си, със своеобразната хубост на сградите и дивно величие на панорамата си. Тия горди ридове, канари, урви, долове, обгръщани и миени от своеволните завои на Янтра, въз които беше накацал градът, настръхнал с високи каменни стени, крепости, кули, бастиони, палати, храмове, болярски домове, представляваха гледка непозната и чарующа. Никъде в света столица не беше си избрала такова необикновено място. Чужденците остаяха поразени. Още в 1640 г., когато старото Търново е било в развалини в по-голямата си част, един францискански монах, като описва местоположението му, казва, че то е нещо, що не може да се опише ().

Не са съвсем голи риторически фигури епитетите, що му се дават в българските паметници: Цариград — Търново, Богоспасаемий Цариград, Царица на градовете, Царствено-праславен град. Вторий подир Цариград и пр. Потисната от величието на гледката, фантазията на съвременниците е умяла да изрази удивлението си в тия пищни славословия. За силното впечатление е помагало и политическото значение на града, люлка на съдбоносни събития за България, място, дето е биел пулса на държавния живот.

Истина, архитектурата на търновските обществени сгради не е нито отдалеч наумявала колосалността и здравината на римските градежи и на другите в Западна Европа през средните векове, преживели времената. Всичко е било тука по-скромно, в малки размери, рабско и небрежно, или неумело, подражание на византийската тогавашна архитектура, сама находяща се в упадък. Но фантастичната форма на местността е подигала внушителността и красотата на инак скромните здания по нея. Едно бедно параклисче, кацнало на един усамотен връх, е красиво, една кула, закрепена въз края на отвесна скала над пропаст, е романтична, една крепостна стена със зъбци, възвишающа в небето горделивия си силует, е величава. А търновските висоти и канари именно с такива здания бяха увенчани, капризът на природата и делото на човешката ръка бяха се съединили, за да осъществят в зелените предгория на Стара планина тоя вкаменен блян…

И така, в края на XIII столетие, в който произхождат събитията на тая история, Търново представляваше на окото необикновено хубава, извънредно величествена гледка. Янтра, както и днес, но по-голяма, обвиваше със сребърния си пояс от юг, изток и север скалистите подножия на полуострова Царевец (Хисарът) и после обхващаше с полукръга си от изток, юг н запад полуострова Трапезица, урвест, скалист, като първия, но по-нисък от него. Високи дебели каменни стени, споени добре с цимент, закрепени цъвръсто на висотата, заграждаха и пазеха от вей страни Трапезица — ние туряме нея напред, защото тя е по-стара в историята от Царевец. Няколко малки кули издигаха над стените своите силуети. Във вътрешността на тая каменна ограда се издигаха, тясно притиснати една до друга, многобройни черквици и параклиси с каменни зидове; извътре те бяха изписани с ярки зографии, представляющи сцени от стария и новия завет, образи на светци, патриарси, понякъде ликове на български царе, военачалници и прочути боляри.

Тия черквици и параклиси, градени във византийския стил от средните векове, стил на упадък, казахме, с изключение на различната си големина, имаха еднообразен кроеж и форма, които се повтаряха до най-малка подробност. Повечето от тях имаха в малките си извити олтари за престоли кръгли мраморни или гранитни камъни, като воденични, закрепени пак на такива колони. Това бяха антични жертвеници с гръцки надписи, посветени от гражданите на римския Никопол (при Росица), на олимпийския Зевс, на богините Хера, Атина и др. Те бяха с голяма мъка пренесени от поменатия град в разрушение, както н колоните в черквата „Св. Четирийсет мъченици“. Зодческото изкуство у тогавашните българи бе в първобитно състояние, а ваятелството нито съществуваше и те се ползуваха от готовите произведения на римската и византийската цивилизация при зидане и украшаване обществените сгради. Доволно добрите фрески обаче доказваха, че живописта по̀ прилягаше на ратоборните ни прадеди. Само една между черквите, оная, посветена на св. Ивана Рилски, която пазеше и мощите му, беше доста голяма, широка, добре осветена, със свод, подпирай от шест каменни стълбове, и с олтар, на който престола не беше езически жертвеник. В друга една черква почиваше прахът на св. Гавриила Лесновски.

Само един малък палат на северната, по-издигната част на Трапезица и две-три малки болярски къщи до него бяха едничките мирски жилища сред светините. В палата бе живял Асен I, а в къщите някои от главните му велможи. Те бяха построени след възобновяването на българското царство, като се срина старата римска крепост там, за да се отвори място за постройката на нови здания. Но заедно с развитието на новия държавен живот растеше и столицата, та Трапезица скоро се показа тясна и резиденцията се премести на чуката на Царевец.

През 1293 год., във времето на Смилеца, в тоя скромен палат и в тия болярски къщи живееха само монаси. Монаси населяваха и цялата Трапезица, покрита вече с черкви и придобила изключително религиозен характер.

Гледана от някоя височина, Трапезица представляваше на канарата една внушителна картина. Това беше една китка от каменни сгради: крепостни зидове, набучени със зъбци и кули, сводове и куполи черковни, увенчани с кръстове, каменни стени на палата, всичко това сбито накуп, притиснато едно до друго, стърчеше високо и красиво над дълбокия канарист дол на Янтра, обгърнала любовно Трапезица със сребристия си пояс.

Пътниците откъм Стара планина, като виждаха от южните висоти блестящите прозорци и кръстове, чинеха поклони на земята…

Няколко черкви и стотина каменни и дървени къщи, с керемидни покриви, с околчести прозорчета, някои с кулици, с бойници (мазгали) на тях, се виждаха живописно в полите на Трапезица и Царевец, надлъж по реката. Много имаха издълбани в камъка над вратите си фамилни гербове и имена на болярите. Два пътя лазеха по урвата на Царевец: единият, който водеше към северната му порта, а друг, по-широк — Калиманова улица1, — който лазеше по-ниско от нея и извеждаше на Царев друм. На левия бряг бяха повечето светини:

Великата лавра, със „Св. 40 мъченици“, „Св. Богородица Темнишка“, а най на северния край, усамотено, се виждаше митрополията, оградена със скромни каменни стени, дето се издигаше оловения купол на св. апостоли Петра и Павла.

Тия две махали тогава се наричаха Търново. Те бяха почнали да се застрояват едвам във времето на цар Иван-Асеня II, който обитаваше в Царевец. В тях беше и търговския център на столицата, и дюкяните, и влагалищата на дубровнишките търговци, пълни с чуждестранни стоки, със стъклени изделия, с платове, със скъпи тъкани от вълна и коприна, с медни съдове и вещи за домашно употребление, достъпни само за по-заможни-те боляри.

Между южните поли на бърдото Царевец и полите на бърдото Света гора, Янтра делеше надве с дълбоките си вълни друга усамотена махала — Франкския град (Френк-Хисар), дето бяха главно жилищата на чуждестранните търговци: дубровничани, гърци, италианци. Там се издигаше и кулата водопроводница на Царевец.

Трета, тоже уединена махала съществуваше в полите на бърдото Орлица (Карталбаир), между Царев друм (Каябаши) и днешния Баждарлък. Тя състоеше повече от по-нови болярски малки замъци и каменни домове. Тая махала се викаше Нов град и се сношаваше с долньото Търново чрез пътя, който днес слазя от Каябаши в Асенова махала — Калиманова улица. В тая махала се намираха и малките замъци на Светослава и Балдя.