— Президентът иска да те види — му заяви тогава Мусули.

— Ще изпрати да те повикат. Настани се в офицерското общежитие и стой на разположение денем и нощем.

Бадри прехапа устни. Какво ли е сторил? Какво ли е казал? Нещо нелоялно? Та това беше невъзможно. Дали не бяха направили клеветнически донос срещу него? Не, президентът не би изпратил да доведат такъв човек при него. Провинилият се щеше да бъде хванат от някой екип убийци от Амн-ал-Ам на бригадния генерал Хатиб и отведен да получи своя урок. Като видя физиономията му, Мусули избухна в смях и зъбите му лъснаха под големите черни мустаци, които мнозина от старшите офицери носеха, за да приличат на Саддам Хюсейн.

— Не се тревожи, има задача за теб, специална задача.

Така и стана. След двайсет и четири часа Бадри беше повикан във фоайето на офицерското общежитие, пред което го очакваше дълга щабна кола, с двама души от Амн-ал-Хас, охраната на президента. Отведоха го право в президентския дворец, където се състоя най-важната и вълнуваща среща в живота му.

Дворецът беше разположен на ъгъла на улиците „Кинди“ и „14 юли“, близо до моста със същото име — наречени така в чест на първия от двата преврата от юли 1968-а, довели на власт партията Баас, с което се слага край на управлението на генералите. Въведоха Бадри в една чакалня, където прекара цели два часа. Обискираха го два пъти много внимателно, преди да го въведат при величието.

Спря в мига, в който хората от охраната застанаха на място, сетне се изпъна, отдаде трепетно чест и задържа ръката си три секунди, преди да свали баретата от главата си и да я постави под лявата мишница. След това остана в положение „мирно“.

— Значи ти си геният на маскировката?

Бяха го предупредили да не гледа президента право в очите, но когато той го заговори, не можа да сдържи погледа си. Саддам Хюсейн беше в добро настроение. Очите на младия офицер, застанал пред него, излъчваха обич и преклонение. Добре, няма от какво да се бои. Със спокоен тон каза на инженера какво иска от него. Бадри щеше да се пръсне от гордост и благодарност.

В продължение на пет месеца работи денонощно, за да спази невъзможно краткия срок, и успя да изпълни възложената му задача предсрочно. Разполагаше с всичко, което му обеща президентът. Ако имаше нужда от още бетон или стомана, трябваше само да позвъни на Камел на частния му телефон и зетят на президента веднага му доставяше всичко от ресурсите на Министерството на индустрията. Ако имаше нужда от работна ръка, веднага пристигаха стотици работници, и то винаги осигурени по договор корейци и виетнамци. Това лято те сякоха и копаха, живееха в жалки паянтови бараки в долината, а сетне ги отведоха в неизвестна посока.

Ако не се броят кулитата, никой не идваше по пътя, защото черният път, широк колкото да мине един автомобил, беше предназначен само за поверените камиони и бетоновозите. Всички други, с изключение на шофьорите, идваха с руски хеликоптери МИЛ и едва тогава им сваляха превръзките от очите, за да им ги сложат отново на тръгване. Това важеше с еднаква сила за най-обикновения и най-високопоставения иракчанин.

Бадри бе избрал сам мястото, след като дни наред бе оглеждал планината от хеликоптер. Спря се на място, разположено високо в Джебал Хамрин, северно и по-навътре в планината от Кифри, където хълмовете на веригата Хамрин се издигаха по пътя за Сулаймания.

Работеше по двайсет часа на денонощие, спеше на обекта, ругаеше, заплашваше, умоляваше и подкупваше, за да извлече смайващи резултати от своите хора, докато най-сетне беше готов преди края на юли. Районът бе разчистен от всички следи на строителството — всяка тухла и буца цимент, всяко парче желязо, което би могло да блесне на слънцето, всяка диря и драскотина по скалите.

Трите села, които трябваше да пазят обекта, бяха завършени и населени с кози и овце. Най-накрая една земекопна машина, движеща се на заден ход, заличи пътя, затрупа го с камъни, превърна го в сипей по склона. Така трите долини и осквернената планина придобиха предишния си вид. Почти.

Защото той, Осман Бадри, полковник от инженерните войски, наследник на строителния талант, изградил Ниневия и Тир, ученик на великия руснак Степанов, майстор на — маскировката — изкуството да направиш нещо да прилича на друго нещо, или, по-добре, на нищо, — беше построил за Саддам Хюсейн Каала, Крепостта. Никой не можеше да я види и никой не знаеше къде се намира.

Преди да бъде покрита отгоре, Бадри бе наблюдавал как останалите — монтажници и учени — събират страховития топ, чиято цев щеше да стигне чак до звездите. Когато всичко беше готово, те си отидоха и на мястото остана само гарнизонът. Той щеше да живее тук. Никой нямаше да си тръгне пеш оттам. Пристигащите и заминаващите щяха да идват с хеликоптери. Никой от тях нямаше да каца, а щеше да стои надвиснал над малко затревено пространство извън планината. Пристигащи и заминаващи щяха да бъдат със завързани очи. Пилотите и екипажите щяха да бъдат откъснати от света в една-едничка въздушна база, където нямаше да идват посетители, нито пък щеше да има телефони. Последните семена от дива трева бяха пръснати, последните храсти засадени, и Крепостта беше оставена в своето усамотение.

Макар Бадри да не знаеше, работниците, които пристигаха и си отиваха с камиони, сетне биваха прехвърляни в автобуси с боядисани в черно прозорци. Веднъж в една клисура автобусите, превозващи 3000 азиатски работници, спрели, а охраната — побягнала. Взривове предизвикали свличане на склона и всички автобуси били завинаги погребани. Сетне охраната била избита от други. Всички те били видели Каала.

Съзерцанието на Бадри беше прекъснато от внезапно гръмналите викове от командната палатка и сред струпаните в очакване войници се разнесе вестта, че е дошла заповедта за атака.

Инженерът изтича към своя камион, метна се на седалката, а шофьорът форсира двигателя. Останаха по места, докато танковите екипажи на двете гвардейски дивизии, които щяха да бъдат в острието на настъплението, изпълниха въздуха с оглушителен шум, а руските Т-72 загромоляха и, оставяйки зад гърба си летището, поеха по пътя за Кувейт.

Както разказа по-късно на брат си Абделкарим, пилот на изтребител и полковник от военновъздушните сили, всичко било като да стреляш по вързан дивеч. Жалкият полицейски пост на границата бил буквално премазан. Към два часа след полунощ колоната вече прекосила границата и поела на юг. Ако кувейтците са се заблуждавали, че тази армия, четвърта по големина в света, ще напредне до хребета Мутла и там ще дрънка саби, докато Кувейт приеме исканията на президента, просто не са познали. Ако Западът е смятал, че те само ще завземат островите Уарба и Бубиян, за да получи Ирак отдавна желания достъп до Персийския залив, и те са си направили погрешно сметките. Заповедта от Багдад беше: всичко да се превземе.

Малко преди разсъмване се завърза танково сражение северно от Кувейт Сити, недалеч от малкия кувейтски петролодобивен град Джара. Единствената кувейтска бронирана бригада бе хвърлена бързо на север, след като седмица преди това бе задържана назад, за да не провокира иракчаните.

Битката беше неравна. Кувейтците, за които се предполагаше, че са само търговци и живеят от петрола, се биха геройски. Те успяха да задържат елита на Републиканската гвардия в продължение на дял час и така дадоха възможност на част от своите изтребители Скайхок и Мираж да излетят от базата Ахмади, малко по на юг. Огромните съветски Т-72 направиха на парчета по-малките китайски Т-55, с които разполагаха кувейтците. Защитниците загубиха двайсет танка, а оцелелите побързаха да се изтеглят.

Осман Бадри, който наблюдаваше от километър и половина как мастодонтите се въртят и стрелят сред облаци прах и дим, не можеше и да предположи, че един ден същите тези Т-72 ще се пръскат на парчета пред танковете Чалънджър и Абрам на британците и американците.

На разсъмване първите подразделения от острието на атаката навлязоха в северозападните предградия на Кувейт Сити, разделяйки силите си, за да обхванат четирите шосета, които осигуряваха достъп до града от тази посока: шосето за Абу Даби покрай брега, шосето за Джара между предградията Гранада и Андалус, както Пета и Шеста околовръстни магистрали, по на юг. След като се разделиха, четирите колони се насочиха към центъра на града.