Загинал при преминаването на река Иравади през 1945-а. Тялото му така и не било върнато; то изчезнало в прогизналите бирмански джунгли. Бил един от десетките хиляди, участвали в една от най-ожесточените ръкопашни битки през войната.

С малката си пенсия от компанията вдовицата му се върнала към родния си бит. Две години по-късно дошли нови неприятности. През 1945-а Индия била разделена. Англичаните напуснали. Али Джина държал на своя мюсюлмански Пакистан на север, а Пандит Неру се съгласил на южната част, населена предимно с индуисти. Избухнали ожесточени сражения, докато вълните бежанци от двете религии се стичали на север и на юг. Повече от един милион загинали. Госпожа Грейнджър, която се бояла за дъщеря си, я изпратила да завърши образованието си при по-младия брат на покойния си съпруг, благоприличен архитект от Хейзълмиър, графство Съри. Шест месеца по-късно майка й загинала в безредиците.

Седемнайсетгодишната Сюзън Грейнджър пристигнала в Англия — родината на баща си, която виждала за пръв път. Прекарала една година в девическо училище близо до Хейзълмиър, сетне две години като стажант-сестра в болницата във Фарнам и още една като секретарка на един адвокат от града.

На двайсет и една години подала молба за работа като стюардеса в Британската международна въздушна корпорация. Обучението се провеждало в стария, преустроен метох „Дева Мария“ в Хестън, недалеч от Лондон. Дипломата й за медицинска сестра била добра препоръка, а външният й вид и обноски — още един плюс.

На двайсет и една години била красива, с буйна кестенява коса, лешникови очи и кожа на европейка с траен златист слънчев загар. След завършването си била назначена в Първа линия, Лондон — Индия, съвсем естествен избор за момиче, владеещо говорим хинди.

По онова време пътуването с четиримоторните Аргонавти било много, много дълго. Маршрутът от Лондон минавал през Рим, Кайро, Басра, Бахрейн, Карачи и Бомбай. После до Делхи, Калкута, Коломбо, Рангун, Банкок и най-сетне Сингапур, Хонконг и Токио. Разбира се, полетът не можел да се изпълни от, един екипаж и първата почивка за летците и стюардесите била в Басра, Южен Ирак, където ги сменяли други.

Именно там, през 1951-ва в Порт клуб се запознала с един доста срамежлив млад счетоводител на работа в Иракската петролна компания, тогава собственост на англичаните. Името му било Найджъл Мартин и той я поканил на вечеря. Била предупредена да се пази от женкари — сред пътниците, екипажа и по време на почивките. Но той изглеждал приличен, затова приела. Когато я изпратил обратно в базата на корпорацията, където, били настанени стюардесите, на сбогуване й подал ръка. Толкова се изненадала, че я стиснала.

Сетне, докато лежала будна в ужасната горещина, се питала какво ли ще е да се целува с Найджъл Мартин.

При следващия й престой в Басра той отново цъфнал на същото място. Едва след като се оженили, си признал колко усилия хвърлил, за да научи от местния представител на корпорацията Алекс Рейд кога отново тя ще бъде там. През есента на 1951-ва играли тенис, плували в Порт клуба и се разхождали из базарите на Басра. По негово предложение тя си взела отпуск и заминала с него за Багдад, където бил настанен на нова работа.

Скоро осъзнала, че на това място може да живее. Гъмжащите тълпи в ярко оцветени одежди, гледките и миризмите по улиците, храната, която готвели по брега на Тигър, безбройните дюкянчета, където се продавали билки и подправки, злато и диаманти — всичко това й напомняло за родната Индия. Когато Найджъл й направил предложение, веднага приела.

Оженили се през 1952-ра в катедралата „Сейнт Джордж“ — англикански храм в една от пресечките на ул. „Хайфа“. Наистина от нейна страна нямало кой да седне в черквата, но служителите от Иракската петролна компания и посолството били толкова много, че запълнили местата.

По онова време се живеело хубаво в Багдад — мудно и безгрижно. На трона било детето-крал Фейсал, страната се управлявала от Нури-ас-Саид, а преобладаващото чуждо влияние било английското. Това се дължало, от една страна, на огромния принос на Иракската петролна компания за стопанството, от друга — на факта, че повечето офицери от армията били готвени от англичаните, но най-вече на това, че всички членове на висшата класа били обучени от английски гувернантки с колосани дрехи, а следите от това възпитание остават за цял живот. С течение на времето съпрузите Мартин се сдобили с двама сина, родени през 1953-а и 1955-а. Кръстили ги Майкъл и Тери, защото били различни като маслото и водата; Гените на госпожица Индира Бохсе се проявили в Майкъл — бил чернокос, тъмноок и с маслинена кожа; местните английски шегаджии казвали, че прилича повече на арабин. Тери, роден две години по-късно, приличал на баща си — нисък, набит, с розова кожа и рижа коса.

В три часа сутринта един ординарец събуди майор Мартин.

— Има съобщение за вас, сайди.

Кодът означаваше „спешно“, а подписът показваше, че идва лично от директора на Силите със специално предназначение. Отговор не се искаше. Просто му нареждаха да се върне в Лондон с първия възможен полет. Той предаде задълженията си на един капитан, който беше за първа година в полка и негов заместник по конкретната задача, и се втурна към летището в цивилно облекло.

Самолетът от 2.55 часа за Лондон би трябвало да е излетял, но докато стотината пътници хъркаха или мърмореха на борда, стюардесата бодро съобщи, че „техническите причини“ за деветдесетминутното закъснение скоро щели да бъдат преодолени.

Когато вратата отново се отвори, за да влезе строен мъж в дънки, ботуши, риза и късо яке, преметнал малък сак през рамо, мнозина от будните го изгледаха гневно. Мъжът зае едно празно място в първа класа, настани се удобно и броени минути след излитането свали облегалката и бързо заспа.

Бизнесменът до него, който беше хапнал и пийнал предоволно, взе поредната таблетка антиацид и изгледа яростно спящата фигура до себе си.

— Проклет арабин — промърмори той и напразно се опита да заспи.

В Персийския залив се разсъмваше два часа по-късно, но реактивният самолет на Британските авиолинии се носеше на северозапад, за да кацне на Хийтроу в десет часа местно време. Майк Мартин беше сред първите излезли пътници, защото нямаше никакъв багаж. Както и очакваше, никой не го посрещна. Той обаче знаеше къде да отиде. Взе такси.

Във Вашингтон дори не се зазоряваше, но първото просветляване бе вече оцветило в розово далечните планини в околия Принс Джордж. На шестия и последен етаж на голямата елипсовидна сграда, разположена сред постройките, образуващи главната квартира на ЦРУ, известна просто като Лангли, продължаваше да свети.

Съдията Уилям Уебстър, директор на Централното разузнавателно управление, разтърка уморените си очи, изправи се и отиде до панорамните прозорци. Разлистените сребърни брези, които скриваха от погледа река Потомак, оставаха обвити в мрак. След час изгряващото слънце щеше да им върне светлозеления цвят. Беше отминала още една безсънна нощ. От момента на нахлуването в Кувейт той успяваше да подремне само между повикванията от президента, Съвета за национална сигурност, Държавния департамент и едва ли не всеки, който знаеше номера му.

Зад него, не по-малко уморени, седяха заместник-директорът по оперативните въпроси Бил Стюарт и ръководителят на отдела за Близкия изток Чип Барбър.

— Значи с това разполагаме? — попита директорът на ЦРУ, сякаш задавайки въпроса повторно, можеше да предизвика по-добър отговор.

Но промяна нямаше. Работата бе там, че президентът, Съветът за национална сигурност и Държавният департамент надаваха вой и не спираха да им вадят душата за всевъзможни извлечения, свръхсекретни разузнавателни сведения от самото сърце на Багдад, дори за най-интимните мисли на самия Саддам Хюсейн. Дали възнамерява да остане в Кувейт, или ще се изтегли под напора на заплахите, съдържащи се в резолюциите на Обединените нации, които се сипеха от Съвета за сигурност? Дали ще се огъне пред петролното ембарго и търговската блокада? Какви планове кроеше. Какви бяха намеренията му и най-вече къде се намираше самият той.