Тъй като се намира по-близо до този район, станцията в Акротири прослушва Близкия изток, но препредава всичко записано в Челтнам за анализ. Сред анализаторите има редица специалисти, които, независимо че са араби по рождение, са допуснати до много високи постове. Такъв беше и господин Ал-Хури, който отдавна бе решил да се засели във Великобритания, да стане англичанин и да се ожени за англичанка.

Този любезен бивш йордански дипломат сега работеше като старши анализатор в Арабската служба на Правителствения щаб и въпреки че имаше много британски специалисти по езика, той можеше да различи някакъв много тънък подтекст в записана реч на арабски ръководител. Именно той беше човекът, който, по молба на Сенчъри Хаус, чакаше Майк Мартин в ресторанта.

Прекараха обяда на сладки приказки — само на арабски. Когато се разделиха след два часа, Мартин тръгна бавно към сградата на САС. Щяха да минат часове в брифинги, преди да отпътува за Рияд с паспорт, какъвто сигурно вече му бяха приготвили в Сенчъри Хаус, заедно с виза на фалшиво име.

Преди да си тръгне от ресторанта, господин Ал-Хури се обади на някого от автомата на стената в мъжката тоалетна.

— Няма проблеми, Стив. Перфектен е. Всъщност не съм срещал нищо по-добро. Това не е академичен арабски, ако разбираш за какво говоря, а за щастие, говорим. Уличен арабски, всяка псувня, сланг, жаргон… не, няма и следа от акцент… да, може спокойно да мине… на всяка улица в Близкия изток. Не, няма нищо, друже. Радвам се, че успях да ти помогна.

Трийсет минути по-късно той беше в колата си и пътуваше по магистралата М4 обратно към Челтнам. Преди да влезе в щаба, Майк Мартин също се обади по телефона в една пресечка на Гауър Стрийт. Мъжът на когото звънна, се намираше в кабинета си във факултета по ориенталистика и африканистка, където се занимаваше с някаква писмена работа, тъй като този следобед нямаше лекции.

— Здрасти, брат ми. Това съм аз.

Войникът нямаше нужда да се представя. Откак бяха заедно в началното училище в Багдад, той винаги наричаше по-малкия си брат по този начин. Отсреща се чу възклицание.

— Майк? Къде, по дяволите се, намираш?

— В Лондон, в една телефонна кабина.

— Мислех, че си някъде из Персийския залив.

— Върнах се тази сутрин. Вероятно отново ще замина още тази нощ.

— Слушай Майк, не отивай! Всичко стана по моя вина… трябваше да си държа проклетата уста затворена.

Отсреща се чу сърдечният смях на брат му.

— Чудех се защо тези педали внезапно проявиха интерес към мен. Заведоха те на обяд, нали?

— Да, говорехме за друго. Просто случайно стана дума, някак ми се изплъзна от устата. Слушай, не е необходимо да отиваш. Кажи им, че съм сбъркал…

— Късно е. Аз вече приех.

— О, Боже мой… — Седнал в кабинета си, заобиколен от томове по Средновековна Месопотамия, по-малкият брат едва не се разплака.

— Майк, пази се. Ще се моля за теб.

Майк се замисли. Да, Тери винаги е бил малко религиозен. Сигурно щеше да се моли.

— Добре, брат ми. Ще се видим, като се върна.

Затвори телефона. Сам в кабинета си, рижавият учен, който обожаваше своя брат-герой, зарови глава в дланите си.

Когато самолетът на Британските авиолинии излетя от Хийтроу в 20.45 същата нощ, на борда му се намираше Майк Мартин с необходимата виза в паспорта си, издаден на друго име. Малко преди разсъмване щеше да го посрещне завеждащият бюрото на Сенчъри Хаус в Британското посолство в Рияд.

Глава 4

Дон Уокър натисна плавно спирачката на старата си „Корвет Стингрей“, спря за миг при главния вход на военновъздушната база Сиймор Джонсън за да даде път на няколко фургона, и излезе на магистралата.

Беше горещо. В Голдсбъро, Северна Каролина, августовското слънце така напичаше, че асфалтовата настилка пред него блестеше като течаща вода. Добре направи, че свали покрива и сега усещаше вятъра, макар и топъл, да струи през късата му руса коса.

Прекоси заспалия град с класическата си спортна кола, на която толкова държеше, излезе на магистрала 70, сетне се прехвърли на номер 13 в посока североизток.

В горещото лято на 1990-а Дон Уокър, по професия пилот на изтребител, беше на двайсет и девет години и току-що бе научил, че отива на война. Е, още не беше съвсем сигурно. Това щяло да зависи от някакъв чудат арабин на име Саддам Хюсейн.

Същата сутрин полковник (по-късно генерал) Хол Хорнбърг поясни недвусмислено — след три дни, на 9 август, неговите Ракети, 336-а ескадрила от 9-и военновъздушен полк на Тактическите въздушни сили, се изнася в района на Персийския залив. Заповедта беше дошла от командването на ТВС, във военновъздушната база Лангли, в Хамптън, щата Вирджиния. Значи се започваше. Пилотите изпаднаха в еуфория. Какъв е иначе смисълът на всички тези години, ако не можеш да се изпробваш в истинска война.

При положение че оставаха три дни до тръгването, предстоеше много работа, а пък неговата като оръжейник на ескадрилата беше най-много. Помоли да му дадат отпуск само за едно денонощие, за да се види със семейството си. Подполковник Стив Търнър, началник на въоръжението, му каза, че ако на 9 август, когато самолетите Ф-15 Игъл започнат да рулират, се окаже, че нещо липсва, той собственоръчно ще му откъсне главата. Сетне се усмихна и добави, че ще трябва да тръгва, ако иска да се върне навреме.

И така, в девет часа същата сутрин Уокър вече пътуваше към веригата от острови източно от залива Памлико. Имаше късмет, че родителите му не се бяха върнали в Тълса, Оклахома, инак нямаше да успее. Тъй като беше август, те прекарваха ваканцията си в семейната къща на брега на нос Хатерас, на пет часа път с кола от базата.

Дон Уокър знаеше, че е първокласен пилот и направо се опиваше от тази мисъл. Да си на двайсет и девет и да правиш онова, което най-много обичаш, при това да го вършиш отлично, е нещо прекрасно. Обичаше базата, обичаше момчетата и обожаваше чувството на възторг и мощ, което му даваше изтребителят-бомбардировач Макдоналд Дъглас Ф-15 Игъл, ударната версия на изтребителя 15С. Смяташе, че това е най-добрият самолет в целите военновъздушни сили на САЩ и по дяволите онова, което говорят момчетата, яхнали Файтинг Фолкънс. Само флотският Ф-18 Хорнет би могъл да се сравнява с него, или поне така разправяха, но тъй като никога не бе летял на Хорнет, Игъл съвсем му допадаше.

Като стигна Бетъл, зави на изток към Кълъмбия и Уейлбоун, където магистралата се насочваше към веригата от острови; когато Кити Хок остана зад него и не след дълго пътят към Хатерас свърши, от всички страни се показа морето. Като момче прекарваше чудесни ваканции на Хатерас. Рано сутрин излизаше с дядо си да лови лефер, но после старецът се разболя и това сложи край на риболова.

Сега баща му се пенсионираше и тъй като не беше свързан с работата си в петролната компания в Тълса, може би двамата с майка му щяха да прекарват повече време в лятната къща. Беше достатъчно млад, за да не му мине през ума, че може и да не се върне от войната в Залива.

На осемнайсет години Уокър бе завършил средното училище в Тълса с една огромна амбиция — искаше да лети. Откакто се помнеше, искаше да лети. Прекара четири години в Държавния университет на Оклахома и през юни 1983-а завърши селскостопанско машиностроене. Беше изкарал курса за обучение на офицери от запаса и същата есен постъпи във военновъздушните сили.

Подготовката му за пилот премина във военновъздушната база Уилямс, близо до Финикс, Аризона, където летеше с Т-33 и Т-38, и след единайсет месеца се дипломира с отличие, четвърти от четирийсет курсанти. За огромна негова радост първите петима бяха изпратени в Подготвителната школа за изтребители във военновъздушната база Холомън, близо до Аламагордо, в Ню Мексико. През останалата част от курса живееше с върховната самоувереност на млад мъж, предопределен от съдбата да лети на изтребители, а не на бомбардировачи или транспортни самолети.