И какво от това? Един ден, когато ги прогонят — а той беше убеден, че това ще стане, макар и да не знаеше как, — щеше да си купи друг.

Той стъпи на паважа, облечен в искрящо бял туб, а лекият памучен плат на гутрата беше прикрепен около главата му с две черни върви, които се спускаха от двете страни на лицето му. Шофьорът затвори вратата и се върна, за да откара колата в паркинга на компанията.

— Подарете, сайди, подарете. Не съм ял от три дни.

Човекът клечеше на тротоара полузаспал на слънцето — гледка, която можеше да се види във всеки град на Близкия изток. Бедуин в кирливи дрехи и протегната за милостиня ръка.

Тъкмо шофьорът му да прогони просяка с порой от псувни и Ахмед Ал-Халифа вдигна ръка. Беше правоверен мюсюлманин, който се опитваше да живее според повелите на свещения Коран, а една от тях гласеше, че човек трябва да дава милостиня според възможностите си.

— Върви да паркираш колата! — заповяда му той. Бръкна в страничния джоб на дрехата си и извади от портфейла една банкнота от десет динара. Бедуинът взе банкнотата с две ръце, жест който говореше, че дарът на благодетеля е така тежък, че му трябват две ръце, за да го удържи.

— Шукрън, сайди, шукрън. — Сетне, без да променя тона, мъжът добави. — Когато стигнеш в кабинета си, изпрати да ме повикат. Имам вести за сина ти на юг.

Търговецът помисли, че му се е счуло. Мъжът се отдалечи, прибирайки банкнотата. Ал-Халифа влезе в сградата, отвърна на поздрава на портиера и се качи в кабинета си на последния етаж. Седна зад бюрото си, помисли за момент, сетне натисна копчето за връзка със секретарката.

— Отвън на тротоара има един бедуин. Искам да говоря с него. Обади се да го повикат, ако обичаш.

Ако частната му секретарка си бе помислила, че шефът й е полудял, тя с нищо не се издаде. Само сбръчканият й нос показа непоносимост към личния аромат на непривичния гост, когото малко по-късно въведе в хладния кабинет.

Когато тя излезе, търговецът посочи един стол.

— Каза, че си видял сина ми? — рече той направо. Беше почти убеден, че човекът само се мъчи да изкопчи още някоя банкнота.

— Да, господин Ал-Халифа. Бяхме заедно преди два дни в Хафджи.

Сърцето на кувейтеца се разтуптя. Бяха минали вече две седмици, без да получи вест от сина си. По съвсем обиколни пътища бе разбрал, че единственият му син е излетял онази сутрин от военновъздушната база Ахмади и след това… нищо. Такава суматоха цареше през онзи ден — 2 август.

— Писмо ли имаш за мен?

— Да, сайди.

Ал-Халифа протегна ръка.

— Дай ми го и ще те възнаградя добре.

— То е в главата ми. Не бива да нося нищо написано у себе си, затова го запаметих.

— Чудесно. Кажи ми го тогава.

Майк Мартин изрецитира писмото от една страница, което беше написал пилотът — дума по дума.

„Мили ми татко, въпреки своя вид човекът пред теб е британски офицер…“

Ал-Халифа подскочи на стола си и се вторачи в Мартин, защото му беше трудно да повярва на ушите си.

„Той е влязъл нелегално в Кувейт. Животът му е в твоите ръце. Моля те, довери му се. Той има нужда от твоята помощ.

Аз съм в безопасност и се чувствам добре. На база съм при саудитските военновъздушни сили в Дахран. Зад гърба си вече имам един боен полет срещу иракчаните. Унищожих един танк и един камион. Ще летя с Кралските саудитски военновъздушни сили до освобождението на страната ни.

Всеки ден се моля на Аллах часовете да минават по-бързо до мига, когато ще се върна и отново ще те прегърна. Твой покорен син, Халед.“

Мартин млъкна. Ахмед Ал-Халифа се изправи, отиде до прозореца и се загледа навън. Пое дълбоко въздух. Когато успя да се овладее, се върна на мястото си.

— Благодаря ви. Благодаря ви. Какво искате?

— Окупацията на Кувейт няма да трае само няколко часа или няколко дни. Ще минат месеци, освен ако Саддам Хюсейн не бъде убеден да се изтегли…

— Американците няма да дойдат бързо…

— Американците, англичаните, французите и останалите страни от коалицията имат нужда от време, за да подготвят силите си. Саддам разполага с четвъртата по големина действаща армия в света, повече от един милион души. Част от тях са боклук, но мнозина не са. Тази окупационна армия няма да бъде отблъсната лесно.

— Добре. Разбирам.

— Междувременно положението е такова, че всеки иракски войник, танк или оръдие, което бъде задържано тук, няма да се използва на границата…

— Говорите за съпротива, въоръжена съпротива — прекъсна го Ал-Халифа. — Някой буйни момчета се опитаха. Иракските патрули ги застреляха като кучета.

— Да, зная. Били са храбри, но глупави. Има начини да се вършат тези неща. Въпросът е не да убиеш стотици, или да бъдеш убит. Работата е да се държи иракската окупационна армия в непрекъснато напрежение, да нямат спокойствие — нито когато пътуват, нито когато спят.

— Вижте, господин англичанино, разбирам, че имате добри намерения, но подозирам, че сте човек, свикнал с тези неща и опитен в тях. Аз не съм. Тези иракчани са жестоки и диви хора. Открай време ги знаем. Ако постъпим както казвате, ще има репресии.

— Това прилича на изнасилване, господин Ал-Халифа.

— Изнасилване ли?

— Когато една жена е заплашена с изнасилване, тя може да се съпротивлява или да се подчини. Ако си кротува, ще бъде насилена, вероятно бита, може би убита. Ако се бори, ще бъде насилена, положително бита, може би убита.

— Кувейт е жената, Ирак изнасилвачът. Това вече го знам. Тогава защо да се борим?

— Затова, защото има и утрешен ден. Утре Кувейт ще се погледне в огледалото. Вашият син ще види в него лицето на боец.

Ахмед Ал-Халифа се взря продължително в тъмнокожия брадясал англичанин пред себе си, сетне каза:

— Баща му също. Нека Аллах има милост към народа ми. Какво искате? Пари ли?

— Благодаря ви, не. Пари имам.

Имаше 10 000 кувейтски динара от посланика в Лондон, който ги беше изтеглил от клона на „Банк ъв Кувейт“ на ъгъла на Бейкър Стрийт и Джордж Стрийт.

— Имам нужда от къщи, в които да живея. Шест къщи…

— Никакъв проблем. Вече има хиляди изоставени апартаменти…

— Не апартаменти, самостоятелни вили. В апартаментите човек има съседи. Никой обаче няма да заподозре един беден човек, който се грижи за изоставена вила.

— Ще ги намеря.

— А също и документи за самоличност. Истински, кувейтски документи. Три броя. Един за кувейтски лекар, един за индийски счетоводител и един за градинар от околностите на града.

— Добре. Имам приятели в Министерството на вътрешните работи. Смятам, че продължават да ръководят печатарските машини, на които се правят картите за самоличност. А какви да са снимките?

— За градинаря намерете някой старец от улицата. Платете му. За лекаря и счетоводителя изберете мъже от вашия персонал, които приличат донякъде на мен, но обръснати. Всеизвестно е, че тези снимки са лоши.

И накрая коли. Три. Едно бяло комби, един джип с двойна предавка и един очукан пикап. Всички заключени в гаражи и с нови регистрационни табели.

— Добре, ще бъде направено. Откъде ще приберете картите за самоличност, ключовете от гаражите и колите?

— Знаете ли християнското гробище?

Ал-Халифа се намръщи.

— Чувал съм за него, но никога не съм ходил там. Защо?

— Намира се на пътя за Джара в Сулайбихат, до главното мюсюлманско гробище. Една съвсем невзрачна порта с мъничък надпис: „За християни“. Повечето надгробни плочи са на ливанци и сирийци; тук-таме се срещат филипинци и китайци. В най-далечния десен ъгъл е гробът на моряка Шептън. Мраморната плоча е разклатена. Под нея съм изкопал празно място. Оставете ги там. Ако имате съобщение за мен, също. Проверявайте гроба един път седмично, за евентуални съобщения от мен.

Ал-Халифа поклати смутено глава.

— Не ме бива за такива неща.

Майк Мартин се изгуби в тълпата из тесните улички на квартала Бнеид-ал-Кар. Пет дни по-късно, под надгробната плоча на правоспособния моряк Шептън той намери три лични карти, три комплекта от ключове за гаражи с адресите им, три комплекта от стартерни ключове и шест комплекта от ключове за къщи с адреси на прикачените към тях етикети.