Момчето се загледа през изцапаното от насекоми предно стъкло. Очите му бяха влажни, а устните му трепереха.

— Изнасилиха сестра ми. Медицинска сестра… в болницата „Ал Адан“. Били са четирима. Свършено е с нея.

Бедуинът кимна.

— Много такива неща ще има — каза той. — Значи искаш да убиваш иракчани, така ли?

— Да, колкото се може повече. Преди да умра и аз.

— Работата е да не умреш. Ако си мераклия, мога да те понауча туй-онуй. Инак и един ден няма да издържиш.

Момчето изсумтя презрително.

— Бедуините не се бият.

— Да си чувал за Арабския легион? — Момчето мълчеше. — А преди това за принц Фейсал и за Арабското въстание? Всички са били бедуини. Има ли и други като теб?

Момчето се оказа студент по право, който следвал в Кувейтския университет преди нахлуването.

— Петима сме. Всички искаме едно. На мен се падна пръв да опитам.

— Запомни този адрес — каза бедуинът и му го продиктува — ставаше дума за вила на една странична улица в Ярмък. Момчето го повтори два пъти погрешно, но на третия път беше вярно. После Мартин го накара да го каже двайсет пъти.

— Тази вечер в седем. Ще бъде тъмно. Но полицейският час не започва преди десет. Елате поотделно. Паркирайте най-малко на двеста метра оттам, сетне елате пеша. Влезте на интервали от по две минути. Външната врата и вратата на къщата ще бъдат отворени.

Проследи с поглед момчето, докато то се отдалечаваше с мотора си, и въздъхна. Съвсем неподготвено, но засега разполагаше само с него.

Младежите дойдоха навреме. Той лежеше на един плосък покрив от другата страна на улицата и ги наблюдаваше. Бяха неспокойни и неуверени, поглеждаха през рамо, криеха се във входове, сетне отново се появяваха. Прекалено много филми с Хъмфри Богарт, помисли си той. Когато всички се събраха, той изчака още десет минути. Не се появи никой от иракските служби за сигурност. Смъкна се от покрива, пресече улицата и влезе в къщата откъм задния двор. Седяха в хола на светнати лампи, без да пуснат пердетата. Четирима младежи и една девойка, мургава и много екзалтирана.

Гледаха към външната врата, а той влезе откъм кухнята. Появи се внезапно. Младежите едва успяха да го зърнат, преди да угаси лампата.

— Дръпнете пердетата — рече тихо той. Направи го момичето. Нали беше женска работа. Сетне той светна лампата отново.

— Никога не стойте в осветена стая, без да са дръпнати пердетата — каза им той. — Не бива да ви виждат заедно.

Беше разделил квартирите, с които разполагаше, на две групи. В четири от тях живееше, като ги сменяше хаотично. Всеки път оставяше по един невидим знак за себе си — лист между касата и вратата, консервна кутия на стъпалото. Ако на следващия път липсваха, щеше да знае, че в къщата са идвали хора. В другите две скри половината от „нещата“, които прибра от пустинята. Вилата, която избра, за да се срещне със студентите, беше най-маловажната от всички квартири. Възнамеряваше да не я използва повече.

Всички бяха студенти, с изключение на един, който работеше в банка. Накара ги да се представят един по един.

— Сега имате нужда от нови имена. — Даде им пет нови имена. — Тези имена, няма да ги казвате на никого — нито на приятели, нито на роднини или братя. Ако ви потърсят под това име, ще знаете, че съобщението идва от някой от нас.

— А как да ви викаме? — попита момичето, което току-що беше кръстено Рана.

— Бедуина — отвърна той. — Това е достатъчно. Ти, какъв е адресът тук?

Младият мъж, когото посочи, се замисли, сетне извади листче хартия. Мартин го взе от ръцете му.

— Никакви листчета! Всичко ще запомняте. Онези от Народната армия може да са глупави, но от тайната полиция не са. Как ще обясниш това, ако те претърсят?

Накара и тримата, които бяха записали адреса, да изгорят своите листчета.

— Добре ли познавате града?

— Доста добре — каза най-големият — двайсет и пет годишният банков чиновник.

— Ама пак недостатъчно. Утре си купете карти. Разучете ги, сякаш ще полагате държавен изпит. Научете всяка улица и уличка, всеки площад и градина, всеки булевард и алея, всяка по-важна административна сграда, всяка джамия и базар. Знаете ли, че свалят уличните табели?

Те кимнаха. Петнайсет дни след нахлуването, едва дошли на себе си от шока, кувейтците започваха да оказват пасивна съпротива и гражданско неподчинение. Беше спонтанно и некоординирано. Едно от нещата бе да махат уличните табели. Кувейт Сити и без това е сложен град; лишен от уличните си табели, той се превръщаше в лабиринт.

Иракските патрули бяха напълно объркани. За тайната полиция беше почти невъзможно да открие адреса на заподозрян. Нощем някой събаряше стълбовете с указателни табели на главните кръстовища, или ги завърташе.

През тази първа нощ той им отдели два часа за основните правила на конспирацията:

— Винаги, където и да отивате, за всяка среща имайте легенда, която може да се потвърди. Никога не носете уличаващи документи. Винаги се отнасяйте към иракските войници с уважение, дори прекалено почтително. На никого не се доверявайте.

Отсега нататък трябва да станете като две личности. Едната сте си вие, такива каквито сте, студент, чиновник и т.н. Възпитани, внимателни, невинни, безобидни, стриктни. Иракчаните не се занимават с такива, защото те не ги заплашват. Не обиждат страната им, знамето им, вожда им. Не представляват интерес за АМАМ. Затова оцеляват. Другата личност обаче се появява само при специален случай, при изпълнение на задача. Тя ще стане опитна и опасна, и въпреки това ще оцелее.

Обучаваше ги на конспирация; как се отива на определена среща. Пристигаш рано и паркираш много далеч от мястото. Скриваш се в сянката. Наблюдаваш двайсет минути. Оглеждаш околните къщи. Проверяваш за глави на покрива или причакваща те засада. Ослушваш се за потракването на войнишки ботуш по паважа, за дрънченето на метал о метал, оглеждаш се за проблясваща в мрака цигара. Когато им оставаше достатъчно време, за да се приберат у дома преди полицейския час, ги освобождаваше.

— Ами нашествениците? Кога ще започнем да ги убиваме?

— Когато се научите как.

— Няма ли нещо, което можем да правим?

— Когато иракчаните се движат из града, как става това? Пеш ли?

— Не, камиони, пикапи, джипове, откраднати коли — отвърна студентът по право.

— Които имат капачки на резервоарите — рече бедуинът, — а те се свалят с едно бързо отвинтване. Бучки захар, по двайсет на резервоар. Захарта се разтваря в бензина, минава през карбуратора и в двигателя от високата температура се превръща в спечен карамел. Това ликвидира двигателя. Внимавайте да не ви хванат. Действайте по двойки и след като мръкне. Единият пази, другият пъха захарта. Завинтвайте отново капачките. Цялата операция трае десет секунди.

Парче шперплат. Десет на десет сантиметра, с четири изострени стоманени гвоздеи, набити в него. Пуснете го надолу по туба си, докато се плъзне до крака ви. Бутнете го с пръстите на крака под предната гума на паркиран автомобил.

В Кувейт има плъхове, следователно има магазини, които продават отрова за плъхове. Купете от бялата, тази, дето е на база стрихнин. Купете тесто от хлебар. Замесете го с отровата, като използвате гумени ръкавици, сетне изгорете ръкавиците. Изпечете хляба в кухненската печка, но само когато сте сами в къщата.

Студентите зяпнаха с отворени уста.

— Но трябва да го дадем на иракчаните, нали?

— Не, носете хлябовете в отворени кошове на мотори, или в багажника на колата си. Ще ви спрат на някоя бариера и ще ги откраднат. Ще се срещнем отново тук след шест дни.

Четири дни по-късно иракските камиони започнаха да се повреждат. Някои от тях изтеглиха на буксир, други изоставиха — шест камиона и четири джипа. Механиците откриха защо, но не можеха да разберат кога е станало това и кой го е направил. Започнаха да се пукат гуми и шперплатовите квадратчета бяха предадени на хората от тайната полиция, които кипнаха и набиха неколцина кувейтци, хванати напосоки из улиците.