Трима от групата лежаха в пясъка до бедуина и наблюдаваха пътя, който ставаше все по-добре осветен. Беше толкова тесен, че две коли не можеха да се разминат.

Половината от платното беше заето от осеяна с пирони дъска. Бедуинът я бе взел от колата си, беше я поставил там и покрил с одеяло от стари чували. Беше ги накарал да посипят отгоре пясък, за да прилича на малка, навята от пустинята дюна.

Другите двама — банковият чиновник и студентът по право — бяха съгледвачи. Лежаха в пясъка на по сто метра разстояние нагоре и надолу по пътя и следяха за приближаващи превозни средства. Трябваше да сигнализират по точно определен начин, ако видят голям иракски камион или няколко превозни средства.

Малко след шест часа студентът по право махна с ръка. Сигналът му гласеше: „Прекалено много са, за да успеем.“ Бедуинът дръпна въдичарската корда, която държеше в ръка. Дъската се плъзна встрани от пътя. Половин минута по-късно безпрепятствено преминаха два камиона, пълни с иракски войници. Бедуинът изтича до пътя и върна дъската, чувалите и пясъка на платното.

Сетне, минути по-късно, махна банковият чиновник. Това беше верният сигнал. Откъм магистралата се появи щабна кола, която се носеше по пътя към петролното поле.

На шофьора и през ум не му мина да завие, за да избегне ивицата пясък. Стъпи върху пироните само с едното си предно колело. И това стигаше. Гумата гръмна, зеблото се нави около колелото и колата рязко кривна. Шофьорът успя да я овладее навреме, изправи кормилото и спря бавно, наполовина извън платното. Страната, която беше извън платното, се килна надолу.

Шофьорът изскочи от мястото си, а от задната седалка слязоха двама офицери — един майор и един младши лейтенант. Те се разкрещяха на шофьора, който свиваше рамене и хленчеше, сочейки колелото. Нямаше начин крикът да се пъхне под колата — ъгълът, под който беше застанала, правеше тази операция невъзможна.

Бедуинът промърмори на стреснатите си ученици:

— Стойте тук! — Сетне се изправи и тръгна надолу по пясъка към пътя. През дясното си рамо бе преметнал бедуинско одеяло от камилска вълна, което покриваше дясната му ръка. Усмихна се широко и поздрави отдалеч майора.

— Салам алейкум, сайди майор. Виждам, че сте в беда. Искате ли помощ? Хората ми са наблизо.

Майорът посегна към пистолета си, после премисли. Навъси се и кимна.

— Алейкум салам, бедуине. Това камилско семе изкара колата от пътя.

— Ще трябва да се изтегли горе, сайди. Имам много братя.

Разстоянието стана два метра и половина и тогава ръката на бедуина се вдигна. Когато пожела да го снабдят с автомати или леки картечници, той беше поискал Хеклер и Кох МП5 или мини-Узи. За последната, която беше израелско производство, не можеше и дума да става в Саудитска Арабия, нямаше и ХК. Затова се задоволи с Калашников АК-47 със сгъваем приклад, произвеждана от чехословашкия Омнипол. Сетне беше свалил приклада и изпилил върховете на боеприпасите 7.62. Няма нужда да прекарваш куршума през тялото на някой човек, та да излезе от другата му страна.

Стреля така, както ги учат в САС — откос от два патрона, пауза, откос от два патрона, пауза… Майорът беше улучен в сърцето от разстояние два метра и половина. Едно леко отклонение на АК вдясно улучи лейтенанта в гръдната кост и го повали върху шофьора, който в този момент се изправяше. Той всъщност се изправи тъкмо навреме, за да умре от третата двойка куршуми в гърдите.

Изстрелите отекнаха в дюните, но пустинята и пътят останаха празни. Повика трима от ужасените студенти.

— Сложете телата обратно в колата — шофьора на кормилото, офицерите отзад — каза той на двамата мъже. На момичето даде къса отвертка с източено като игла острие.

— Продупчи резервоара три пъти.

Погледна към съгледвачите си. Те сигнализираха, че нищо не идва. Каза на момичето да извади носната си кърпичка, да я завие около един камък, да я върже и да я напои с бензин. Когато трите тела бяха обратно в колата, той запали кърпичката и я метна в локвата бензин, изтекла на струйки от резервоара.

— Сега бързо!

Младежите нямаха нужда от повторно подканяне, за да хукнат през пясъчните дюни към мястото, където беше паркирал джипа. Само бедуинът се сети да вземе дъската със себе си. Докато се скрие в дюните, бензинът в колата се запали и превърна всичко в огнено кълбо. Щабният автомобил се обви в пламъци.

На връщане към Кувейт се бяха смълчали. Двама от петимата седяха отпред до него, останалите трима — отзад.

— Видяхте ли? — попита най-сетне Мартин.

— Да, бедуине.

— Какво мислите?

— Всичко стана толкова бързо — обади се момичето Рана.

— Аз пък имах чувството, че продължи безкрайно дълго — рече банкерът.

— Бързо и силово — каза Мартин. — Колко време според вас бяхме на пътя?

— Половин час?

— Шест минути. Уплашихте ли се?

— Да, бедуине.

— Хубаво. Само психопатите не се плашат първия път. Има един американски генерал, Патън. Чували ли сте за него?

— Не, бедуине.

— Той е казал, че задачата му е не да накара момчетата си да загинат за родината, а да се погрижи другите копелдаци да загинат за своята. Разбрахте ли какво искам да кажа?

За арабите философията на Джордж Патън не звучеше много понятна, но те все пак разбраха думите му.

— Когато тръгваш да воюваш, можеш да се укриваш само до един момент. После си изправен пред избор. Умираш или ти, или той. Направете избора си още сега, всички вие. Можете да се върнете към уроците си, или да тръгнете да воювате.

Помислиха няколко минути. Първа се обади Рана.

— Ще тръгна на война, но трябва да ме научиш, бедуине.

След това на младите мъже не им оставаше друго, освен да се съгласят.

— Чудесно. Първо ще ви науча как да унищожавате, да убивате и да оставате живи. Среща в моята къща, след два дни, на разсъмване, когато се вдига полицейският час. Донесете си учебници, всички, включително и ти, банкере. Ако ви спрат, дръжте се непринудено: вие сте студенти, които се събират да учат. И това в известен смисъл е вярно, само дето ще учите други неща. А сега тръгвайте. Намерете начин да се върнете поотделно.

Поеха към Пета околовръстна магистрала. Той им бе посочил един гараж, където шофьорите щяха да ги вземат на автостоп. Когато си тръгнаха, той се върна в пустинята, изрови скритото си радио, отдалечи се на пет километра от мястото, където го държеше, разгърна сателитната чиния и започна да говори по шифрованата си Моторола с една къща в Рияд.

Час след засадата един патрул откри изгорялата щабна кола. Телата бяха отнесени в най-близката болница.

Съдебният лекар, който направи аутопсията пред очите на навъсен полковник от тайната полиция АМАМ, откри дупките от куршумите, малки като от игла в изгорялата плът. Беше семеен и самият имаше дъщери. Знаеше за изнасилената медицинска сестра.

Дръпна чаршафа обратно върху третото тяло и започна да си сваля ръкавиците.

— Боя се, че са умрели от задушаване, когато колата се е запалила след катастрофата — рече той. — Нека Аллах бъде милостив.

Полковникът изръмжа нещо и си отиде.

На третата среща с групата доброволци бедуинът ги откара далеч в пустинята, западно от Кувейт Сити и южно от Джара, където щяха да бъдат сами. Седнали на пясъка като на пикник, петимата гледаха как учителят им вади един чувал и изсипва върху одеялото си от камилска вълна множество странни предмети. Един по един той им обясни какво представляват.

— Пластичен експлозив. Лесно се използва, много е устойчив.

Пребледняха, когато той стисна материала в ръце, сякаш беше глина за моделиране. Един от младежите, чийто баща имаше магазин за цигари, бе донесъл няколко стари кутии от пури.

— Това — рече бедуинът — е детонатор с часовников механизъм. Когато превъртите перчатия винт тук отгоре, счупвате капсула с киселина. Киселината прогаря медната диафрагма за шейсет секунди. След това живачният фулминат възпламенява експлозива.

Беше приковал вниманието им. Взе парче Семтекс с големината на пакет цигари и го постави в малката кутия за пури, после заби детонатора по средата.