След Торонто постъпил в КАРДЕ — Канадската агенция за развитие и внедряване на въоръжения във Валкартие, тогава малко предградие на Квебек. В началото на петдесетте години човекът обърна поглед не само към звездите, но и отвъд тях, към самия Космос. Паролата беше „ракети“. Тъкмо тогава Бул показал, че е нещо повече от блестящ инженер. Отличил се като изобретателен, оригинален, надарен с въображение. Именно през десетте години, прекарани там, той разработил своята идея и тя се превръща в мечтата, която преследва до края на дните си.

Като всички нови идеи тя изглеждала съвсем проста. Когато се запознал с новата серия американски ракети в края на петдесетте години, видял, че девет десети от тях са само първата степен. Кацнали съвсем на върха, втората и третата степен представлявали само малка частица от тези гиганти, миниатюрната пъпка полезен товар била още по-дребна от тях.

Огромната първа степен трябвало да издигне ракетата над първите 150 километра въздух, където атмосферата е най-гъста, а гравитацията — най-силна. След тези 150 километра е необходима много по-малка мощност, за да се изведе спътникът в Космоса и в орбита на височина между 400 и 500 километра над Земята. При всяко излитане на ракетата цялата обемиста и много скъпа първа степен бива унищожена — тя изгаря и изчезва завинаги в дълбините на океана.

Бул се запитал: ами ако изстреляш втората и третата степен, плюс полезния товар, за първите 150 километра през дулото на гигантско оръдие? Мъчел се на теория да убеждава онези, от които зависело финансирането, че това е възможно, по-лесно и по-евтино, а и оръдието щяло да се използва нееднократно.

Това бил първият му сблъсък с политици и бюрократи, и той се провалил, преди всичко защото бил такъв човек. Не ги понасял, а и те него.

През 1961-ва обаче извадил късмет. Намесил се университетът „Макгил“, най-вече защото видял в това възможността да си направи интересна реклама. Армията на САЩ също взела участие по свои собствени съображения. Бидейки пазител на американската артилерия, тя се борела за надмощие с военновъздушните сили, които искали да сложат ръка на всички ракети или тела, изстрелвани на повече от 100 километра височина. С получените от двете страни средства Бул успял да изгради на остров Барбадос малък изследователски комплекс. Американската армия му дала от излишъците си напълно окомплектовано 406-мм морско оръдие (най-големия калибър на света), резервна цев, малка радарна инсталация, един кран и няколко камиона. „Макгил“ обзавел металообработваща работилница. Било все едно да правиш Формула 1 с възможностите на третостепенен гараж. Но той успял. Така започнала поредицата му от смайващи изобретения, а бил само на трийсет и три години — срамежлив, свит, невчесан, пълен с идеи и напълно различен от останалите.

Работата си в Барбадос нарекъл Изследователски проект в областта на големите височини. Старото морско оръдие било монтирано и Бул запознал да работи върху изстрелваните тела. Нарекъл ги Мартлет, хералдическата птица без крака, която краси герба на университета „Макгил“.

Бул искал да изпрати в орбита около Земята полезен товар от апаратура по-евтино и по-бързо от всеки друг. Знаел чудесно, че никое човешко същество не би издържало на натоварването, което се получава при изстрелване от оръдие, но правилно преценявал, че в бъдеще 90 процента от научните изследвания и работа в Космоса ще се вършат от машини, а не от хора. При президентството на Кенеди, предизвикана от полета на руснака Гагарин, Америка се залови в Кейп Канаверал да постигне по-ефектната, но в крайна сметка доста безсмислена цел да изпрати там горе мишки, кучета, маймуни и най-сетне човек.

А в това време на Барбадос Бул се напъвал с единственото си оръдие и снарядите Мартлет. През 1964-а изстрелял един Мартлет на височина 92 километра, сетне добавил още 16 метра към цевта на оръдието си (това му струвало само 41 000 долара) и по този начин новата 36-метрова цев станала най-дългата в света. С нея той изстрелял на височина 150 километра полезен товар от 180 килограма.

Възникващите проблеми решавал в крачка. Голяма трудност създавал метателният експлозив. При малките оръдия зарядът дава на изстрелваното тяло един-единствен мощен тласък, като за една микросекунда се разширява от твърдо до газообразно състояние. Газът се стреми да се разширява и тъй като това няма къде другаде да стане, освен извън цевта, той избутва снаряда напред. Но за да не се разцепи цевта, ако е дълга, а тази на Бул била много дълга, е необходим по-бавно горящ експлозив. Имал нужда от нещо, което би изстреляло неговия снаряд нагоре по огромната цев с продължително, непрекъснато ускоряващо се свистене. И го разработил.

Знаел също така, че нито една апаратура няма да издържи гравитационно натоварване от 10 000 g, каквото създава експлозията дори на по-бавно горящ заряд, затова разработил система за поемане на натоварването, която го свеждала до 200 g. Третият проблем бил откатът. Не ставало дума за тапешник и откатът щял да стане страхотен с нарастването на цевите, зарядите и полезния товар. Затова разработил система от пружини и клапани, които да го сведат до приемливи граници.

През 1966-а старите противници на Бул сред бюрократите от Канадското министерство на отбраната му видели сметката, като убедили своя министър да спре финансирането. Бул настоявал, че може да изпрати в Космоса апаратура с нищожни разходи, само за частица от онова, което биха изразходили в Кейп Канаверал. Напразно. За да защити своите интереси, армията на САЩ преместила Бул от Барбадос в Юма, Аризона. Там, през ноември същата година, той изпратил полезен товар на височина 180 километра — рекорд, който останал непокътнат в продължение на 25 години. Но през 1967-ма Канада се изтеглила изцяло — както правителството, така и университетът „Макгил“. Армията на САЩ последвала примера им. Проектът приключил. Бул останал само консултант и се настанил да живее със семейството си в Хайуотър, в един имот, разположен от двете страни на границата между Северен Върмонт и родната му Канада, който бил закупил.

За случая с проекта на Бул трябва да се добавят две неща. Към 1990-а всеки килограм апаратура, изстрелян от Кейп Канаверал в рамките на програмата Космическа совалка, е струвал 10 000 долара. До деня на смъртта си Бул е знаел, че може да го направи за 600 долара на килограм. А през 1988-ма федералната лаборатория „Лорънс Ливърмор“ в Калифорния започва работа по един нов проект. Той предвижда огромно оръдие, но засега с калибър само 102 мм. Надявали са се евентуално да създадат много, много по-голямо оръдие, което би могло да изстреля полезен товар в Космоса, но това би им струвало стотици милиони долара. Начинанието носи названието Изследователски проект за свръхголеми височини.

В продължение на десет години Джери Бул живял и работил в своя имот на границата. През това време изоставил неосъществената си мечта за оръдие, изстрелващо полезен товар в Космоса, и съсредоточил вниманието си върху втората и по-доходна специалност — конвенционалната артилерия.

Започнал с основния проблем — почти всички армии по света базират своята артилерийска част на универсалната 155-милиметрова полска гаубица. Знаел, че при артилерийски двубой който има по-голяма далекобойност, е господар. Той може да си седи изтеглен назад и да пердаши по врага, а сам да остава недосегаем. Бул решил да увеличи обсега и точността на 155-милиметровата полска гаубица. Започнал с боеприпасите. Мнозина преди него напразно били опитвали. За четири години Бул решил проблема.

При контролните изпитания снарядът на Бул прелетял един и половина пъти разстоянието, достигано от същата 155-милиметрова гаубица, бил по-точен и се взривил със същата сила на 4700 шрапнела, за разлика от снаряда на НАТО, който се пръскал на 1350. НАТО не проявила интерес. Слава Богу и Съветският съюз.

Несломимият Бул продължил да работи, създавайки нов снаряд с увеличен обхват. НАТО пак не проявила интерес, предпочитайки да не се разделя с традиционните си доставчици на снаряди с по-малка далекобойност.