— Разбира се.

— Ръководител да бъде най-добрият ти човек, възможно най-добрият.

— Зная такъв човек, сайди. Един полковник. Блестящ в областта на строителството и маскировката. Руснакът Степанов ми каза, че бил най-добрият му ученик по маскировка.

— Тогава ми го доведи. Не тук, а след два дни в Багдад. Ще му възложа лично задачата. Този полковник, добър баасист ли е? Верен ли е на партията и на мен?

— Изцяло, сайди. Би дал живота си за вас.

— Както и всички вие, предполагам. — Направи пауза, сетне добави тихо. — Да се надяваме, че няма да се стигне дотам.

Думите му се оказаха добър начин да накара всички да млъкнат. За щастие, съвещанието и без това бе към края си.

Д-р Джери Бул се върна в Брюксел на 17 март, изтощен и депресиран. Колегите му предположиха, че депресията му се дължи на отказа, получен в Китай. Но имаше и още нещо.

Откак преди повече от две години посети Багдад, все вярваше, защото така му се искаше, че ракетната програма и оръдието Вавилон са предназначени да изпратят малки спътници с апаратура в околоземна орбита. Даваше си сметка, че ако Ирак успее да го направи, ще повиши самочувствието и гордостта на целия арабски свят. Нещо повече, щеше бързо да се изплати, когато Ирак започнеше да извежда в орбита комуникационни и метеорологични спътници на други страни.

Вавилон трябваше да изстреля своята ракета, носеща спътник, на югоизток, така че да прелети над Ирак, сетне над Саудитска Арабия и южната част на Индийски океан и да се завърти в орбита. С такава цел го бе конструирал.

Но колегите му бяха прави, че нито една западна страна няма да схване нещата по този начин. Щяха да приемат, че става дума за бойно оръдие. Оттам идваше и хитростта да се разпръснат поръчките за секциите на дулото, затвора и откатния механизъм.

Само той, Джералд Винсънт Бул, знаеше истината, а тя бе много проста — то не би могло да се използва за изстрелването на конвенционални експлозивни снаряди, колкото и грамадни да са те.

Преди всичко оръдието Вавилон, със своето 156-метрово дуло не би могло да остане право, без подпори, защото би се огънало. То имаше нужда от подпора на всяка втора от 26-те секции на дулото, дори при положение, както предвиждаше той, да бъде инсталирано на планински склон с наклон 45 градуса. Без тези подпори дулото щеше да се огъне като сварен макарон и да се разпадне, защото съединенията му нямаше да издържат.

Следователно то не можеше да застава под по-остър или по-тъп ъгъл, нито пък да се върти встрани. Така че не можеше да подбира различни цели. За да застане под друг ъгъл, трябваше да се разглоби, а това би отнело седмици. Дори само да се почисти и зареди отново между два изстрела, щяха да са необходими няколко дни. Освен това многократните изстрели щяха бързо да износят скъпото дуло.

И най-сетне, Вавилон не можеше да се скрие от контранападение. Всеки път при стрелба дулото му щеше да избълва огнена фуния с дължина 90 метра, която би забелязал всеки спътник и самолет. Американците щяха да разполагат с координатите му за броени секунди. Освен това всеки добър сеизмограф от Ирак, та чак до Калифорния щеше да регистрира предизвиканото от него сътресение. Затова повтарял на всеки, готов да го изслуша: „То не може да се използва като оръжие.“

Проблемът на Джери Бул се състоял в друго. След две години работа с Ирак той осъзнал, че за Саддам Хюсейн науката има само едно приложение; тя трябва да се използва единствено за военни цели, а оттам и за придобиване на власт. _И за нищо друго_. Тогава защо му е да финансира Вавилон? Той би могъл да стреля само веднъж, преди изтребителите да го направят на пух и прах, т.е. можеше да изстреля само един спътник или конвенционален снаряд.

Тъкмо в Китай, в компанията на отзивчивия Джордж Уонг, той стигнал до решението на задачата. Последното уравнение, което някога щеше да реши.

Глава 2

Големият джип „Додж“ се носеше по главния път от Катар към Абу Даби в Обединените арабски емирства. Климатикът работеше, шофьорът бе пуснал любимите си касети и те изпълваха колата с кънтри музика, която му напомняше за дома.

Отвъд Руейс се озоваха в открита местност. Морето, което се намираше отляво, се виждаше само от време на време между дюните, докато от дясната страна се простираше огромната пустиня — стотици километри неприветлив пясък, чак до Дофар и Индийския океан.

Седнала до съпруга си, госпожа Мейбел Уокър гледаше с интерес охренокафявата пустиня, блеснала на обедното слънце. Съпругът й Рей следеше пътя. Тъй като цял живот бе работил в петролодобивната промишленост, пустини бе виждал и преди. „Всички си приличат“, промърморваше той при всяко възклицание на жена си.

Но за Мейбел Уокър всичко беше ново и макар на тръгване от Оклахома да бе заредила багажа си с лекарства колкото за една аптека, тя бе извлякла наслада от всяка минутка на двуседмичната си обиколка из Персийския залив.

Тръгнаха от Северен Кувейт, сетне взеха джипа, предоставен им от компанията, и поеха на юг в Саудитска Арабия през Хафджи и Ал-Хобар, оттам отидоха в Бахрейн, сетне отново надолу през Катар и в ОАР. При всеки престой Рей уж правеше проверка на представителствата на компанията си — това беше привидният повод за пътуването, — докато тя разглеждаше местните забележителности в компанията на придружител. Чувстваше се много горда, вървейки по тесните улички, съпровождана само от един бял мъж, без да знае, че в най-малко петдесет американски града би била в по-голяма опасност, отколкото сред арабите от Залива.

Онова, което видя по време на първото и, може би, последно пътуване извън Съединените щати, я плени. Възхищаваше се на дворците и минаретата, дивеше се на изобилието от необработено злато и изпитваше страхопочитание пред потока мургави лица и многоцветни одежди, които се ветрееха край нея в старите квартали.

Снимаше всичко и всекиго, за да покаже в Дамския клуб у дома къде е била и какво е видяла. Беше запомнила предупреждението на представителя на компанията в Катар: не снимай арабин от пустинята без негово разрешение, тъй като някои от тях все още вярват, че когато ги снимаш, вземаш със себе си част от душата им.

Тя беше, както често сама си напомняше, щастлива жена с много неща, на които да се радва. Омъжи се почти веднага след гимназията за момчето, с което ходеше, а то се оказа свестен солиден съпруг, с работа в местната петролна компания, който с разрастването й непрекъснато растеше в службата, докато накрая се пенсионира като един от нейните вицепрезиденти.

Имаха хубава къща извън Тълса и вила в Северна Каролина, на брега на нос Хатерас, между Атлантика и залива Памлико, където прекарваха летните си отпуски. Трийсет и две годишният им добър брак бе възнаграден с чудесен син. А сега и тази двуседмична обиколка, за да се наслади на разноски на компанията, на всички екзотични гледки, звуци, аромати и изживявания в един непознат свят, света на Персийския залив.

— Пътят е добър — отбеляза тя, когато превалиха едно възвишение и асфалтираната лента затрептя далеч пред тях. След като в колата температурата беше над двайсет градуса, в пустинята сигурно стигаше до петдесет.

— Би трябвало — рече съпругът й, — ние сме го строили.

— Компанията ли?

— Не, Чичо Сам, дявол да го вземе.

Рей Уокър имаше навик да добавя по едно „дявол да го вземе“ всеки път, когато даваше някаква информация. Възцари се дружелюбно мълчание, а касетата на Тами Уинет я съветваше да стои до мъжа си, както винаги бе правила и щеше да прави и след неговото пенсиониране.

Почти шейсетгодишен, Рей Уокър се оттегляше с добра пенсия и възможност да придобие солидни акции, а благодарната компания му бе предложила двуседмична обиколка първа класа на нейни разноски в Персийския залив, за да „провери“ различните й представителства по брега. Той не бе идвал тук преди и за разлика от съпругата си не бе очарован от всичко видяно, но се преструваше заради нея. С нетърпение очакваше да приключи с Абу Даби и Катар и да се настани в първа класа на самолета за САЩ през Лондон. Тогава най-накрая щеше да си поръча голяма студена бира, без да тича до офиса на компанията за да я получи. На други ислямът можеше и да харесва, но след като преспа в най-луксозните хотели на Кувейт, Саудитска Арабия и Катар, където не можеше да близне и капка алкохол, започна да се пита що за религия е тази, която не разрешава и една студена бира в горещ ден.