Моузес топна щипката на рака в соса.

— За Еди означаваше точно това — той вдигна ръка, за да възпре отговора на Харди. — Хм-хм, хм, хм. Ето една област, към която можем да проявим малко повече деликатност.

— Моузес…

— Можеше да се обадиш. Телефоните са почти вездесъщи в нашето общество — Макгайър беше собственик на по-голямата част от „Шамрок“, но също така беше защитил и докторат по философия в Кал Бъркли.

— И ти ли, а?

— Тя ми е сестра. Позволено ми е от време на време да заставам на нейна страна.

— Работех по едно дело. Вече съм прокурор, забрави ли? Не съм излязъл да се размотавам с уличници. Не съм отървал на косъм кожата си. Работех.

— Имаше среща с нас с Франи. Едно простичко обаждане и всичко щеше да е наред.

— Добре, добре, следващия път ще се обадя. Голяма работа.

— Франи се притеснява, че ще ти стане навик. Както сам каза, вече си прокурор. Е, такива са си прокурорите.

— Прокурорите не са никакви…

Моузес набучи последното парченце от рака и го пъхна в устата си.

— Извинявай за обобщението, но са точно такива. Франи иска от теб да бъдеш баща, а не да работиш през цялото време. Точно затова работата изглеждаше толкова привлекателна, не помниш ли? Нормално работно време, интересна по същество. Думите ти отекват в главата ми, дори сега, когато говорим.

— Колко закъснях?

Моузес дъвчеше.

— Час и четирийсет и пет минути, достатъчно, за да се изприщи човек от притеснение. Франи не е виновна, че се тревожи. Тя те обича, Диз. Носи детето ти. Съвсем естествено е, не мислиш ли?

— Добре де, аз също я обичам.

— Сигурен съм, че е така.

— Е, тогава…?

— Тогава — повтори Моузес, — вече ти казах.

Тяхната бяла дървена къща беше подпряна и от двете страни от две жилищни кооперации. Към средата на 80-те на Харди му бяха предложили цял куп грешни пари, за да я продаде на един предприемач, така че трета пететажна безлична сграда да се издигне там, където сега върху неговата широка двайсетина метра морава имаше каменна пътека, ниска дървена ограда и кукленска къщичка с малка вратичка и френски прозорец.

Преди да се оженят си бяха говорили за преместване — да започнат отново на някое място, което и двамата еднакво да могат да нарекат свое. Проблемът беше, че макар къщата да бе принадлежала на Харди в продължение на десет години, Франи вече я обичаше. Една от първите работи на Харди след сватбата беше да прехвърли половината на името на Франи — нямаха брачен договор. Четвърт милиона долара от застраховката, която изплатиха на Франи, беше и на двамата; Харди реши, че с къщата нещата горе-долу се изравняват.

Паркирането на улицата винаги беше проблем. Ако нямаш гараж, алея или заден двор — или паркираш на улицата преди шест часа, или трябва да походиш. Сега, в десет и петнайсет, успяха да открият място на три пресечки разстояние. Беше топла, спокойна вечер, без мъгла и те се отправиха на изток по „Клемънт“, под дърветата на Линкълн парк, обратно към къщи. Франи се бе облегнала на съпруга си, с ръка около кръста му.

— Прегърни ме — помоли тя.

— Добре — Харди я притисна по-плътно към себе си.

— Мислил ли си си за това?

— Предполагам. Затова реших, че трябва да се оженим. Но все пак…

Тя спря. Харди схвана намека, наведе се и я целуна.

— Какво има? — попита Франи.

— Нищо. Втресе ме леко. Колко често ти се случва да забележиш, че всичко е идеално? Малко е страшничко. Преди вярвах, че именно в такъв момент е най-вероятно нещата да се объркат.

— Мисля, че точно заради това бях толкова разстроена тази вечер. Едва сега започвам да приемам, че всичко това става наистина, не е сън, от който да се събудя — тя вдигна очи към лицето на Харди, и се притисна силно към него. — Не искам да се събуждам — каза тя. — Искам да продължава все така.

— Ще продължава, Франи. Няма да позволя нищо да застане на пътя ни, обещавам.

Франи го подбутна с хълбок.

Да си вървим у дома.

Платиха на детегледачката, надникнаха при спящото спокойно бебе. Харди нахрани рибките си, докато Франи се оправи за лягане. На телефонния му секретар имаше обаждания от Джейн и Пико Моралес — и на двамата можеше да се обади утре сутринта.

Чуваше как шурти душа в банята. Вдигна телефона и набра цифрите, които бе запаметил по-рано тази вечер — на Мей Шин. Телефонът иззвъня четири пъти, след това се включи на секретар.

— Оставете телефонния си номер, ако обичате и аз веднага ще ви се обадя — това беше цялото съобщение. Нито следа от японски акцент. Дълбок, културен глас. Харди затвори след сигнала.

Бюрото му беше разчистено. Зеленикавата настолна лампа хвърляше приглушена светлина из стаята. Препарираният бодливец се цупеше на полицата на камината в кабинета. Разсеяно, Харди прекоси разстоянието от бюрото до камината, разпъна поставката на мишената — неизползвана повече от година — и сграбчи три стрелички от центъра на таблото, където ги беше оставил. Върна се обратно на линията до бюрото си и започна да ги хвърля.

Хич не го биваше. Първия път нито една от трите не улучи двайсетката, в която се беше прицелил. Преди година това не можеше да му се случи. Ако някой го бе попитал, той би казал, че приема стреличките полунасериозно. Но продължаваше да носи изработения по поръчка комплект от двайсетграмови волфрамови остриета във вътрешния джоб на сакото си.

Реално погледнато бяха надделели нови приоритети. Докато издърпваше стреличките от първия път, чу, че водата в банята спира. Отново се озова зад линията до бюрото си: 20,19,18. Готово.

Точно тогава Франи се появи на прага, боса, облечена в моравата копринена пижама, която Харди й беше купил за Коледа и която тя не бе в състояние да си сложи, докато Ребека не се роди. Малко тъмно петънце отбелязваше къде се е просмукала капчица мляко от зърното й.

Харди се приближи до нея, коленичи и вдигна подгъва на пижамата, за да притисне лице към тялото й.

10

„Изчезнал финансист в случая «Мистериозната ръка»

от Джефри Елиът, репортер на «Кроникъл»

Случаят с мистериозната ръка, открита в неделя в стомаха на голямата бяла акула в аквариума «Стейнхарт», взе ново измерение днес, след като г-н Кен Фарис, юрисконсулт и изпълнителен директор на «Оуен Индъстрис» в Южен Сан Франциско, съобщи за изчезването на финансиста от Залива, Оуен Неш.

Г-н Фарис осведоми, че за последен път Неш е бил видян от членовете на персонала си в четвъртък в представителството си в «Сий клиф». В петък г-н Неш не се появил на уговорена среща за обяд. В събота, според казаното, Неш възнамерявал да отплава с яхтата си и Мей Шин, приятелка. Нито Неш, нито Шин са виждани оттогава, въпреки че яхтата на Неш, «Елоиз», си стои на кея в яхтклуба. До този момент не е ясно дали яхтата е излизала през празниците.

Полицията не разглежда евентуална възможност за убийство, въпреки че вчера представител на областната прокуратура изрази силна увереност относно подобна възможност.

Фарис съобщил, че животът на Неш бил заплашван «половин дузина» пъти през последните пет години, заради неговите почти груби опити да погълне няколко компании от «Силикон Вели».

Подсилващ връзката между Неш и мистериозната ръка е фактът, че Неш е имал черен пояс по карате. Ръката има няколко необичайни особености, които могат да бъдат свързани с каратето, като калциране на ставите и изкуствено придобита «пета» или възглавничка отстрани на дланта. Шефът на медицинската експертиза на Сан Франциско Джон Страут отказа да коментира вероятността ръката да се окаже на Оуен Неш и отхвърли всяко евентуално идентифициране като «определено прибързано».“

— Момчето ме издебна от засада — каза Фарис. — Чакаше ме, когато се прибрах у дома, вече беше влязъл под кожата на моята Бети.

Харди, в кабинета си у дома, започваше да се възхищава на наглостта на Джеф Елиът. Репортерът не беше нечие загубило се малко момченце. Харди си бе помислил, че вчера го е стреснал и ограничил във възможни за контролиране рамки, но явно бе изтълкувал погрешно нещата. Харди не можеше да откъсне Джеф Елиът от историята му. Изглежда никой нямаше да може.