Докато завиваше на юг по магистралата, Харди си мислеше, че съдбата може да се окаже и хубаво нещо.

Дюните с техните треволяци препречваха изгледа към океана, но със сваления покрив на сузукито, Харди можеше да го чуе и помирише. Следобедът, вече доста напреднал, все още беше топъл. Малките кипариси от източната страна на пътя свидетелстваха за почти постоянния полъх откъм океана. Вечнозелените клонки бяха сплескани откъм половината, която гледаше към брега, сякаш великани бяха обходили земята и ги бяха стъпкали на една страна.

Там, където магистралата завиваше към вътрешността, при Форт Фънстън близо до „Олимпик Голф Клъб“, небето бе изпълнено с делтапланери. Дори и в един тих, безоблачен ден отвесно издигащите се потоци горещ въздух от скалите по крайбрежието осигуряваха прилична подемна височина. Харди реши, че би искал да се качи на делтапланер. „Вземи жената и децата. Ела да се порееш“.

Съдбата, спасила го от папките му, дойде замаскирана под формата на обаждане от Ейб Глицки. Извикали го бяха долу на брега да огледа изхвърлен от вълните труп. Обажданията на Полицейското управление на Сан Франциско до околните управления през последните няколко дни бяха разнесли мълвата и когато дошъл сигнала, Ейб си бил в кабинета и сам предложил да иде да огледа. Беше се обадил на Харди по инсталирания в колата му телефон.

Отбивката беше на север от Дяволското свлачище, двукилометров участък от магистралата, в който криволичещото разклонение на пътя изчезваше в края на сто и петдесет метрова скала. През по-голямата част от времето участъкът беше покрит с мъгла и това беше рядък случай, при който не съществуваха явни доказателства на факта, че автомобилите не могат да летят.

Харди обърна по набраздения от гуми, не павиран път. Колата на Глицки беше паркирана на прашния участък в дъното, до няколко полицейски коли от бреговата охрана. Докато Харди слизаше от колата си, на пътя, по който току-що бе дошъл, се появи линейка.

Приливът се оттегляше. Наближаваше четири, а все още нямаше никакъв вятър, нито мъгла. Може би, помисли си Харди, ще имаме нашите три дена лято.

Той кимна на момчетата от линейката, но беше прекалено нетърпелив, за да ги изчака. Прекоси пясъка, стигна до по-твърда земя и се понесе тичешком. Полицаите се бяха скупчили около нещо зеленикаво на около двайсетина метра от линията на вълните.

Харди кимна на Глицки, който го представи на останалите.

— Ето ти жертвата — каза той.

Трупът, покрит с брезент, лежеше по гръб. Харди поиска разрешение да погледне и едно от ченгетата му махна с ръка. Той дръпна брезента и без да иска отстъпи назад.

Мушици жужаха около полуотворената уста, носът, празните очни ябълки, изтънялата по темето прошарена коса. Харди мигновено се сащиса от факта, че трупът беше облечен със същия спортен екип, какъвто и той имаше — само дето този зелен анцуг беше с голяма дупка под формата на полумесец от дясната страна на торса. Имаше също така и разкъсна рана в долната част на левия крак, от която се подаваше месо. Две малки чисти дупки — една в гърдите и една точно над чатала — сами говореха за себе си. Но определено най-стъписващият детайл беше завършекът на дясната му ръка, нащърбена и разкъсана каша от сухожилия, кости и гадна зеленясала бяла плът. Харди знаеше какво се бе случило с ръката.

Хората от линейката бяха прекосили плажа с носилката. Харди отстъпи, за да могат да минат.

— Идентифициран ли е? — попита той Глицки.

Глицки имаше белег, който пресичаше горната му устна, от горе на долу, когато се замислеше или беше напрегнат, понякога изглеждаше сякаш белегът се нажежава почти до бяло върху черното му лице. Сега светеше. Той не каза нищо.

— Изглежда на възрастта на Оуен Неш — продължи Харди.

Глицки кимна. Все още мислеше. Вдигна поглед към хоризонта.

— Точно затова си тук — отвърна той.

— Прострелян два пъти? — попита Харди.

Глицки отново кимна.

— Преди да го докопат акулите. Малък калибър, едната от двете рани е изходна. — Като куче, което се изтръсква от водата, той се върна обратно на земята. — Веднъж в сърцето и който е бил там се е опитал да му отнесе и оная работа. — Ейб се замисли отново за миг. — Може и не в този ред.

Харди усети как топките му се стягат. Изведнъж Глицки се обърна към хората от линейката, които бяха разгънали носилката и се канеха да вдигнат тялото.

— Извинете ме за миг — той се приближи до тялото, коленичи и вдигна лявата ръка. — Ще сваля този пръстен — каза на ченгетата от бреговата охрана.

Глицки го огледа набързо, показа им го, после го занесе на Харди.

— Виждаш ли нещо? — попита той.

Беше семпла златна халка. На гладката повърхност отвътре имаше малък печат върху златото, който гласеше 10К. Нищо друго на пръв поглед. Харди се извърна към слънцето и вдигна пръстена нагоре към светлината, бавно го завъртя.

— Готово — каза той. Приближи го по-близо до лицето си. Изтрити, наравно със златната повърхност, невидими, освен под определен ъгъл, можеха да се различат някакви инициали — Е. Н. и някакви цифри — нещо като петдесет и едно.

— Как се казваше жената на Неш?

Харди го бе запомнил главно заради яхтата.

— Елоиз, а петдесет и едно звучи като годината на сватбата, нали?

Глицки промърмори едно неискрено: „Направо поразително“ и протегна ръка. Харди пусна пръстена. Ейб го сложи в една затваряща се с ципче торбичка за доказателства и го натика в джоба си.

— Значи мога или да сравня отпечатъците и да накарам Страут цял месец да провежда ДНК тестове на стойност 10 хилядарки или да се обадя още веднъж на юрисконсулта му. Ти за кое гласуваш?

Тялото беше на носилката, санитарите от линейката тръгнаха да го пренасят през плажната ивица и керванът се повлече през пясъците. Никой не обели нито дума.

— „Елоиз“ е била в открито море цялата събота! — възкликна развълнувано Джеф Елиът.

— Знам — отвърна Харди. Беше си у дома, говореше по деривата в кухнята. Живееше на петнайсет пресечки от брега, на север от „Гиъри“ и не видя никакъв смисъл да слиза в центъра за десет минути, колкото да обърне и отново да се отправи към къщи.

Двайсет минути след като си бе тръгнал от Дяволското свлачище, той режеше лук в кухнята. Когато сосът за спагети беше готов и вреше на печката, Харди си отвори една бира и се обади на Джеф Елиът.

— Мислех си, че ще ме държиш в течение за разкритията по случая — отвърна Джеф Елиът. — След като си знаел, че яхтата е излизала…

— Не знаехме дори дали е Оуен Неш, така че какво значение можеше да има яхтата му? Всъщност, склонен съм да се съглася с нашия добър доктор Страут — продължи провлачено Харди, — че твоите заключения са определено прибързани. Всичко, което знаехме, бе, че е изчезнал един мъж и че ръката вероятно е била използвана за карате. Това е доста далече от потвърдена информация.

От другия край на линията последва мълчание. После:

— Имаш нещо, нали?

— Оказва се — отвърна лаконично Харди — че предположенията ти са били верни.

Разказа му за тялото, което пътува или току-що е пристигнало в моргата — отхапаната ръка, откъде са минали изстрелите.

— Бил е застрелян? Искаш да кажеш, че някой го е убил?

Харди си спомни къде мислеше Глицки, че е минал първият куршум. Реши, че може да изключи самоубийството.

— Да — отвърна той: — Някой го е убил.

— Господи, това е страхотно! — Елиът почти крещеше. — Това е просто страхотно!

— Човекът е мъртъв — напомни му Харди. Отпи глътка от бирата си. — Това не е чак толкова страхотно.

— Материалът, имах предвид материала.

— Знам какво имаше предвид. Слушай, ако разполагате със снимка на Неш, може да я донесеш, като идваш, за да разсеем всяко съмнение, в случай, че още никой не го е идентифицирал.

— Добра идея!

— О, и, Джеф, ако г-н Фарис или Селин Неш — дъщерята на Оуен — са в моргата, опитай се да обуздаеш малко ентусиазма си, ясно, нали? Не смятам, че те ще бъдат толкова щастливи от случилото се, колкото си ти.