Не е зле, помисли си Глицки. Всеки нов свидетел не само не удвояваше работата му, а я намаляваше наполовина. Имаше да провери само четири лодки и вероятно можеше да не си прави труд за „Блу Бейби“. Може би някоя от тях беше видяла „Елоиз“. А и съботата се бе оказала ден като днешния, ясна и спокойна… Не искаше да мисли за това. Започна да записва имената.

На вратата се появи един униформен полицай.

— Сержанте, момчетата от лабораторията пристигат.

Още щом си тръгна от Харди сутринта, Глицки уреди „Елоиз“ да бъде поставена под полицейска охрана. Отби се до Палатата и без какъвто й да е проблем, издейства заповед за обиск, като дори не се отби до кабинета си. След като заедно с хората от експертизата бяха огледали борда на „Елоиз“, нещо, на което не възлагаше кой знае какви надежди — местопроизшествието бе оградено с ленти. Но яхтата бе мястото, откъдето трябваше да се започне — беше повече от вероятно Неш да е бил убит на нея и после хвърлен през борда. Оттук щеше да види накъде водят следите.

Хосе бе плътно до него, докато посрещаше хората от лабораторията на портала до кея и шестимата мъже се запътиха под палещото слънце към края на док номер две. Хосе им отвори кабината, след което Глицки го освободи.

Ейб слезе долу, трябваше му известно време, за да могат очите му да свикнат. Когато започнаха да различават в тъмното, един от експертите криминалисти на стълбата зад него подсвирна пред гледката, разкрила се пред очите им.

Заловиха се за работа.

Задачата беше много тежка, защото търсеха всичко и нищо. Двама мъже бяха горе на палубата и започнаха от предната част към кила. Глицки и още двама слязоха долу, но и тук нямаше кой знае какви доказателства. Никакви признаци за борба.

Глицки започна от главната каюта, просто ровеше наоколо, гледаше. Той не беше експерт. Щеше да остави тях да огледат тапицерията, килимите и гладките повърхности. Онова, което търсеше, трябваше да е видно. Но не прекалено, помисли си, защото Харди щеше да го е видял.

Всички шкафове бяха с ключалки, както в главната каюта, така и в кухнята отстрани. Ейб отваряше всеки поотделно, разместваше разни неща и отново го затваряше. Стигна до спалнята и забеляза оправеното легло. Помисли си дали да не извика на момчетата да вземат и чаршафите за изследване, но реши, че ще е излишно. Щяха да го направят автоматично.

От дясната страна на леглото, в нишата, бе поставено дървено писалище, отгоре върху плота нямаше нищо. Опита едно от страничните чекмеджета и откри, че е заключено. Чекмеджето в средата обаче се отвори лесно, а когато то беше отворено, останалите чекмеджета също можеха свободно да бъдат издърпани.

Но не откри нищо интересно. Съдържанието на средното чекмедже се състоеше от химикалки и листчета хартия, няколко кибрита от различни ресторанти, няколко ключа на халка, които предположи, че принадлежат на чекмеджетата, гумени ластици и една хандбална топка от „Олимпик Клъб“. Гладката задна част на чекмеджето изглеждаше абсолютно празна, но като промуши ръка навътре, Глицки откри две стари, натрошени цигари. Страничното чекмедже, най-отгоре, най-малкото, беше пълно с всевъзможни цветни ленти за глава, които явно вървяха към веломера и гиричките от другата страна на леглото. Най-долното странично чекмедже беше празно.

От другата страна на леглото имаше писалище със сгъваем капак. Ейб бутна дъбовия похлупак. Отдолу имаше най-малкото двайсет и пет малки чекмедженца, повечето от тях съдържаха разни хартийки, някои се отваряха с похлупачето нагоре, други с похлупачето надолу. Място за всевъзможни джунджурии. Глицки издърпа едно наслуки и откри списък за пазаруване. Яйца, сирене, спанак, портокалов сок. Неделно ядене, реши той. Друго листче, също така наслуки, гласеше: „У. Относно Таос/презаверка“. Това беше всичко. Глицки върна двете листчета оттам, откъдето ги бе взел. От експертизата щяха да ги свалят долу, ако откриеха някакво доказателство, че Неш е бил убит тук.

Средното чекмедже приличаше много на другото средно, на отсрещното бюро — кибритени клечки, цигари, моливи, боклуци.

Той издърпа горното отдясно, като очакваше да открие пак ленти за глава. На пръв поглед изглеждаше като още едно нормално чекмедже, но когато Глицки го издърпа, видя никелирана 25-калиброва „Берета 950“ да лежи отгоре, върху, както изглеждаше, набор от сгънати навигационни карти.

Точно тогава едно от момчетата на палубата се провикна:

— Сержант, искате ли да се качите? Мисля, че открихме кръв.

15

Наближаваше обяд на — както вече се оказваше — най-горещия ден в годината и естествено, климатичните инсталации бяха повредени. Съдебните зали в Палатата на Сан Франциско нямаха прозорци. От двете страни на съдийската банка в съдебната зала на съдия Анди Фаулър, отдел 27, бяха поставени вентилатори, които наистина пораздвижваха въздуха. За нещастие, обаче, температурата на раздвижения въздух беше трийсет и два градуса.

Освен това бръмченето на перките на вентилаторите надвишаваше нормалните децибели. Почти стандартни по размери, осем на дванайсет, с високи тавани и никакви меки повърхности, освен минимума дунапрен на местата за съдебните заседатели, съдиите и свидетелите, съдебните зали бяха, в най-добрия случай, шумни и неудобни.

И днес, при далече не оптимални условия, Анди Фаулър отново беше принуден неохотно, по стечение на обстоятелствата, да поеме роля, която ненавиждаше — защитник на правата на заподозрения.

Седна млад зад съдийската банка. Бе работил за втората кампания за губернатор на Пат Браун срещу Ричард Никсън — повече, защото ненавиждаше Никсън, отколкото воден от любов към Браун — и бе убедил голям брой от събратята си от „Олимпик клъб“, някои от които републиканци, да подпомогнат каузата. По това време, макар и ненавършил още трийсет, вече се беше издигнал до партньор във фирмата си и бе дал да се разбере, че би приел съдийско място, ако му се предостави подобна възможност и такава, разбира се, му се бе предоставила.

Въпреки, че политическите му възгледи рядко излизаха наяве и не се бяха променили радикално в продължение на трийсет години, все пак в Сан Франциско годината беше 1990-а. Навсякъде другаде, но не и в Палатата, на един либералдемократ в стил „Кенеди“ се гледаше като на дясноориентиран. Всъщност, консерваторите, отново изключвайки Палатата, бяха такава рядкост в града, каквато и горещия ден.

Политически Сан Франциско беше една балканизирана общност от хора със специални интереси, повечето от така наречените леви — хомосексуалисти, цветнокожи, представители на средната класа бели радикали… Така, че политическото оцеляване в този град до голяма степен беше въпрос на достатъчно задоволяване на тези групи, за да бъде възможно сформирането на преобладаваща коалиция, по какъвто там проблем се явяваше като гореща тема на деня.

Като реакция, обитателите на Съдебната палата — полицейското управление, прокуратурата, съдиите — се бяха превърнали в самостоятелна балканска република. Трудно е, твърдяха те, да бдиш над законността и реда, да раздаваш безпристрастно правосъдие, когато първо трябва да имаш предвид травмата, и/или дискриминацията, която те е сполетяла, теб или твоите близки, заради цвета на кожата, пола, сексуалните предпочитания, вероизповеданието, лошото образование или каквото и да било там.

В този климат, допреди три години, Анди Фаулър беше популярен съдия. Знаеше, че е така, защото прокурори и адвокати се отбиваха да му казват, че обичали делата им да се гледат в неговата зала. Защо ли? Ами, защото той се опитваше да бъде справедлив. Не се правеше на умник. Не замеряше с гумички, моливи, хартийки — адвокатите, съдебните пристави или заподозрените. Ако някой в съдебната зала се нуждаеше от събуждане, той любезно молеше пристава да го разтърси. Имаше тънко чувство за хумор и нямаше скрити политически стремежи. Беше вездесъщ в правото. Казано с две думи — добър юрист.

Първият знак за промяна дойде с делото срещу Ранди Блейкмор. Както изглеждаше, една вечер г-н Блейкмор се шляел по Еди стрийт и видял един явно подпийнал турист, облечен в хубав костюм, да се препъва насреща му. Ранди забелязал „Ролекса“, дебелата издутина в задния джоб, златната верижка на врата му. Когато мъжът се свлякъл в един вход, за да си почине, Ранди се шмугнал след него, но точно, когато сложил ръка на „Ролекса“, изникнали други двама „бездомни“ със значки и пистолети. Туристът отворил очи и изключително трезво промълвил: „Хоп-ла-ла, пипнахме ли те!“ и Ранди бил прибран на топло — един от седемнайсетте ареста в полицейска програма, целяща да разпространи из улиците на Сан Франциско слуха, че туристите са ценен източник на средства и не трябва да бъдат закачани.