Пулиъс вие:

— А стига бе!

— Кълна се в Бога, искам да кажа, десетина свидетели висят на тротоара, обаче онзи тип просто гръмва Лайън, прибра се и си ляга да подремне, което и правеше, когато пристигнахме там.

И двамата, и Елизабет и Арни се смеят, смеят, смеят.

Но беше по-добре от това да си барман.

Не, че в последното имаше нещо лошо. Работата зад бара означаваше живот без усложнения и стресови ситуации. Гордееше се с начина, по който смесваше напитките, сприятеляваше се с всички, движеше се като насън.

После изведнъж това вече не му беше достатъчно. Изобщо не му беше достатъчно. След като наруши ежедневието си веднъж, опитвайки се да помогне на семейство Кокрън и втори път, опитвайки се да спаси собствения си живот, той осъзна, че се е променил. Оцеляването не беше достатъчно. Беше се влюбил. Новата му жена сега имаше дете, към което той се отнасяше като към свое, нищо, че не беше.

Той отново имаше бъдеще, а не поредица от дни с полузамаяна от бира глава. Изненада се колко приятно бе усещането.

Времето зад бара започна да му тежи. Редовните клиенти, свалките, глупавите ирландски сбивания заради игра на стрелички или заради това дали Джеймсън бил по-добър от онзи протестантски пикльо Бушмилс. Все едно и също, едно и също, пиянски спорове, натоварени с дълбокомислие, което никога не издържаше критичния анализ на следващия изгрев.

Затова, обратно към закона, към истинската работа, към нещо, което искаше да подхожда на новия живот, който градеше.

А и Франи отново беше бременна.

4

„Съдебна медицина“ беше в същата сграда, в която работеше и Харди, на партера. За да се вкарват количките с трупове, имаше удобен вход откъм паркинга. Зяпачите можеха да влизат, без да бъдат претърсвани, без да минават през детекторите на задния вход на Съдебната палата.

Харди седеше на един от жълтите пластмасови столове в преддверието. Беше четири и половина, а той трябваше да се срещне с адвоката на Езми в пет в неговия офис, така че си пое дълбоко въздух и реши да отиде и да провери за ръката.

Мъжът зад гишето бе едно от онези редки чудеса в сферата на обслужването. На около двайсет и пет години, Сиксто носеше връзка и спортен панталон, решеше косата си, говореше английски любезно и с учудваща граматическа педантичност. Истинско чудо.

— Не мисля, че са открили нещо, г-н Харди — каза той. — Не беше добър ден. Понеделниците никога не са.

— Натрупа се работа от събота и неделя ли?

Сиксто кимна.

— Две убийства. А и това отвратително нещо. Какво им става на хората? — на това нямаше как да се отговори, а и Сиксто не очакваше отговор. — Така че, съмнявам се, че са стигнали до ръката, но ще ви държа в течение, става ли? Ще ви се обадя.

Харди му поблагодари и стана. Навън, в юнската мъгла, се спря, за да огледа паркинга — магистралата препречваше хоризонта отдясно, започваше да звучи като пиков час. Към него, откъм задната врата, се приближаваха детектив Ейб Глицки и помощник главният прокурор Арт Драйсдейл.

— Момчета — кимна им Харди.

Момчетата не бяха в настроение. Докато се приближаваха към него, Драйсдейл изсумтя:

— Не ни се говори.

— За ръката ли?

Глицки, толкова огромен, черен и злобен на вид, колкото приятен от своя страна изглеждаше дългия като върлина, бял Драйсдейл, отсече:

— Каква ръка? — Той се пресегна зад Харди и дръпна вратата.

— Не ни се говори — повтори Драйсдейл.

Влязоха през вратата.

— Точно това ми харесва — подвикна Харди. — Свободният и лесен приток на информация, сърдечния обмен на идеи…

Вратата се затръшна под носа му, Харди постоя за миг, повдигна рамене и се качи нагоре, за да се срещне с адвоката на Езми.

Арън Иънс кръстоса лъснатите си с плюнка обувки върху доста изпомачканите панталони, като изложи на показ малко от червения жартиер по средата на прасеца си, който придържаше черните му чорапи. На Харди му хрумна, че Иънс може да е и сводник на Езми, нищо че беше неин адвокат. Мразеше сводниците.

— Струва ми се, че основният проблем тук са предишните присъди — каза Харди. — Езми явно не разбира от предупреждение.

Иънс се облегна на задните крака на стола срещу бюрото на Харди. Дръпна маншета на панталоните си надолу, за да прикрие смущаващия жартиер. Адвокатът имаше широко, жизнерадостно, тъмно черно лице, високо чело, орлов нос, правата му коса бе започнала леко да се прошарва. Все още се усещаше следа от измамлив английски акцент с неизвестен произход.

— Тя е работещо момиче, г-н Харди, ние и двамата знаем, че можете да я арестувате през ден и въпреки това тя ще продължава да излиза на улицата, веднага щом я пуснат.

— Не и ако е в затвора, тогава няма.

Иънс извъртя очи, но бързо, като реши да не се превзема много-много.

— В затвора ли?

— Тук имаме углавна кражба в големи размери. Четиристотин и шестнайсет долара. Това означава затвор.

Иънс отново се наведе напред, с лакти върху коленете си.

— Г-н Харди, и двамата знаем, че никой съдия не желае подобни обвинения да стигат до съда. Графиците ужасно се задръстват. А и също така връзва главния ви свидетел за един цял ден, дори два, откъсва го от улицата и каква полза от него тогава? Ако започнете да давате всички тези хора на съд… е, знаете го толкова добре, колкото и аз.

Харди започваше малко да се отегчава от урока по гражданственост. Той запрелиства папката пред себе си, като се преструваше, че чете.

— Предложението — заяви той, — е условна присъда, деветдесет дни затвор или пет хиляди долара глоба.

— Сериозно ли говорите?

Харди кимна.

— Да.

— Това някаква нова политика ли е?

Харди поклати глава.

— Откъде клиентката ми ще намери пет хиляди долара? Да не мислите, че щом излезе, ще си намери работа като машинописка някъде? Или ще иде да работи в „Макдоналдс“? Няма да го направи. Тя няма никаква квалификация, г-н Харди. Знаете какво ще направи, нали? Ще трябва да си дига краката в продължение на месец, за да изкара толкова пари? Това ли искате?

— Сигурен съм, че само за две секунди и половина сводникът й може да й даде парите. Но тя не иска да говори за сводника си. Твърди, че нямала сводник. Така че, питам се аз, как можем да докопаме този сводник и да затворим заведението му?

Иънс си пое дълбоко въздух.

— Знаете ли, г-н Харди, повечето от тези сводници не са цвете за мирисане, гарантирам ви го, но те осигуряват защита на момичетата си, аборти, ако стане нужда, неща от сорта.

— Поддържат производителността на собствеността си. Проста работа.

— Знаете ли колко време ще просъществува на улицата само момиче?

— Искате да ми кажете, че сводниците са достопочтени граждани, така ли?

Иънс вдигна длани нагоре.

— Осигуряват услуга.

Харди се наведе напред с преплетени пръсти и ръце върху бюрото.

— Онова, което правят, г-н Иънс, онова, което сводниците правят — той направи пауза, — както и двамата с вас знаем, е да взимат тези невежи, бедни, изстрадали, наистина безпомощни жени и да ги държат в подчинение, дрогирани и с вдигнати крака, докато на двайсет и пет не започнат да изглеждат съвсем изхабени. След което продължителността на живота им, поради спринцовките и болестите и най-вече заради това, че биват смазвани от бой, е около шест месеца. — Харди си пое въздух, за да се успокои. — Така че, може би, тези пет хиляди ще накарат Езми да реши да издаде сводника си и тогава, може би, аз ще мога малко да се позабавлявам.

Иънс кимна. Разкръстоса краката си, изправи се и протегна ръка през бюрото. Харди, изненадан, се изправи, поколеба се, после реши да я стисне.

— Ще предам предложението ви на клиентката си — заяви Иънс.

Той се спря на вратата, извърна се, вдигна пръст, за да направи забележка, после реши да си премълчи и изчезна по коридора.

„При Лу Гърка“ беше ресторант и място за по чашка на ченгета и прокурори, намираше се от отсрещната страна на Съдебната палата. Лу беше женен за китайка, която се занимаваше с готвенето, така че тук се предлагаше едно еклектично меню от яйчени топчици, шоу мейн, шиш кебап, пилаф, зелева чорба, баклава и курабийки с късметчета. От време на време специалитетът на Лу беше нещо подобно на Кънг Рао джоб или дюнер.